3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 403
гр. София,23.06.2014 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети юни през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1757 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна жалба на [фирма] срещу определение № 4020/24.02.2014г., постановено по ч. гр. д. № 15780/13г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частната жалба на дружеството срещу определение от 27.08.2013г., постановено по гр.д. № 19406/2013г. на СРС, 71 състав за прекратяване на производството по делото и за изпращането му на РС – Стара Загора по местна подсъдност.
Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с процесуалния закон, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал.1,т.1 и т.2 ГПК. Поддържа,че въззивният съд се е произнесъл отрицателно по следните процесуалноправни въпроси, които са обуславящи изхода на спора: 1. Може ли в исковото производство, образувано по установителен иск по чл.415 във връзка с чл.422 ГПК, ищецът да релевира факти и обстоятелства, които не са били предмет на разглеждане в заповедното производство по чл.417 ГПК? 2. Може ли местната подсъдност по предявен установителен иск по чл.415 във връзка с чл.422 ГПК да се определи в съответствие с клауза между страните, съдържаща се в договор, по повод чието изпълнение е издаден запис на заповед, послужил като основание за образуване на заповедното производство по частното гражданско дело, във връзка с което е предявен искът?
Частният жалбоподател поддържа, че въпросите са решени в противоречие със съдебната практика по приложени от него съдебни решения.
Ответниците по частната жалба „ГАРАНТ – Я., Р. И СИЕ” СД, Р. Д. Р. и Ж. В. Я. считат, че не следва да се допуска касационно обжалване на определението, а ако бъде допуснат касационен контрол, частната жалба следва да бъде оставена без уважение, тъй като е неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение констатира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал.3, т.1 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.
С обжалваното определение въззивният Софийски градски съд е потвърдил определение на СРС, с което е прекратено производството по предявен от [фирма] против „ГАРАНТ – Я., Р. И СИЕ” СД, Р. Д. Р. и Ж. В. Я. иск с правно основание чл.415, ал.1 вр. чл.422 ГПК и го е изпратил на основание чл.118, ал.2 ГПК на РС – Стара Загора по подсъдност. Предмет на предявения иск е установяване съществуването на вземане на ищеца в размер на 19 564,98 лева, произтичащо от запис на заповед, издаден във връзка с договор за финансов лизинг на МПС с опция за прехвърляне на собствеността № 2003 от 14.05.2008г. и като обезпечение на всички парични вземания по този договор, както и вземане за законна лихва върху главницата.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Първият от въпросите, поставени от жалбоподателя в изложението на касационните основания, не е обусловил крайния му извод за основателност на направения отвод за липса на местна подсъдност. За да потвърди обжалваното определение на СРС по чл.118 ГПК, въззивният съд е изложил съображения, че клаузата за договорна подсъдност, съдържаща се в каузалната сделка, е неотносима към правния спор, имащ за предмет установяването на менителничните вземания на поемателя срещу издателя и авалистите на записа на заповед, поради което местната подсъдност на иска следва се определи съобразно разпоредбата на чл.105 ГПК. С обжалваното определение въззивният съд не е обсъждал възможността, респ. не я а е отрекъл, в производство, образувано по установителен иск по чл.415 във връзка с чл.422 ГПК, ищецът да релевира факти и обстоятелства, които не са били предмет на разглеждане в заповедното производство по чл.417 ГПК, в това число факти и обстоятелства, отнасящи се до връзката между записа на заповед и каузалната сделка. Въззивният съд е обосновал извода си с предмета на предявения в производството установителен иск, вземането по който е основано на запис на заповед, поради което е счел за неотносима клаузата за договорна подсъдност, съдържаща се в каузалната сделка. Следователно въззивният съд е обсъдил доводите на частния жалбоподател, основани на каузалната сделка, за обезпечаване на която е издаден процесният запис на заповед, но ги е счел за неотносими към преценката за местната подсъдност на спора, с оглед предмета на производството. Поради това така поставеният въпрос не може да послужи като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Вторият, формулиран от частния жалбоподател в изложението му по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос, е обусловил изхода на процесуалния спор за подсъдността. По отношение на този въпрос обаче не са осъществени допълнителните предпоставки, специфични за поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Представените от частния жалбоподател решение от 05.12.2012г. по т.д. № 58/2012г. на СГС и определение № 894 от 23.04.2012г. по ч.гр.д. № 510/12г. на САС, ТО, 5 състав не съставляват източник на съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК с оглед указанията в т.3 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не съдържат отбелязване да са влезли в сила. Цитираните от частния жалбоподател съдебни актове на ВКС – Определение № 811 от 27.12.2010г. по т.д. № 852/2010г., ТК, ІІ т.о. на ВКС и Решение № 149 от 05.11.2010г. по т.д. № 49/2010г., ТК, І т.о. на ВКС, не обективират съдебна практика, в противоречие с която да е постановено въззивното определение. В тези решения е разгледан въпросът за предмета на спора по предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск за съществуване на парично вземане по запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, и за задължението на съда по такъв спор да обсъди и възраженията, основани на каузалното правоотношение, във връзка с което е издаден записът на заповед. Този въпрос е разгледан като релевантен за съществото на материалноправния спор, без да е обсъждана възможността местната подсъдност по такъв иск да се определи в съответствие с клауза между страните, съдържаща се в каузалната сделка.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното определение на Софийски градски съд.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 4020/24.02.2014г., постановено по ч. гр. д. № 15780/13г. на Софийски градски съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: