О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 402
София, 24.06.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесети май две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 3927/2013 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място] срещу въззивно решение № 141 от 22.05.2013 г. по в.т.д. № 134/2013 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1460 от 18.10.2012 г. по т.д.№ 487/2012 г. на Варненски окръжен съд, с което дружеството – касатор е осъдено да заплати на [фирма] /н/ сумата 156 149 лв., представляващи общ размер на извършени плащания по сключен между страните договор за финансов лизинг № [ЕГН]-0940/2007 г. поради прогласяване на тези действия за нищожни по отношение на кредиторите на несъстоятелността на основание чл.646, ал.2, т.1 ТЗ с влязло в сила решение № 77 от 25.02.2010 г. по т.д.№ 740/2009 г. на Варненския окръжен съд.
В касационната жалба са въведени доводи за недопустимост на въззивното решение, поради което се иска обезсилването му, а допустимостта на касационно обжалване се поддържа на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
В изложението на основанията като процесуалноправни въпроси, по които следва да се допусне касационно обжалване, се сочат следните въпроси: 1./Легитимирано ли е дружеството в несъстоятелност да предяви осъдителен иск за връщане на суми, платени от него след датата на обявяване на неплатежоспособността му в масата на несъстоятелността по реда на чл.55, ал.1 ЗЗД, доколкото претенцията няма за предмет връщане на платеното в собствения му патримониум; 2./ Недействителност на плащане от страна на дружеството в несъстоятелност в полза на негов кредитор води ли до недействителност на правната сделка, в полза на която е извършено плащането, в хипотеза, при която сделката не страда от порок по смисъла на чл.26-25 ЗЗД. В подкрепа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК се позовава на противоречиво разрешените въпроси от въззивния съд с Решение № 151 от 18.03.2013 г. на ВКС по т.д.№ 609/2011 г., І т.о.
Ответникът [фирма] /н/, представляван от синдика Я. С. не е изразил становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
С решение № 371 от 28.07.2008 г. по т.д.№ 690/2008 г., Варненският окръжен съд на основание чл.630, ал.1 ТЗ открил производство по несъстоятелност на [фирма] с начална дата на неплатежоспособност 27.11.2006 г., а с решение № 158 от 15.04.2009 г. същото е обявено в несъстоятелност на основание чл.711, ал.1 ТЗ.
С влязло в сила решение № 77 от 25.02.2010 г. по т.д.№ 740/2009 г., на основание чл.646, ал.2, т.1 ТЗ в редакцията преди изменението на текста, обнародвано в ДВ бр.20/2013 е прогласена по отношение на кредиторите на [фирма] /н/ нищожността на извършените от длъжника плащания в полза на ответника и настоящ касатор [фирма], [населено място] по договор за финансов лизинг от 2007 г. с общ размер 164 433.16 лв.
По настоящето дело [фирма] /н/, представлявано от синдика е предявил кондикционен иск срещу ответника за връщане на платената сума в имуществото на длъжника, формиращо масата на несъстоятелността.
Първоинстанционният съд квалифицирал предявения иск като такъв по чл. 34 ЗЗД и след като го счел за допустим и основателен, е осъдил [фирма] да върне на [фирма] /н/ претендираната с него парична сума.
Сезиран с въззивна жалба от ответника, Варненският апелативен съд потвърдил решението на първостепенния съд, достигайки до самостоятелни изводи за допустимост и основателност на иска. Въззивният съд е приел, че по правните си последици уваженият иск по чл. 646, ал. 2, т. 1 ТЗ се приравнява на уважен иск по чл.26-27 ЗЗД, поради което на основание чл.55, ал.1 във вр. чл.34 ЗЗД полученото на основание, което е обявено за нищожно следва да се върне в масата на несъстоятелността.
Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
В касационната жалба са наведени доводи за недопустимост на решението, които с оглед указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС задължават касационната инстанция да извърши проверка за вероятна недопустимост на решението. Преценявани във връзка с данните по делото, наведените доводи не насочват към предположение обжалваното решение да е недопустимо. Въззивният съд се е произнесъл по иска така, както е предявен с исковата молба, без да подменя служебно неговото основание и/или петитум. В зависимост от заявените в исковата молба основание и петитум е определена и правната квалификация на иска.
Тезата на касатора, че с Решение № 151 от 18.03.2013 г. на ВКС по т. д. № 609/2011 г. на ВКС, I т. о., е възприето застъпеното в Решение № 105/25.11.2009 г. на ВКС по т.д. № 90/2009 г., I т. о. становище, че доколкото нищожността по чл.646 ТЗ съдържа правните белези на относителна недействителност, то последиците от уважаването му са сходни по-скоро с тези по чл.34 ЗЗД, докато с обжалваното решение искът е разгледан като такъв по чл.55, ал.1 ЗЗД произтича от погрешната интерпретация на дадените от състава на ВКС разрешения относно съотношението между институтите на чл. 34 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и е в разрез с цялата задължителна практика на ВКС по този въпрос, формирана по реда на чл. 290 ГПК – напр. Решение № 100 от 15.06.2009 г. по т. д. № 808/2008 г. на II т. о., Решение № 172 от 11.12.2009 г. по т.д.№ 253/2009 г. на II т. о., Решение № 136 от 2.12.2010 г. по т. д. № 242/2010 г. на I т.о., Решение № 93 от 3.06.2010 г. по т.д.№ 831/2009 г. на II т. о., Решение № 248 от 17.01.2011 г. по т.д. № 224/2010 г. на II т. о., Решение № 149 от 2.11.2011 г. по т.д.№ 1192/2010 г. на II т. о. и др. По повод твърдението на касатора за отклонение на въззивното решение от задължителната практика следва да се има предвид произнасянето в Решение № 136 от 2.12.2010 г. на ВКС по т. д. № 242/2010 г. I т. о., в което е прието, че в решението по т. д. № 90/2009 г. на ВКС, I т.о., определянето на правното основание на осъдителния иск, обусловен от иска по чл. 646, ал. 2, т. 1 ТЗ – чл. 34 ЗЗД, е извършено с оглед спецификата на конкретното дело, при което искът е бил предявен от кредитор на несъстоятелния длъжник, а не от легитимирания за това длъжник, респ. че не е изключено квалифицирането на иска като такъв по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по останалите въпроси. Първият от тях, свързан с легитимацията на дружеството в несъстоятелност да предяви осъдителен иск е некоректно поставен, доколкото искът е предявен от синдика на несъстоятелния търговец, действащ в изпълнение на служебното си правомощие по чл.658, ал.1, пр.1 ТЗ по издирване имуществото на длъжника с оглед попълване на масата на несъстоятелността, а не за връщане на „изпълненото парично задължение” в патримониума на последния. Това налага да се приеме, че този въпрос неотносим към изхода на делото и като такъв не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Последния от поставените въпроси, по които се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК също не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Същият има отношение към иска по чл.646, ал.2, т.1 ТЗ, който е уважен с влязло в сила решение и не е предмет на настоящето дело, по което се претендират обусловените от уважаването му последици. По реда на чл. 290 ГПК е формирана задължителна съдебна практика – Решение № 100 от 15.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 808/2008 г. и Решение № 136 от 02.12.2010 г. на ВКС по т. д. № 242/2010 г. и Решение № 248 от 17.01.2011 г. на ВКС по т. д. № 224/2010 г., II т. о., ТК,, според която разпоредбата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД е приложима, респ. искът на длъжника по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е основателен при успешно проведен установителен иск по чл. 646, ал. 2, т. 1 ТЗ, който е обуславящ за настъпване на уредените в чл. 648 ТЗ последици, като действителността на самата сделка, по повод на която е предприето нищожното изпълнение, е ирелевантна за основателността на исковата претенция по чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
В обобщение не са налице основанията на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 141 от 22.05.2013 г. по в.т.д. № 134/2013 г. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: