О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 402
София, 26.06.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 15.05.2018 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 809 /2018 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] /н/ , чрез А. Н. Д. и К. Х. М., упражняващи заедно правомощията на синдик, против въззивно решение на Софийски апелативен съд № 2568/08.12. 2017 г., по т.д.№ 4380/17 г., с което след отмяна на решението на Софийски градски съд № 864 от 05. 05. 2017 г., по т.д.№ 3671/2016 г. на осн. чл.68, ал.3 З., е допълнен списъка на приети вземания по чл.67, ал.2 З. на Банката- касатор с вземането на Т. Д. П. за сумата 288 000 лева, дължима по договор за платежни услуги за потребители/ физически лица/ от 04.10.2011 г. и анекс към същия № 72638 от 04.10.2011 г. за откриване на банкова сметка при условията на безсрочен депозит ”Плюс”, без обезпечения и с ред на удовлетворяване на вземането по чл. 94, ал.1, т.4 З./ редакцията на закона преди изм. ДВ бр. 62/2015 г./ при заявеното отлагателно условие – прекратяване с обратно действие на договор за цесия от 06.08.2014 г., с цедент Т. Д. П. и цесионер [фирма], при сбъдване на някое от прекратителните условия по § 4 от договора, уредени с допълнително споразумение от 20.11.2014 г., а именно: отриване на производството по несъстоятелност по отношение на Банката, предявен срещу цесионера и уважен с влязло в сила решение по иск, основан на чл.59, ал.3 З. или на чл.59, ал.5 З., както и при постановяване на влязло в сила решение или необжалваем акт на синдик, на съда по несъстоятелността или друг съд, с което се установява,че извършеното от цесионера с придобитото от цедента вземане по процесния договор прихващане с изявление вх.№ 12121/20.11.2014 г. по деловодната система на „К.”/н/ е недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността или не е постигнало пълен погасителен ефект/ в размера за който е направено/ по отношение на произтичащото от договора за кредит задължение на цесионера към Банката- кредитодател.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и за необоснованост. Основно касаторът възразява срещу извода на въззивния съд, че процесното вземане на възразилия кредитор П. е на „вложител“ в банката – ответник по договор за банков влог и се ползва с признатата му от чл.94, ал.1, т.4 З. поредност на удовлетворяване в производството по несъстоятелност. Позовавайки се на правната характеристика на договора за цесия и на породените от него правни последици, касаторът изразява несъгласие и с възприетото от Софийски апелативен съд разрешение, че при развалянето на договора за цесия се възстановява качеството на цедента на вложител. Счита, че с прехвърляне вземането по договора за депозит, сключен между цедента и банката на цесионера „В и В. ОРАНЖЕРИИ П.”О. цедираното право преминава върху цесионера и облигационната връзка между банката и цедента се прекратява, като цедентът загубва качеството си на вложител и на кредитор на К./н/. Следователно последният би могъл отново да придобие вземането чрез цесия или друг уреден от правото способ/ договор за активна субективна новация и пр./, но не и чрез прекратяване на договора за цесия с обратно действие.
Отделно, според изложеното е, че прекратяването на договора за цесия се внася промяна в правната сфера на длъжника, която не е страна по същия и в този см. то не го обвързва, както и не го обвързват модалитетите в цесионния договор. Като допълнителен аргумент е посочено и извършеното разпореждане с цедираното вземане, чрез волеизявлението на цесионера за прихващане отправено до длъжника.
Същевременно според касатора, доколкото правният ефект от прихващането засяга само правата на цесионера, той не е предмет на производството по чл.68, ал.3 З. и не подлежи на обсъждане. С оглед изложените в касационната жалба съображения се иска отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на възражението на Т. Д. П. за допълване списъка на приетите вземания.
В изложение по чл.284, ал.1, т.3 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК и на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, последните по отношение на определените за обуславящи изхода на делото въпроси: 1. „Подлежи ли на удовлетворяване в производството по банкова несъстоятелност вземане, за чието съществуване банката като длъжник е уведомена след откриване на производството по несъстоятелност ?”; 2.”След като цесионер се е разпоредил с придобитото чрез цесия вземане чрез изявление за прихващане, може ли впоследствие договорът за цесия да бъде прекратен и вземането да се върне обратно в патримониума на цедента ?” и 3. ”Подлежи ли на удовлетворяване от масата на несъстоятелност на банката вземане, което към датата на откриване на производство по несъстоятелност не се е намирало в патримониума на претендиращия го кредитор?”
Като израз на твърдяното противоречие между „въззивното решение” и задължителната съдебна практика е цитирано решение № 40 от 13.05.2010 г., по т.д.№ 566/2009 г. , постановено по реда на чл.290 ГПК. Значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитие на правото е аргументирано с липсата на формирана по същите задължителна практика, а изясняването им ще има „голямо” теоретично и практическо значение за изясняване на цесията и прихващанията в банковата несъстоятелност и произтичащите от тях правни последици.
Ответникът по касационната жалба Т. Д. П. в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по основателността на искането за достъп до касация, излагайки подробни писмени съображения за отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК – основна и допълнителни. Несъгласие изразява и с въведените касационни основания, считайки ги за неоснователни.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с договор за цесия от 06.08.2014 г. Т. Д. П. е цедирал на „В и В. ОРАНЖЕРИИ П.”О. вземането си към [фирма] /н/, от 288 000 лв., произтичащо от рамков договор за платежни услуги на потребители физически лица от 04.10.2011 г. за откриване на депозитни сметки за съхранение на пари при условията на безсрочен депозит „Плюс” в общ размер на сумата 485 921.16 лв., като за извършеното прехвърляне надлежно е уведомил Б. – длъжник на 20.11.2014 г. Констатирано е още, че с допълнително споразумение от 06.08.2014 г. съконтрахентите са постигнали съгласие за изменение на чл.7 от договора за цесия, вкл. уговаряйки ред и срокове за заплащане на договорената цена, като са добавили и § от 1 до 4 , с които последни са предвидили конкретни прекратителни условия. За безспорен е счетен и факта, че с второ допълнително споразумение от 20. 11. 2014 г. страните по договора за цесия са постигнали съгласие за изменение на договорната клауза на чл. 7 относно реда, условията и сроковете за заплащане на цената, както и за изменение на § 4 към договора , с който е договорено действието на договора за цесия да се постави в зависимост от конкретни прекратителни условия -откриване на производство по несъстоятелност отношение на банката, предявени срещу цесионера искове по чл.59, ал.3 З. или по чл.59, ал.5 З. и уважаване на някой от тях с влязло в сила решение, както и постановяване на влязло в сила решение или необжалваем акт на синдик, на съда по несъстоятелността или на друг съд, с които се установява, че извършеното от цесионера с придобитото от цедента вземане по процесия договор е недействително, по отношение кредиторите на несъстоятелността или не е постигнало пълен погасителен ефект в размера, за който е направено по отношение произтичащото от договора за банков кредит задължение на цесионера към Банката. При настъпване на което и да е от тях е договорено автоматично прекратяване на цесията с последиците по чл.25, ал.2 ЗЗД, т.е, че при настъпване на прекратителните условия страните считат, че цесията никога не е пораждала действие. Не е съществувал спор в процеса, че банката – длъжник е уведомена на 15.06.2015 г. чрез цедента и за всички допълнителни условия на цесията, независимо от качеството и на трето лице по отношение на същата. Позовавайки се на постигнатото съгласие между цедента и цесионера и на безспорно направеното от последния изявление за прихващане на прехвърленото му вземане от 288 000 лв. с част от паричното му задължение по договор за креди от 22.08.2012 г. въззивният съд е счел, че при сбъдване на уговорените в рамките на договорната свобода по чл.9 ЗЗД условия, независимо, че до приключване на устните състезания във въззивната инстанция синдиците на К./н/ не са предявили искове по чл.3 и по чл.59 З., Банката ще е длъжна да търпи настъпилата промяна в кредитора си, съобщена и по реда на чл.99, ал.4 ЗЗД и да престира изпълнение именно на него. Съображенията са, че съдебното решение по отменителните искове обвърза както длъжника в производството по несъстоятелност, така синдиците на банката -длъжник и всички кредитори на несъстоятелността. Според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт,това от своя страна означава, че по отношение на тях обявеното за недействително прихващане ще се счита за нестанало. Следователно не е налице законово основание цедираното вземане, с което в отношенията между всички тези субекти се приема да не е извършено валидно прихващане, по силата на обратното действие на прекратяването на договора за цесия да се счете,че не принадлежи на цедента П..Въз основа на възприетото разрешение, аргументирано и с изричната разпоредба на чл.102 З., във вр. с чл.725 ТЗ, Софийски апелативен съд е изградил правен извод, че при заявеното от П., като кредитор, отлагателно условие вземането му от 288 000 лева по договор за платежни услуги за потребители физически лица от 04.10.2011 г. и анекс към същия № 72638/04.10.2011 г. подлежи на включване в списъка за приетите вземания при съобразяване специалната материалноправна разпоредба на чл.94 З., в редакцията преди изменението и с §11 във вр. с § 18 от ПЗР на Закона за възстановяване и преструктуриране на кредитните институции и инвестиционните посредници, обн.в ДВ бр.62/14.08.15 г. в който смисъл е постановен и крайния правен резултат по делото.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение позволяват да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Съгласно задължителните разяснения в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/ или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е този, който включен в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на предявения иск, е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд , а чрез тях и постановения краен правен резултат по делото.
В случая въпроси № 1 и № 3 не съответстват на мотивите на обжалвания съдебен акт. Така, както са формулирани те не са били предмет на обсъждане от въззивната инстанция, доколкото е прието за безспорно между страните в процеса, че към 20.06.2014 г. по сметката на ищеца е съществувало салдо, включващо както гарантирания от закона размер на влога му, така и процесното вземане, т.е сумата от 288 000 лв. е съществувала като вземане към Банката -длъжник преди откриване на производството по несъстоятелност.Следователно поставените въпроси не отговарят на разяснените в задължителната практика на ВКС критерии, поради което не попадат в обхвата на чл. 280, ал.1 ГПК и не обосновават общата главна предпоставка за достъп до касация. Липсата и, според горецитираната задължителна практика, е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат въведените допълнителни селективни основания.
Отделен в тази вр. е въпросът, че трайната практика на ВКС, израз на която е и цитираната в обжалвания съдебен акт, определя цесията като способ за частно правоприемство, което означава, че щом вземането към длъжника преминава върху новия кредитор/ цесионер/ с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, вкл. недостатъците, то задължението на длъжника не може да се счита за погасено с прехвърлянето му на друг кредитор, независимо на кого последният дължи изпълнение. Поради това и не е налице нововъзникнало вземане за Банката-длъжник, към датата на откриване на производството по несъстоятелността и. Отделно е, че в съдебната практика и правна доктрина съществува спор, че въпросите касаещи отношенията между цедента и цесионера се регулират посредством диспозитивни правни норми, подлежащи на приложение, при отсъствие на друга конкретна уговорка между съконтрахентите, с което общо правило въззивният съд е съобразил при постановяване на обжалваното решение.
Въпроси № 2 не притежава правната характеристика на правен въпрос по см. на указанията в т.1 на ТР№1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото отговорът му зависи от съдържанието на конкретния договор за цесия и обективираното в него съгласие на съконтрахентите, а не от тълкуването и прилагането на конкретна правна норма.
Но дори ида се възприеме тезата на касатора, че поставеният въпрос е материалноправен и свързан с приложението на чл.99 ЗЗД се явява значим за изхода на делото, то недоказано е поддържаното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК – допълнителна процесуална предпоставка за достъп до касация. Съгласно задължителните разяснения в т.4 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице селективното основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следва приложимата норма, обусловила решаващите правни изводи в обжалваното въззивно решение, да е неясна, вътрешно противоречива или непълна, и да се налага по тълкувателен път, чрез корективно тълкуване да се изяснява съдържанието й, респективно да се изостави едно тълкуване и да се приеме друго, било поради формирана неправилна съдебна практика, било поради необходимостта от осъвременяване на съществуващата такава, създадена при различни обществени отношения и законодателство. Точното прилагане на закона предполага да бъде подведен конкретния фактически състав под разпоредбата, която действително по обем и съдържание го урежда, като е необходимо кумулативно да е налице и допълнителен критерий – това точно прилагане на закона да е от значение и за развитие на правото, каквито доводи в случая въобще не са наведени от касатора.
Следователно основният аргумент на жалбоподателят за липса на задължителна съдебна практика по поставения въпрос се явява недостатъчен, за да обоснове визирания критерий за селекция.
По отношение на поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК липсва яснота относно въпроса за който е въведено, доколкото формулировката на касатора е, че „въззивното решение противоречи” на цитирания съдебен акт на ВКС. Поради това и не следва да бъде обсъждано- арг. от т.2 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Б. позоваването на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК,без каквато и да било аргументация не позволява обсъждането му от състава на касационната инстанция.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационната жалба е претендирал деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК му се следват, но само ако е доказал реалното им извършване, каквито доказателства по делото не са приложени.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2568/08. 12.2017 г., по т.д.№ 4380/17 г., по описа на с.с.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: