6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 402
София, 09.07.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесети май през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2602/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „П. Б. (България)” Е. – [населено място], срещу въззивно решение № 114 от 08.05.2014 г., постановено по в. т. д. № 75/2014 г. на Варненски апелативен съд. Решението е обжалвано в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 16 от 05.07.2013 г. по т. д. № 244/2012 г. на Силистренски окръжен съд, е отхвърлен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от „П. Б. (България)” Е. против П. Д. Д. установителен иск за съществуване на парично вземане в размер на 49 399.20 лв., произтичащо от обявен за предсрочно изискуем дълг по договор за банков кредит № 200-499806/16.09.2008 г., за което са издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК и изпълнителен лист в производството по ч. гр. д. № 455/2009 г. на Районен съд – Дулово, и са присъдени разноски на ответника в размер на 4 098 лв.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на обжалваното решение и се прави искане за неговата отмяна. Касаторът се позовава на нарушение на материалния закон – чл.107 ЗЗД, при формиране на извода на въззивния съд, че сключеното между страните споразумение от 14.10.2009 г., с което е постигнато съгласие за разсрочване и отсрочване на остатъка от дължимите суми по договора за кредит, но без да се уговаря новиране на кредитните задължения, има за последица погасяване на задълженията по кредита и лишава кредитора от правото да се ползва от изпълнителния лист, издаден въз основа на документа по чл.417, т.2 ГПК. Навежда оплакване, че решението е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като не съдържа мотиви относно потвърждаването на първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил като значими за изхода на делото следните въпроси : 1. Представлява ли новация отсрочването, разсрочването или друго преструктуриране на дадено задължение; 2. Налице ли е новиране на дадено задължение, без да е налице изрична воля на страните за това; 3. В случай, че препраща към мотивите на първоинстанционния съд, трябва ли това да бъде изрично посочено от въззивния съд или следва да се предполага. Допускането на касационно обжалване по първите два въпроса се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК като се твърди, че въпросите са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС в решение № 130/24.03.2009 г. по т. д. № 650/2008 г. на ІІ т. о. и в противоречие с практиката в решение № 789/22.04.2002 г. по гр. д. № 2292/2001 г. на ВКС, V г. о., решение № 272/18.10.2013 г. по в. т. д. № 47/2013 г. на Варненски апелативен съд, решение № 60/23.04.2010 г. по ч. гр. д. № 84/2010 г. на Бургаски апелативен съд. За третия въпрос се сочи противоречие със задължителната практика в решение № 120/04.04.2013 г. по гр. д. № 964/2012 г. на ВКС, ІV г. о.
Ответникът по касация П. Д. Д. от [населено място] изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Подробни съображения излага в писмен отговор от 07.08.2014 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Производството по т. д. № 244/2012 г. е образувано пред Силистренски окръжен съд по предявен по реда на чл.422 ГПК от „П. Б. (България)” Е. против П. Д. Д. установителен иск за съществуване на парично вземане в размер на 49 399.20 лв., за което са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист от 25.08.2009 г. В исковата молба, с която е предявен искът, е посочено, че вземането включва просрочена главница, лихви и разноски по обявен за предсрочно изискуем договор за банков кредит, по който ответникът има качеството на поръчител.
За да постанови обжалваното решение, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решението по т. д. № 244/2012 г. на Силистренски окръжен съд е отхвърлен предявения установителен иск, Варненски апелативен съд е приел, че вземането по договора за банков кредит, за което ответникът се е задължил да отговаря като поръчител и което е материализирано в заповедта за изпълнение и в изпълнителния лист, е погасено след издаване на изпълнителния лист, но преди образуване на изпълнително производство, като последица от сключено на 14.10.2009 г. извънсъдебно споразумение между ищеца – кредитор, длъжника и поръчителите. Въззивният съд е преценил, че със споразумението страните са внесли съществени елементи в съдържанието на кредитните задължения като с цел доброволно плащане на главницата и на вече определените лихви са отчели извършените след издаване на изпълнителния лист плащания на стойност 18 000 лв. и са уговорили разсрочване на дълга, отпадане на наказателните лихви за забава, обвързване на падежите на отделните вноски с очакваните постъпления от субсидии, които длъжникът е следвало да получи като земеделски производител, обезпечаване на дълга с реален залог върху транспортни средства на длъжника, вместо с първоначално предвидения като обезпечение запис на заповед. Съобразявайки съдържанието на споразумението, съдът е направил извод, че в резултат на него е отпаднала предсрочната изискуемост на кредита и са възникнали нови изискуеми и ликвидни задължения за длъжника и за поръчителите, различни от първоначално обективираните в заповедта за изпълнение и в изпълнителния лист кредитни задължения, поради което банката – ищец не може да се позовава на изпълнителния лист, издаден на основание обявения за предсрочно изискуем кредит. С мотив, че споразумението съставлява правопогасяващ факт по отношение на заявеното в заповедното производство парично вземане, който е настъпил след издаване на изпълнителния лист и следва да бъде взет предвид при разрешаване на спора за съществуване на вземането, Варненски апелативен съд е приел, че спорното вземане не съществува и е отхвърлил иска по чл.422, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с два материалноправни въпроса, които уточнени в съответствие с указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, се свеждат до това, дали отсрочването, разсрочването или друго преструктуриране на задължение по договор за банков кредит представлява обективна новация по смисъла на чл.107 ЗЗД и дали за новиране на задължението е необходимо да има изрично изявена воля на договарящите страни. Поставените въпроси са от значение за изхода на делото и отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. Макар да не е квалифицирал извънсъдебното споразумение от 14.10.2009 г. като договор за новация по чл.107 ЗЗД, въззивният съд по същество е приел, че споразумението носи белезите на новация и има присъщите на новацията правни последици – погасяване на задълженията по договора за кредит, материализирани в заповедта за изпълнение и в изпълнителния лист, и възникване на нови ликвидни и изискуеми задължения в размер и при условия за издължаване, уговорени в споразумението. Като се е произнесъл в този смисъл, въззивният съд е приравнил споразумението на договор за новация, което определя обуславящото значение на въведените с изложението въпроси за постановения с решението правен резултат.
При действието на чл.290 ГПК е формирана задължителна практика на ВКС по значимите за конкретното дело правни въпроси. Задължителната практика е обективирана в решение № 130 от 24.03.2009 г. по т. д. № 650/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., в което е прието, че способите за преструктуриране на даден кредит, включително разсрочването му за облекчаване на съществуващия дълг, не са индиция за наличие на воля у съконтрахентите за подновяването му по смисъла на чл.107 ЗЗД; За да е релевантна, волята за подновяване на задължението по смисъла на чл.107 ЗЗД следва да е изрична и недвусмислена, а не изведена по тълкувателен път. С цитираното решение е уеднаквена противоречивата практика на съдилищата по приложението на чл.107 ЗЗД, като е обявена за правилна практиката в посочения по-горе смисъл, застъпена в решение № 789/2002 г. по гр. д. № 2292/2001 г. на ВКС, V г. о., и е обявена за неправилна практиката в решение по в. гр. д. № 410/2002 г. на Пловдивски апелативен съд, според която постигнатото между страните писмено споразумение относно начините за последващо изпълнение на задълженията, включително определянето на нови срокове за плащане, има правното значение на договор за новация по смисъла на чл.107 ЗЗД. Задължителната практика в решението по т. д. № 650/2008 г. на ВКС, ІІ т. о, е възприета и в решение № 138/22.08.2013 г. по т. д. № 27/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., постановено по реда на чл.290 ГПК по повод на правен спор, произтичащ от договор за лизинг. Според произнасянето в това решение, обективната новация по чл.107 ЗЗД предполага нов елемент в състава на облигационното отношение, като разликата между старото и новото отношения трябва да засяга някои от съществените му елементи и да води до поемане със споразумение между длъжника и кредитора на нов дълг, с нов предмет или основание, в замяна на старото задължение и то при изрично и недвусмислено изразено в споразумението новационно намерение /animus novandi/; Ако страните в рамките на новия дълг са изменили само размера на отделните вноски и/или размера на договорната лихва и сроковете за плащане, които не са съществени елементи на облигационното отношение, няма новация, тъй като старият дълг не е погасен и не е извършена промяна нито в предмета, нито в основанието му. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е отклонил от задължителната практика на ВКС, поради което решението следва да се допусне до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Наличието на задължителна практика по повдигнатите от касатора правни въпроси изключва другото поддържано основание за достъп до касация – чл.280, ал.1, т.2 ГПК, и освобождава касационната инстанция от задължението да обсъжда представената за доказването му съдебна практика.
Неоснователно е искането на касатора за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по формулирания в п.3 от изложението процесуалноправен въпрос, свързан с изискването за мотивираност на съдебния акт. Потвърждаването на първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът по чл.422, ал.1 ГПК за разликата над сумата 29 700 лв. до сумата 49 399.20 лв., е последица от извода на въззивния съд, че цялото спорно вземане не съществува, тъй като е погасено след издаване на изпълнителния лист. В съобразителната част на решението са изложени подробни мотиви в подкрепа на така направения извод, поради което формалното отсъствие на мотиви защо се потвърждава решението на първата инстанция за частично отхвърляне на иска не съставлява отклонение от задължителната практика на ВКС в решение № 120/04.04.2013 г. по гр. д. № 964/2012 г. на ІV г. о.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 114 от 08.05.2014 г., постановено по в. т. д. № 75/2014 г. на Варненски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 16 от 05.07.2013 г. по т. д. № 244/2012 г. на Силистренски окръжен съд е отхвърлен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от „П. Б. (България)” Е. против П. Д. Д. установителен иск за съществуване на парично вземане в размер на 49 399.20 лв., произтичащо от обявен за предсрочно изискуем дълг по договор за банков кредит № 200-499806/16.09.2008 г., за което са издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК и изпълнителен лист в производството по ч. гр. д. № 455/2009 г. на Районен съд – Дулово, и с оглед изхода на делото са присъдени разноски на ответника в размер на 4 098 лв.
УКАЗВА на касатора „П. Б. (България)” Е. в едноседмичен срок от уведомяването да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 988.00 лв. /деветстотин деветдесет и осем лв./, на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията касационното производство ще бъде прекратено.
След внасяне на таксите делото да се докладва на Председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :