О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 402
София, 06.08.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на шести юни през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора …………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 765 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по съвместната касационна жалба с вх. № 7253/13.ХІІ.2017 г. на Т. Г. С. и В. Д. Д. – двете от [населено място], подадена чрез общия техен процесуален представител по пълномощие от САК против онази част от решение № 200 на Варненския апелативен съд, ТК, от 19.Х.2017 г., постановено по т. д. № 339/2017 г., с което, в производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК-във вр. чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК, е било признато за установено в отношенията между страните по спора, че двете дължат солидарно на „Юробанк България” АД-София следните суми по договор за потребителски кредит № НL-25712 от 17.VІІІ.2007 г. и допълнителните споразумения към него, както следва: до размера на сумата 20 380.06 евро – главница по договора; до размера на сумата 3 539.04 евро – представляваща договорни лихви, начислени до 15.ІХ.2014 г. и до размер на сумата 177.51 евро – такси, начислени до 15.ІХ.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаване на заявлението (25.VІ.2015 г.) и до окончателното й изплащане, за което суми кредитната институция е била снабдена със Заповед за изпълнение на парично задължение № 908/1.VІІ.2015 г., издадена по ч. гр. дело № 763/2015 г. по описа на РС-Варна.
Със съвместната касационна жалба се атакува и друга част от същото въззивно решение: тази, с която е било потвърдено първоинстанционното определение № 904/24.ІІІ.2017 г. на Варненския ОС по т. д. № 302/2016 г., досежно отхвърляне на искането на С. и Д., с правно основание по чл. 248, ал. 1, предл. 2-ро ГПК, за изменение на постановеното по това дело първоинстанционно решение № 43/13.І.2017 г. в частта му за разноските за разликата над 64.70 лв. и до размер на 1 600 лева.
Оплакванията на касаторките С. и Д. са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в атакуваната негова установителна част както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Варненския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който субективно съединените положителни установителни искове на кредитната институция да бъдат отхвърлени изцяло – „като неоснователни и недоказани”.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата си подателките й С. и Д. обосновават приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваните две части от решението си въззивната инстанция се е произнесла по следните четири правни въпроса:
1./ „Неравноправна ли е по смисъла на чл. 143 от закона за защита на потребителите клауза от потребителски договор, с която се уговаря, че лихвата по кредита ще се образува въз основа на базов лихвен процент плюс надбавка, при положение, че никъде в договора не се сочи по какъв начин и формула се образува и изчислява този базов лихвен процент?”;
2./ „Може ли да се приеме за ясна и разбираема клауза от потребителски договор, в която се определя, че лихвата ще се изчислява като сбор от базов лихвен процент плюс надбавка, при положение, че никъде в договора не се сочи по какъв начин се изчислява и определя базовия лихвен процент?”;
3./ „Следва ли търговецът или доставчикът да докаже пълно и главно, че оспорени от потребителите клаузи, са индивидуално уговорени?”;
4./ „Длъжен ли е националният съд служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори и при постановяване на крайния си акт да обсъди неравноправността им, дори да не е сезиран с изричен иск за прогласяването им за нищожни?”
По първите два правни въпроса решението на въззивната инстанция в атакуваната негова установителна част било постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в три, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения: 1./ Решение № 95/13.ІХ.2016 г. на ІІ-ло т.о. по т.- д. № 240/2015 г.; 2./ Решение № 424/2.ХІІ.2015 г. на ІV-то г.о. по гр. дело № 1899/2015 г.; 3./ Решение № 205/7.ХІ.2015 г. на І-во т.о. по т. д. № 154/2016 г. Докато произнасянето на Варненския апелативен съд с атакуваната установителна част от решението му по останалите два правни въпроса /с пор. №№ 3 и 4/ било от значение както за точното прилагане на закона, така и за развитието на правото.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация „Юробанк България” АД-София писмено е възразила чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на въззивното решение в атакуваната негова установителна част, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на разноски за настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК, но без да са били ангажирани доказателства, че такива реално са били направени. Инвокирани са доводи, че в случая „не е налице основния селективен критерий за допускане на процесния съдебен акт до касационен контрол, а именно не е посочен ясно и точно материалноправният или процесуалноправният въпрос, който е от значение за спора и е обусловил правната воля” на въззивната инстанция за потвърждаване решението на първостепенния съд.
Върховният касационен съд на Републиката, търговска колегия, първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Варненския апелативен съд, съвместната касационна жалба на Т. Г. С. и В. Д. Д. /двете от [населено място]/ ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
За да потвърди решението на първостепенния съд в горепосочената негова установителна част, въззивната инстанция е приела, че клаузите на чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3 от процесния договор за потребителски кредит, сключен на 17.VІІІ.2007 г., така както и клаузите на чл. 6, ал. 2 от допълнителното споразумение от 29.Х.2010 г., а също и тази на чл. 7, ал. 2 от последващия анекс от 22.ІІ.2012 г., даващи право на ищцовата кредитна институция едностранно да променя базовия лихвен процент, са нищожни и не пораждат действие. Затова в отношенията между страните по спора и, в частност, досежно определянето на дължимите възнаградителни и съответно наказателни лихви, приложение следва да намерят само изрично уговорените лихвени проценти, а именно: 6% базов лихвен процент плюс договорна надбавка от 0.95 пункта или дължимата възнаградителна лихва за целия период на обслужване на кредита следва да бъде в размер на 6.95% (шест цяло и деветдесет и пет стотни процента). Изрично в тази връзка Варненският апелативен съд е разграничил, че не констатира други разпоредби от процесния договор за кредит и анексите към него да имат естеството на „неравноправни” по смисъла на чл. 143, ал. 1 З., а доколкото възражението на настоящите две касаторки за нищожност на клаузи е било защитно, но в исковото производство няма предявени от банката претенции за лихва за забава, дължими при просрочие на вноски и при предсрочна изискуемост, предвидени в чл. 3, ал. 3 от договора, „нито претенция за дължими суми при предсрочно погасяване”, то обсъждането на тези две клаузи е извън предмета на настоящия правен спор.
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждането на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че нито един от 4-те правни въпроса в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към настоящата съвместна касационна жалба не може да бъде квалифициран като такъв, който да е бил включен в предмета на спора и да е обусловил решаващите правни изводи на Варненския апелативен съд в атакуваната установителна част на неговото решение. Ето защо, при така установената липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, безпредметно се явява обсъждането на релевираните от касаторките С. и Д. допълнителни предпоставки за това /по т.т. 1 и 3 на същия законов текст/. Същевременно не се констатира нито един от релевираните от касаторките С. и Д. четири правни въпроса да има отношение към другата атакуваната от тях част от въззивното решение: тази, с която е било частично потвърдено първоинстанционното определение № 90/2.ІІІ.2017 г. на ОС-Варна по т. д № 302/2016 г., отхвърлящо искането им с правно основание по чл. 248, ал. 1, предл. 2-ро ГПК за изменение на първоинстанционното решение № 43/13.І.2017 г. досежно присъдените в тяхна тежест разноски в размер на сумата от 1 600 лв. (хиляда и шестстотин лева).
В заключение, независимо от този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК и изричното искане на ответната по касация кредитна институция с правно основание по чл. 81-във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторките С. и Д. не следва да бъдат осъдени да заплатят в полза на банката разноски, тъй като представителят на последната не е ангажирал доказателства, че такива реално са били направени.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 200 на Варненския апелативен съд, ТК, от 19.Х.2017 г., постановено по т. д. № 339/2017 г. В ЧАСТТА, с която е бил уважен положителен установителен иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК-във вр. чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1
2