О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№404
гр. София, 12.10.2017 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 1087 по описа за 2017 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 8065 от 07.11.2016г. по гр.д. № 4363/2016г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 16.11.2015г. по гр.д. № 47975/2012г. на Софийски районен съд, 29 състав. С първоинстанционното решение е постановено следното: 1/ осъден е С. Е. Н. на основание чл.31, ал.2 ЗС да заплати на П. С. П. сумата 12 000лв. като част от задължение в размер на 40 134,40лв., представляващо обезщетение за лишаване от ползване на съсобствен недвижим имот – УПИ ІV-4 в кв. 254 по плана на С., местн. „Центъра”, на [улица] за периода от 18.05.2007г. до 18.05.2012г., заедно със законната лихва от завеждане на делото на 11.10.2012г., както и 7380 лв. обезщетение за забавено плащане на главницата от 12000лв. за същия период.; 2/ осъден е С. Е. Н. на същото основание да заплати на М. М. П. сумата 3000лв. като част от задължение в размер на 10033,60 лв., представляващо обезщетение за лишаване от ползване на същия недвижим имот за същия период, заедно със законната лихва от завеждане на делото, както и сумата 1845лв. обезщетение за забавено плащане на главницата от 3000лв. за исковия период; 3/ отхвърлени са исковете на С. Е. Н. против П. С. П. и М. М. П. с правно основание чл. 31, ал.2 ЗС, съответно за 4000лв. и за 16 000лв., представляващи обезщетение за лишаване от ползване на апартамент № 9 в [населено място], на [улица] за периода от 2008г. до 2012г., както и на обезщетения за забава върху главниците, съответно в размер на 1000лв. и на 2250лв.
Касационната жалба е подадена от С. Е. Н. чрез адв. Б.. Поддържа се, че „решението е противозаконно от недоказаност в иска, така и в правнопроцедурна порочност при водене на съдебния процес”. Иска се отхвърляне на предявените срещу касатора искове, както и уважаване на „насрещния негаторен ревандикационен иск за поисканото” от него обезщетение. Представени са две изложения за допускане на касационно обжалване. В първото от тях касаторът поставя въпроси, които счита за разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а именно: 1/ за задължението на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните и да изложи свои самостоятелни изводи по спора; 2/ относно задължението при предявен частичен иск да се посочи размера на цялото вземане; 3/ за дължимостта на обезщетение за ползване от съсобственик, при положение, че имотът не е ползван по предназначение, както и когато съсобственикът не е заявил желание за ползване, а направо претендира обезщетение. Във второто изложение не се съдържат конкретни правни въпроси и основания за достъп до касационен контрол; направени са оплаквания, които в голямата си част са несвързани, нелогични и неразбираеми.
От страна на ответниците П. и М. П. е представен писмен отговор, в който се поддържа, че касационната жалба е неясна, немотивирана и съдържа изречения с без реален смисъл и логика. Претендират се разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по искове на П. П. и М. П. против С. Н. с правно основание чл.31, ал.2 ЗС, предявени като частични, за обезщетение за лишаване от ползването на съсобствен поземлен имот на [улица] [населено място]. Предявена е насрещна искова молба от ответника против ищците за заплащане на обезщетение за ползване на съсобствен апартамент на [улица].
По първоначалния иск съдът е приел, че страните са съсобственици на празно дворно място от 514 кв.м. на [улица]; в исковия период мястото е ползвано от ответника чрез трети лица като паркинг и ищците не са имали достъп до него; отправени са от ищците писмени покани за плащане на обезщетение. При тези данни и съобразно приетата експертиза за размера на обезщетението за ползване съдът е уважил исковете за полагащото се на двете ищци, според квотата им в съсобствеността, обезщетение. За да установи ползването на имота като паркинг съдът е ценил не само гласните доказателства, но и събраните писмени такива – заповед на ДНСК за премахване на незаконен строеж, решение по административно дело, констативен протокол на ДНСК в изпълнение на друга заповед и др. При определяне пълния размер на вземането въззивният съд е изходил от приетата пред него техническа експертиза, според която обезщетението възлиза на 64 260 лв.
Насрещният иск съдът е намерил за неоснователен, тъй като е установил че върху сочения недвижим имот – апартамент липсва съсобственост между страните. Налице е влязло в сила съдебно решение по иск за делба на този имот между същите страни, в което е прието, че С. Н. не притежава права в съсобствеността.
При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира, че такива не са налице.
Въпросът за задължението на съда да обсъди всички доказателства и възражения на страните се поставя във връзка с оплакването, че съдът не е придал правно значение на обстоятелството, че паркингът не е функционирал като денонощен, а като временно открит почасов паркинг. Въпросът не кореспондира с мотивите на съда, а и не е обуславящ изхода на спора. Съдът се е позовал на писмени доказателства – заповед на ДНСК от 12.02.2010г., с която се забранява ползването на строеж „временен открит паркинг”, но в решението липсват констатации, че имотът е бил денонощен паркинг, нито е провеждана разлика между двата вида паркинг, а и такава не е нужна с оглед предмета на спора. От значение за основателността на претенцията по чл. 31, ал.2 ЗС е съществуването на съсобственост върху имота, фактът, че претендиращият съсобственик е лишен от ползване, и писменото поискване на обезщетение. А тези предпоставки са налице.
Що се отнася до необходимостта в решението да се посочи пълният размер на вземането, част от който е предмет на спора, то това изискване е изпълнено. В. съд, в резултат на възприемането на приетата пред него експертиза, е достигнал до извод, че пълният размер на вземането е различен от посочения от районния съд, но в крайна сметка е потвърдил обжалваното решение, тъй като и в двата случая предявените като частични искове подлежат на уважаване изцяло. Н. в решението на приетия различен размер на цялото вземане, не обуславя недопустимост на съдебния акт, както счита жалбоподателя. Решението по предявения частичен иск не формира сила на пресъдено нещо по въпроса за пълния размер на вземането.
Повдигнат е от касатора и въпрос за необходимостта неползващият съсобственик първо да поиска реално ползване на имота и само при непредоставяне на такова да търси обезщетение за ползите, от които е лишен. Решаващият съд няма изложени конкретни съображения в тази насока. Следва да се изясни, че този въпрос е поставен за разглеждане по тълкувателно дело № 5/2014г. на ОСГК и постановяването на тълкувателно решение е отклонено, като е прието, че практиката е уеднаквена с Тълкувателно решение № 7 от 02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012г. на ОСГК на ВКС. Там е прието, че фактическият състав на обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС не изисква ищецът да е заявил намерение за реално ползване на общата вещ. Достатъчно е той да е отправил надлежна писмена покана за обезщетение. Същевременно, обезщетение се дължи само за времето, през което съсобственикът е лишен от възможността да си служи с общата вещ съобразно своя дял; съответно, право на обезщетение не възниква когато на съсобственика е дадена възможност да ползва общата вещ, заедно с ползващия до момента. По настоящето дело такива възражения от страна на ответника Н. не са заявени своевременно. Пред първоинстанционния съд той е оспорил единствено дяловете в съсобствеността. Във въззивната жалба е заявил, че никога не е отказван достъп на ищците да си ползват идеалната си част и че от февруари 2010г. след заповедта на ДНСК мястото е празно и П. може да го ползва. Поискал е разпит на свидетел за ползването на имота след 2010г., но съдът е отказал поради забраната на чл. 266, ал.1 ГПК.
Второто изложение по допустимост /л.12-14 от делото/ се състои от изречения, които са накъсани, неясни и в голямата си част неразбираеми, тъй като представляват подредени думи без смисъл. Налице са изрази и изречения като: „претенцията по негаторния иск е за ревандикационно вземане”, „ по насрещният ревандикационен иск на ответника по Актовете за държавна собственост по подадената жалба без отразено актуално състояние по тях”, „такова доказателство е основание, да се приеме като такова, и като основно по делото, от фактическа страна, и като отрицателен факт на възражение от друга с произтичащи от това правни последствия и по двата закона” и други такива. Твърди се, че „решението противоречи на спорното право, чрез което се прегражда действието на ЗПГРРЛ приет от В. и от необоснованото предположение от отрицателното въздействие на реституционните закони…”. Очевидно е, че тези изрази не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК и не могат да обусловят достъп до касационен контрол.
При този изход в полза на ответниците по жалбата следва да се присъдят сторените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 8065 от 07.11.2016г. по гр.д. № 4363/2016г. на Софийски градски съд по касационната жалба на С. Е. Н..
ОСЪЖДА С. Е. Н., ЕГН [ЕГН], от [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на П. С. П. и М. М. П., двете от [населено място], [улица], ет.4, ап.9, сумата 1500/хиляда и петстотин/ лева разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: