О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 404
София, 23.07.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 4148/2017 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. М. М. като пълномощник на А. Д. А. и Г. П. И. против решение № 98 от 21.06.2017 г. по в.гр.д. № 277/2017 г. на Сливенския окръжен съд. В жалбата са наведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон.
Жалбоподателите считат, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационна проверка на въззивното решение по следните въпроси: 1/Възможно ли е по предявен ревандикационен иск съдът да обоснове основателността му с основателността на иск по чл. 249 ЗЗД, без такъв да е бил предявен. 2/ Следва ли да се приеме, че налице предпоставката за уважаване на ревандикационния иск- ответникът да ползва вещта без основание, ако ползването се осъществява на основание изрична уговорка между страните, имаща характер на договор за наем за послужване. 3/ Може ли да се приеме, че носителят на вещното право на ползване го упражнява чрез трети лица, ако тези лица са собственици на имота и упражнявайки го, придобиват всички правомощия на правото на собственост.
В отговор на касационната жалба ответниците по касация Т. И. Г. и Й. И. Г. изразяват становище, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 289 от 05.04.2017 г. по гр.д. № 4975/2016 г. на Сливенския районен съд и вместо него е постановено друго, с което е признато за установено на основание чл. 108 ЗС, във вр. с чл. 111 ЗС, във вр. с чл. 56 ЗС по отношение на ответниците А. Д. А. и Г. П. И., че Т. И. Г. и Й. И. Г. са носители на пожизнено безвъзмездно вещно право на ползване върху недвижим имот, собственост на А. Д. А., учредено им по силата на договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 160, т.ХVІІ, дело № 5316/97 г. на нотариус при Районен съд – Сливен, представляващ дворно място в [населено място] с площ 1 680 кв.м, съставляващо парцел Х-199 в кв. 20 по плана на селото, ведно с построените в него масивна жилищна сграда с площ 91 кв.м, лятна кухня с площ 36 кв.м и стопанска сграда от 18 куб. м., и ответниците са осъдени да им предадат държането върху масивната жилищна сграда с площ 91 кв.м.
От фактическа страна е установено и не е било спорно между страните, че през 1997 г. ищците Т. Г. и Й. Г. дарили на своята внучка Г. И. собствения си недвижим имот в [населено място]- дворно място и сгради, като си запазили пожизнено безвъзмездно право на ползване върху целия имот. През 2008 г. поканили Г. И. и ответникът А. А., с когото тя живеела на съпружески начала, да се преместят да живеят в къщата, за да не плащат наем. До средата на 2016 г. отношенията между страните били добри. Ответниците извършили ремонт на жилищната сграда, построили баня и тоалетна, сменили дограмата и се установили да живият в къщата. Ищците обитавали лятната кухня. През 2016 г. по повод неплатени сметки между страните възникнали разногласия и след пореден скандал ответниците се изнесли да живеят под наем в [населено място], като заключили къщата.
С отговора на исковата молба ответниците са направили възражение за погасяване на учреденото на ищците вещно право на ползване поради неупражняването му в продължение на 5 години. Това възражение е намерено от въззивния съд за неоснователно. Съдът е приел, че вещното право на ползване включва правото да се ползва вещта съобразно нейното предназначение и да се получават добивите от нея, без тя се променя съществено. Приел е, че ползването може да се изразява в извършване на различни фактически действия, като постоянно или временно пребиваване в имота, съхранение на вещи, различни дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и пр., или по аргумент от чл. 60 ЗС, в извършване на определени правни действия- сключване на договор за наем или заем за послужване. Посочил е, че ползването може да се извършва лично от титуляра, от членове на неговото семейство или чрез трети лица, какъвто е случаят на отдаване на вещта под наем или в заем за послужване. Изхождайки от това принципно разбиране за съдържанието на вещното право на ползване и за правомощията на ползвателя, утвърдено в правната доктрина и в съдебната практика, въззивният съд е приел, че след извършване на дарствената сделка през 1997 г. ищците са упражнявали своето право на ползване до 2008 г. лично, като са държали свои вещи в къщата, поддържали са я, влизали са свободно в нея, а след 2008 г. са ползвали имота чрез ответниците, които са допуснати да живеят в къщата при условията на заем за послужване. Приел е, че с напускането им и установяването им отново да живеят в [населено място] този договор е прекратен.
Първият от поставените от жалбоподателите правни въпроси не е обуславящ изхода на делото, поради което не осъществява общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въпросът се основава на превратно интерпретиране на мотивите на решението, тъй като въззивният съд не се е произнасял по иск за връщане на вещта на договорно основание /прекратен договор заем за послужване/. Изясняването на действителните отношения между страните по повод ползването на жилищната сграда след 2008 г. е било наложително както с оглед заявеното от жалбоподателите възражение, че правото на ползване, учредено в полза на ищците с договора за дарение, е погасено поради неупражняването му в продължение на 5 години, така и с оглед преценката на съда за наличие на правно основание ответниците да упражняват фактическа власт върху вещта, противопоставимо на титуляра на вещното право на ползване, от наличието или липсата на което зависи уважаването или отхвърлянето на ревандикационния иск. Ищците са избрали да защитят правата си чрез предявяване на иск по чл. 108 ЗС, по който се е произнесъл въззивния съд.
Не се установява вторият въпрос /дали упражняването на фактическа власт върху имота от ответниците на основание договор за заем за послужване, сключен с ползвателя, обуславя отхвърляне на иска за ревандикацията му/, да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. В решение № 14 от 20.03.2015 г. по гр.д. № 5426/2014 г. е прието, че след като ответникът ползва имота на основание договор за заем за послужване, сключен с ползвателя, искът за ревандикация не може да бъде уважен. По настоящото дело е обаче е прието, че към момента на предявяване на иска за ревандикация от ползвателите сключеният между тях и ответниците договор за заем за послужване е бил прекратен, т.е. различният изход по делата не се дължи на различно тълкуване и прилагане на материалния закон, а на различно установена фактическа обстановка. Следва да се има предвид, че при договора за заем за послужване законът дава възможност на заемодателя да го прекрати и да иска връщане на вещта по всяко време, ако времето и целта на договора не са определени, както е в настоящия случай, и затова след предявяване на иск за ревандикация заемателят не може да противопостави този договор като основание да държи вещта.
Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение и по третия от поставените въпроси, тъй като той не може да се квалифицира като правен по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Въпросът е формулиран с оглед поддържаната от касаторите теза, че допускайки ги да ползват жилищната сграда, ищците доброволно са се отказали да упражняват върху него своето ограничено вещно право, и по съществото си е насочен към проверка на правилността на обжалваното решение. С какво намерение ползвателят е допуснал собственика на недвижимия имот за определен период от време да ползва имота, е фактически въпрос, разрешаването на който зависи от събраните по делото доказателства. При разрешаването му настоящото дело въззивният съд е придал значение на близките родствени отношения между ползвателите и собственика Г. И., които според събраните по делото гласни доказателства са ги мотивирали да допуснат нея и семейството й да ползват имота.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
С оглед изхода на делото касаторите следва да бъдат осъдени да заплятат на Т. И. Г. и Й. И. Г. разноски по делото за касационната инстанция в размер на 300 лв. , представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 26.09.2017 г., приложен към отговора на касационната жалба.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 98 от 21.06.2017 г. по в.гр.д. № 277/2017 г. на Сливенския окръжен съд.
ОСЪЖДА А. Д. А. и Г. П. И. да заплатят на Т. И. Г. и Й. И. Г. разноски по делото за касационната инстанция в размер на 300 / триста/лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: