О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 403
София, 23.07.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 4256/2017 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Г. Ч. и Й. П. Ч. чрез техния пълномощник адв. Зл. О., против решение № 4785 от 30.06.2017 г. по в.гр.д. № 4090/2015 г. на Софийски градски съд. Касационната жалба съдържа довод за нищожност на постановеното въззивно решение, поради това, че не е било постановено в тайно заседание, тъй като при вземане на решението е участвало лице /секретар/, както и поради това, че към датата на постановяването му двама от тримата съдии, взели участие при разглеждане на делото в последното съдебно заседание, преди приемането му за решаване по същество, вече са били съдии в друг съд. На следващо място в касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение като постановено в нарушение на материалния закон.
Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка на неговата валидност, както и по следните правни въпроси: 1/ Уважаването на отрицателен установителен иск за собственост, предявен от невладеещия собственик против владеещ несобственик води ли до прекъсване и спиране на придобивната давност, започналата да тече в полза ответника по този иск. 2/ В кои случаи е обща част съсобствената земя, в която са построени няколко сгради. 3/ Спира ли придобивната давност, течаща в полза на приобретателя на недвижим имот поради спиране на образуваното срещу праводателя му изпълнително дело за предаване на владението върху същия имот като обезпечение на негов иск по чл. 72 ЗС срещу собствениците на имота. По отношение на първия и третия правен въпрос касаторите поддържат да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а по отношение на втория- да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС.
Ответниците по касация не са подали отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решението на Софийски районен съд, постановено на 08.01.2015 г. по гр.д. № 12225/2014 г., с което са отхвърлени предявените от С. Г. Ч. и Й. П. Ч. против М. Й. П., Р. Д. П. и Д. Д. Б. установителни искове за собственост за признаване за установено, че на основание давностно владение в периода от 06.03.2009 г. до 06.03.2014 г. ищците са придобили правото на собственост върху следния недвижим имот: вътрешна къща, находяща се в [населено място], [улица], състояща се от една стая, кухня, антре и отделна стая, със застроена площ 34 кв.м, представляваща по КККР еднофамилна жилищна сграда с идентификатор 68134.408.308.3 със застроена площ от 28 кв.м, на два етажа, както и на 6/100 ид. части от поземления имот, върху който е построена, представляващ УПИ ІІІ-328 в кв. 149 по плана на [населено място], м. ”П.- Ц.”, целият с площ 471 кв.м.
От фактическа страна по делото е установено, че с договор за продажба, оформен с нотариален акт № 134, т.І, нот. дело № 120 от 11.03.2005 г., жалбоподателите в настоящото производство са закупили от И. Л. П. недвижим имот, представляващ вътрешна къща, находяща се в [населено място], [улица], със застроена площ от 34 кв.м, заедно с 6/100 ид. части от дворното място, върху което е построена сградата, съставляващо УПИ ІІІ- 328 в кв. 149 по плана на [населено място], м. ”П.- Центъра”. Продавачката се е легитимирала като собственик на този имот на основание договор за покупко- продажба, сключен с нотариален акт № 62/ от 30.01.1996 г., с който закупила имота от С. Д. Т., Н. Н. Т. и М. Н. Т..
Към момента на сключване на договора, от който черпят права жалбоподателите, е било влязло в сила решение № 199 от 08.03.2005 г. по гр.д. № 2271/2003 г. по описа на ВКС, ІV г.о., с което тяхната праводателка И. Л. П. е осъдена на основание чл. 108 ЗС да предаде на ответниците по настоящото дело – М. П., Д. Б. и Р. П. владението върху къщата. Въз основа на това осъдително решение е бил издаден изпълнителен лист и образувано изп.д. № 20067900400391 срещу И. П. за предаване на владението върху имота. С определение от 23.08.2006 г. по гр.д. № 1788/2006 г. на Софийски градски е спряно изпълнението по него като мярка за обезпечение на бъдещ иск на И. П. против взискателите за заплащане на подобренията, извършени в имота. Този иск е отхвърлен с решение по гр.д. № 2872/2006 г. на Софийски градски съд, влязло в сила на 13.05.2012 г.
На 08.03.2010 г. М. П., Р. П. и Д. Б. предявили против С. Ч. и Й. Ч. отрицателен установителен иск за собственост за установяване, че ответниците не са собственици на вътрешната къща и на 6/100 ид. части от дворното място, в което е построена. Този иск е уважен с решение, което е влязло в сила на 28.05.2014 г.
При така установените факти по делото въззивният съд е приел, че жалбоподателите в настоящото производство С. Ч. и Й. Ч. от закупуване на спорния имот до датата на предявяване на иска – 10.03.2014 г., са упражнявали добросъвестно владение, тъй като са владяли имота на правно основание, годно да ги направи собственици, без да знаят че праводателката им не е собственик. Независимо от това обаче не са придобили правото на собственост на основание изтекла в тяхна полза 5- годишна придобивна давност, тъй като за времето от 23.08.2006 г. до 19.05.2012 г. придобивна давност не е текла. Посоченият период е от датата на спиране на изпълнителното дело до датата на влизане в сила на решението по обезпечения чрез спиране на изпълнението иск с правно основание чл. 72 ЗС, с което той е отхвърлен. На следващо място е приел, че в полза на касаторите не е текла давност и за периода от 08.03.2010 г. до 19.11.2013 г., тъй като с предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е прекъсната придобивната давност.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради наличие на данни за вероятна нищожност. Тезата, че след като в текста на решението е посочено, че делото е разгледано в открито съдебно заседание на определена дата и съдебният състав се е произнесъл, то отразяването, че същото е станало в присъствието на секретар означава, че при постановяването му нарушена тайната на съвещанието, е правно неиздържана. Очевидно не се прави разлика между датата, на която е завършило разглеждането на делото, и датата, на която е постановено решението, както и че напълно се игнорира разпоредбата на чл. 236, ал.1 ГПК, която сочи какво трябва да съдържа решението. Провеждането на съдебното заседание, в което съдът обявява устните състезания за приключили и приема делото за решаване; съвещанието, в което се приема решението чрез гласуване на съдебния състав; изготвянето на съдебния акт в писмена форма и подписването му от членовете на състава на съда са действия, които се осъществяват последователно във времето. По изрично разпореждане на закона – чл. 236, ал.1, т.4 ГПК, посочването на името на съдебния секретар, който е участвал в последното съдебно заседание, е задължителен елемент от съдържанието на решението.
На следващо място, твърдението, че двама от членовете на състава на съда, които са взели участие в последното открито съдебно заседание, в което делото е прието за решаване, не са били съдии в същия съд към момента на постановяване на решението, не е подкрепено с никакви доказателства.
Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване по повдигнатите в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси.
Въпросът спира ли придобивната давност, течаща в полза на приобретателя на недвижим имот, поради спиране на образуваното срещу праводателя му изпълнително дело за предаване на владението върху същия имот като обезпечение на негов иск по чл. 72 ЗС срещу собствениците на имота, обуславя изхода на делото и правните изводи на въззивния съд, но не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Отговорът на този въпрос е свързан с тълкуването на разпоредбата на чл. 523 ГПК, която допуска при определени предпоставки осъдителното решение за предаване на недвижим имот да бъде изпълнено срещу трети лица. При приложението на тази разпоредба съществува трайно установена съдебна практика на ВКС. Беззспорно е по делото, че касаторите са придобили процесния имот след влизане в сила не решението, с което е признато за установено по отношение на тяхната праводателка, че собственици на имота са ответниците по настоящото дело, и същата е осъдена да им предаде владението. Това осъдително решение подлежи на принудително изпълнение не само срещу ответника- длъжник, но и срещу всяко трето лице, което в деня на въвода е във владение на имота и за което съдебният изпълнител се увери, че е придобило владението след предявяване на иска, решението по което се изпълнява /чл. 523 ГПК/. В случаите, когато третото лице заявява права, които изключват правата на взискателя, то има на разположение защитата по чл. 523, ал.2 и чл. 524 ГПК, като поиска спиране на изпълнението. Разпоредбата на чл. 523 ГПК не оставя съмнение, че възможността за въвод срещу третото лице и възможността същото да се ползва от предвидената в чл. 523, ал.2 и чл. 524 ГПК защита, са обусловени от правната възможност за осъществяване на въвод срещу длъжника. Самото трето лице не е длъжник по изпълнението, но по силата на закона ицзпълнителната сила на осъдителното решение се разпростира и върху него. Спирането на изпълнението създава забрана за извършване на действия по принудително изпълнение за определен период до настъпване на предвидени в закона основания за възобновяване или прекратяване на изпълнителното производство. През този период взискателят- собственик не разполага с правна възможност да преустанови владението на длъжника, а следователно и на третото лице, което се намира в имота му след предявяване на иска. След като това е така, то и периодът на владението от спиране до възобновяване на изпълнението не може да му бъде противопоставен. Тезата на касаторите, че ако изпълнителното производство по отношение на длъжника е спряно, собственикът следва да предяви осъдителен иск срещу третото лице, което е придобило имота от длъжника след предявяване на иска, за да прекъсне започналата да тече в негова полза придобивна давност, обезмисля разпоредбата на чл. 523 ГПК, тъй като не държи сметка за различното правно положение, в което процесуалният закон поставя третите лица във връзка с възможността осъдителното решение за предаване на недвижим имот да бъде изпълнено срещу тях, в зависимост от това дали са придобили владението върху имота преди или след предявяване на иска, решението по който се изпълнява. Даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос не е в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 523 ГПК.
Въпросът в кои случаи е обща част съсобствената земя, в която са построени няколко сгради, не е обуславящ изхода на настоящото дело. В отношенията между страните той е разрешен със сила на пресъдено нещо с решението по гр.д. № 109617/2010 г., с което предявеният от ответниците в настоящото производство против касаторите отрицателен установителен иск за собственост е уважен и по отношение на закупените от тях идеални части от терена, като е прието, че същият има несамостоятелен характер по отношение на сградите. В това производство доводът на касаторите, че правото на собственост върху терена не е било предмет на ревандикационния иск, уважен срещу тяхната праводателка, е обсъден и е намерен за неоснователен.
Въпросът дали уважаването на отрицателен установителен иск за собственост, предявен от невладеещия собственик против владеещ несобственик, води до прекъсване и спиране на придобивната давност, започналата да тече в полза ответника по този иск, няма самостоятелно значение за изхода на делото, тъй като не може да обоснове извод за изтекла към момента на предявяване на настоящия установителен иск кратка 5- годишна давност. Част от периода, за който въззивният съд е приел, че давността е била прекъсната с предявяване на отрицателния установителен иск против касаторите, съвпада с част от периода, за който е прието, че не е текла давност поради спиране на изпълнението на осъдителното решение за ревандикация. Периодът на владение от сключване на договора за продажба до спиране изпълнението по изпълнителното дело – от 11.03.2005 г. до 23.06.2006 г., е 1 година, 3 месеца и 22 дни. От 19.05.2012 г., когато е влязло в сила решението, с което обезпеченият иск с правно основание е отхвърлен, давността е продължила да тече, но към 10.03.2014 г., са изтекли 1 година, 9 месеца и 19 дни. Или общо давностният срок, изтекъл към момента на предявяване на настоящия иск, е 3 години, 3 месеца и 11 дни, т.е. под необходимия по чл. 79, ал.2 ЗС за придобиване на правото на собственост по давност.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4785 от 30.06.2017 г. по в.гр.д. № 4090/2015 г. на Софийски градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: