7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№403
гр.София 23.05.2019 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на седемнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело №200 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е обща касационна жалба от Ж. В. М. и И. С. М., двамата от [населено място], чрез процесуалния им представител адв.И., срещу решение от 18.10.2018г., постановено по в.гр.д.№495/2018г. на Хасковски окръжен съд, в частта, с която е потвърдено решение от 14.05.2018г. по гр.д.№1643/2017г. на Районен съд – Димитровград, за частично отхвърляне на предявените от тях искове с правно основание чл.200 КТ.
Касаторите считат, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК – поради очевидна неправилност, на въззивното решение относно приетото наличие на съпричиняване от страна на починалия им син във вредоносния резултат по смисъла на чл.201, ал.2 КТ.
В срока по чл.287, ал.2 ГПК е постъпил отговор от ответника по касационната жалба „Транс-Тракия цимент“ ЕООД, чрез процесуален представител адв.Г., която счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Третото лице – помагач „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД не взима становище по жалбата.
Постъпила е касационна жалба от „Транс-Тракия цимент“ ЕООД, чрез процесуален представител адв.Г., срещу решение от 18.10.2018г., постановено по в.гр.д.№495/2018г. на Хасковски окръжен съд, в частта, с която е потвърдено решение от 14.05.2018г. по гр.д.№1643/2017г. на Районен съд – Димитровград, за частично уважаване на предявените срещу тях искове с правно основание чл.200 КТ.
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС.
В срока по чл.287, ал.2 ГПК е постъпил отговор от ответниците по касационната жалба Ж. В. М. и И. С. М., чрез процесуалния им представител адв.И., които считат, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирани страни, които имат интерес от обжалването и са процесуално допустими.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което „Транс Тракия Цимент” ЕООД е осъдено да заплати на Ж. В. М. и И. С. М. сумата от по 24 000 лв., представляваща дължимо обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на сина им С. И. М., настъпила в резултат на трудова злополука на 30.01.2017г., ведно със законната лихва от датата на събитието, като предявените искове в останалата им част до пълните предявени размери от по 60 000 лв. са отхвърлени.
Установено е, че ищците са родители на С. И. М.. Същият е работил по трудово правоотношение с ответното дружество като шофьор на тежкотоварен автомобил“. На 30.01.2017 г. при изпълнение на трудовите си задължения в двора на предприятието вследствие на падане от управлявания от него автоциментовоз С. И. М. е починал. С Разпореждане № 5104 – 26 – 5/ 02.03.2017 г. на НОИ – Х. злополуката, станала причина за смъртта на С. М., на основание чл. 55, ал. 1 КСО е приета за трудова, което разпореждане по силата на чл. 17, ал. 2, изр. 2 ГПК е задължително за съда.
Прието е за установено, че на 30.01.2017 г. след получаване на поръчка за превоз на цимент, който следвало да достави следващия ден в 6. 00 ч. в [населено място], пострадалият натоварил цимента от двора на „Вулкан Цимент“ АД, след което около 18. 00 ч. паркирал автомобила в базата на ответното дружество, където малко по – късно бил намерен да лежи безжизнен на земята до задната част на автомобила. Въззивният съд е изложил съображения, че липсват преки доказателства относно механизма на причиняване на смъртта, но предвид конкретната причина за смъртта – черепно – мозъчна травма, и съдържащия се в приложеното по делото ДП № 68/ 2017 г. на РУ – Д. снимков материал, съдът е приел, че смъртта на С. М. е настъпила вследствие на падане от цистерната на автоциментовоза от около 3 метра височина.
Въззивният съд е приел за основателно възражението на работодателя за съпричиняване от страна на пострадалия по смисъла на чл.201 КТ.
Въззивният съд е приел, че според приетата от „Транс Тракия Цимент” ЕООД Инструкция за превоз на насипен цимент, част от задълженията на шофьора е да отвори и затвори люковете на цистерната при товарене на насипния цимент още в завода непосредствено след товаренето. Според Инструкцията за товарене и разтоварване на автоциментовозите това се извършва ръчно и без използване на подръчни материали – чук, тръба или други подобни с изричното предупреждение, че противното ще доведе до застрашаване на живота. Както в длъжностната характеристика за заеманата от пострадалия длъжност – раздел IV – Условия на труд, така и в цитираните две инструкции /т. 17 от Инструкция за превоз на насипен цимент и раздел Г – Охрана на труда от Инструкция за товарене и разтоварване на автоциментовозите/ изрично е посочено задължението на шофьорите да използват лични предпазни средства – каска, обувки с метален връх, очила и респираторна маска. Според Инструкцията за товарене и разтоварване на автоциментовозите задължението за използване на лични предпазни средства и по – точно на задължението за носене на каска е предвидено само при товарене на цимент в базата на „Вулкан цимент“ АД, което задължение въззивният съд е приел, че следва да се спазва във всички случаи, когато по някаква причина се налага шофьорът да се качи на цистерната на автоциментовоза. Прието е от съда, че в случая по безспорен начин е установено, че най – вероятно, за да затвори или за да провери дали е затворен добре люка за товарене, в изпълнение на общото задължение да се грижи за опазване и предаване на товара /раздел II, т. 2 от длъжностната му характеристика/ пострадалият се е качил на цистерната на автоциментовоза без каска и то при положение, че предвид навалелия сняг и минусовите температури повърхността на цистерната е била хлъзгава. Прието е от съда, че пострадалият е нарушил и друго основно правило за безопасност, изрично предвидено в Инструкцията за товарене и разтоварване на автоциментовозите, а именно да не използва тръба при затваряне на входните отверствия, което е прието, че е видно от факта, че близо до него е намерена такава. Поради това, като е взето предвид, че на пострадалият е бил проведен тримесечен и ежедневен инструктаж/л. 68 и л. 70 от ДП № 68/ 2017 г. на РУ – Д./ и същият е бил запознат с установените правила за безопасност, въззивният съд е приел, че пострадалият С. М. безспорно е съзнавал, че качвайки се на цистерната без каска, при хлъзгава повърхност /предвид навалелия сняг и минусови температури/ и с метална тръба за затваряне на люка въпреки изричната забрана за това, съществува реална опасност да се похлъзне и падне от високо и да се нарани, но е имал необоснованата субективна увереност, че ще предотврати този резултат. По този начин, след като е пренебрегнал основни правила за безопасност и не е проявил елементарно старание за запазване на своето здраве, е прието, че той сам се е поставил в ситуация на риск, поради което настъпилият фатален резултат се дължи преимуществено на собственото му поведение. Въззивният съд е приел, че поведението му следва да се квалифицира като груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ, което е основание за намаляване отговорността на работодателя. Изложени са съображенията на съда, че в случая с оглед жизненоважния характер на нарушените правила за безопасност, от една страна, а, от друга, обстоятелството, че пострадалият е предприел това действие /качването на цистерната, за да затвори или да провери дали е затворен люка за товарене/ в изпълнение на служебните си задължения макар и не на определеното за това място, обективният му принос в съпричиняването на вредоносния резултат следва да се определи в размер на 60%.
При определяне размера на обезщетението за претърпените от ищците неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид, че починалият е единственото им дете, съществуващата приживе изключително дълбока и трайна емоционална връзка между тях, установено със събраните гласни доказателства по делото, загубената морална, а вбъдеще и финансова подкрепа, от една страна, а от друга, обстоятелството, че се е отделил от тях и е създал собствено семейство. Същото е определено на 60 000 лв. и намалено с определения процент на съпричиняване – 60%.
Възраженията в жалбата на ответника „Транс Тракия Цимент” ЕООД, че съдът не е съобразил изплатеното застрахователно обезщетение, е прието за неоснователно от съда, по съображения, че същото е изплатено на детето на починалия, което не е спорно по делото, докато ищците като негови родители могат да претендират обезщетение на собствено основание /ТР № 1 от 21.06.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2016 г., ОСНГТК/.
Твърденията на касаторите-ищци в изложението за очевидна неправилност на решението относно приетото за основателно възражение на работодателя по чл.201, ал.2 КТ, в случая не могат да обосноват извод, че въззивното решение е очевидно неправилно. Настоящият състав намира, че въззивното решение не е очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила.
Според касаторите въззивното решение е очевидно неправилно, защото считат, че въззивният съд се е произнесъл положително по въпросите: „Може ли съдът да се произнася по извършени нарушения на правилата за безопасност от страна на пострадалия, които не са сочени от ответното дружество и няма събрани доказателства за тях“ и „Може ли да се приеме, че техническите правила за безопасност съдържащи се в Инструкциите на ответното дружество, могат да се заменят от такива на друго предприятие, касаещи различна дейност /работа с автоматична система за товарене на цимент/ и създадени за територията на друго предприятие. Да се приеме, че същите са нарушени, но вече на територията на предприятието на ответното дружество и водят до съпричиняване от пострадалия“. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК предпоставя порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. В случая поставените въпроси са мотивирани от касаторите със съображения за неправилност на изводите на съда относно установените със събраните доказателства обстоятелства за нарушените правила, оценени от съда като релевантни за преценката на конкретната обстановка в отделния случай и за приемането на наличието на груба небрежност. Становището на касаторите за неправилност на въззивното решение поради, според тях, неправилно приложение на разпоредбата на чл.201, ал.2 КТ, е несъстоятелно, предвид отъждествяване на неправилността по чл. 281, т. 3 ГПК с очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
Касаторът-работодател счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по въпросите: 1 „как следва да се прилага критерият за справедливост по чл.52 ЗЗД и какви обстоятелства следва да се съобразят при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди на родители, на лице, починало в резултат на трудова злополука“ и 2“следва ли да има съответствие между действителния принос на пострадалия за настъпване на трудова злополука при допусната от същия груба небрежност по смисъла на чл.201, ал.2 КТ и определения от съда процент съпричиняване на вредоносния резултат“.
По първия от поставените от касатора-работодател въпроси настоящият съдебен състав не намира да е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване. Както е посочено от насрещната страна в отговора на жалбата, в подадената от работодателя въззивна жалба не се съдържат оплаквания относно приложението на чл.52 ЗЗД и определения размер на обезщетенията /които са възприети и от въззивния съд/, а единствено относно приложението на чл.201, ал.2 и ал.4 КТ. Отделно от това следва да се посочи, че по приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД има установена практика, обаче за всеки отделен случай съдът прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с увреждането и вредите. Практиката на ВКС дава разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя размерът на обезщетението. Въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационното обжалване.
По втория от поставените въпроси настоящият съдебен състав не намира да е налице твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с приложената съдебна практика. Въззивният съд не е отговорил, че не следва да има съответствие между действителния принос на пострадалия за настъпване на трудова злополука при допусната от същия груба небрежност по смисъла на чл.201, ал.2 КТ и определения от съда процент съпричиняване на вредоносния резултат. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд относно приетия процент съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, не може да обоснове основание за допускане на касационно обжалване. За пълнота на изложените следва да се посочи, че за правилното прилагане на чл.201, ал.2 КТ, а също и за размера на обезщетението за неимуществени вреди, които съдът определя, съгласно чл.52 ЗЗД по справедливост, е необходимо точно посочване в съдебното решение на поведението на работника, в което се изразява неговата груба небрежност, което в случая въззивният съд е направил. По правилността на извършената преценка на конкретната обстановка касационната инстанция се произнася при разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато.
Предвид изложеното настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 18.10.2018г., постановено по в.гр.д.№495/2018г. на Хасковски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: