ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 404
гр. София, 26.08.2016 година.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 16.03.2016 (шестнадесети март две хиляди и шестнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, частно гражданско дело № 947 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 145 253/25.11.2015 година, подадена от Н. М. Н., срещу определение № 19 947/19.10.2015 година на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-10 състав, постановено по ч. гр. д. № 6856/2015 година.
С обжалваното определение съставът на Софийски градски съд е потвърдил определение от 11.03.2015 година на Софийски районен съд, гражданско от деление, 29-ти състав, постановено по гр. д. № 47 779/2014 година, с което е върната подадената от Н. М. Н. срещу Държавата, представлявана от Министъра на финансите. С исковата си молба Н. М. Н. е твърдял, че Държавата следва да носи отговорност за това, че не е създала необходимия механизъм за контрол над действията на физическите лица-ответници, които в качеството си на длъжностни лица са извършили описаните в исковата молба противоправни действия и бездействия в пряка причинна връзка с нанесените на М. вреди. За да постанови обжалваното определение съставът на Софийски градски съд е приел, че с исковата молба Н. е предявил иск срещу Агенцията по вписванията [населено място], няколко физически лица и държавата. За да върне исковата молба и да прекрати производството по делото, съставът на Софийския районен съд е приел, че исковете срещу Държавата са недопустими, тъй като тя не носи самостоятелна отговорност за действията или бездействията на длъжностни лица, причинили вреди, а адресат на материалното и съответно процесуално правното процесуално правоотношение е съответният държавен орган, чиито длъжностни лица са причинили увреждането. Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд за недопустимост на исковете срещу Държавата, тъй като последната не отговаряла като самостоятелен правен субект за вреди, причинени на граждани от незаконни актове, действия или бездействия на държавни органи и длъжностни лица. Съгласно разпоредбата на чл. 7 от ЗОДОВ, исковете за обезщетение се предявяват срещу органите по чл. 1 и чл. 2 от ЗОДОВ, от чиито действия или бездействия са причинени вреди, като съгласно н. 6 от ТР № 3/2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГТК на ВКС, пасивно легитимирано по исковете да обезщетение за вреди причинени на гражданите е държавния орган-юридическо лице, с който съответното длъжностно лице, пряк причинител на вредата се намира в трудови или служебни правоотношения. Освен това е прието, че искът срещу Държавата за обезщетение за вреди причинени от нотариус е недопустим тъй като съгласно чл. 73, ал. 1 от ЗННД, нотариусът носи имуществена отговорност за вредите причинени от виновно неизпълнение на неговите задължения по ЗЗЗД, но не повече от удостоверения материален интерес, а по силата на чл. 73, ал. 2 от ЗННД държавата не отговаря за действията на нотариуса. В частната жалба са изложени доводи за това, че въззивното определение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което делото да бъде върнато на Софийския районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
Н. М. Н. е бил уведомен за обжалваното определение на 14.11.2015 година, а подадената от него частна касационна жалба е с вх. № 145 253/25.11.2015 година, като е подадена по пощата на 23.11.2015 година. Поради това и като се има предвид, че 21.11.2015 година и 22.03.2015 година са неприсъствени дни и разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК, е спазен предвидения в разпоредбата на чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване. Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 284 от ГПК, поради което е допустима и подлежи на разглеждане.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на обжалваното определение съставът на Софийски градски съд е приел, че с исковата молба Н. М. Н. е предявил иск срещу Агенцията по вписванията [населено място], няколко физически лица и Държавата. За да върне исковата молба и да прекрати производството по делото, по отношение на Държавата като самостоятелен ответник, съставът на Софийския районен съд е приел, че исковете срещу Държавата са недопустими, тъй като тя не носи самостоятелна отговорност за действията или бездействията на длъжностни лица, причинили вреди, а адресат на материалното и съответно процесуално правното процесуално правоотношение е съответният държавен орган, чиито длъжностни лица са причинили увреждането и който се явява субституент на Държавата в исковото производство. Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд за недопустимост на исковете срещу Държавата, тъй като последната не отговаряла като самостоятелен правен субект за вреди, причинени на граждани от незаконни актове, действия или бездействия на държавни органи и длъжностни лица. Съгласно разпоредбата на чл. 7 от ЗОДОВ, исковете за обезщетение се предявяват срещу органите по чл. 1 и чл. 2 от ЗОДОВ, от чиито действия или бездействия са причинени вреди, като съгласно н. 6 от ТР № 3/2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГТК на ВКС, пасивно легитимирано по исковете да обезщетение за вреди причинени на гражданите е държавния орган-юридическо лице, с който съответното длъжностно лице, пряк причинител на вредата се намира в трудови или служебни правоотношения.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. М. Н. твърди, че с обжалваното определение са разрешение следните правни въпроси, а именно въпросът за това представлява ли Държавата, в качеството си на юридическо лице и на Върховен суверен на публичната власт годен ответник, който следва да носи гаранционно обезпечителна отговорност, както за извършените нарушения на Правото на ЕС, така и на основание чл. 7 във връзка с чл. 5, ал. 2 от КРБ; дали само съдебни решения, постановени в касационното производство по реда на чл. 290 от ГПК и определения, постановени в касационно производство по чл.- 274, ал. 3 от ГПК, представляват константна съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК; дали императивната норма на чл. 236 от ГПК задължава въззивният съд да мотивира своето решение; представлява ли основание за допускане на касационно обжалване, а също така и касационно именително основание обстоятелството, че въззивният съдебен състав е игнорирал както основните твърдения в исковата молба, така и основните доказателства по делото, а останалите е изопачил и извратил с цел да бъдат манипулирани неверни псевдо мотиви в интерес на ответниците и във вреда на ищеца; представлява ли както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационно отменително основание обстоятелството, свързано със смесването от въззивния съд на материално правната легитимация с процесуално правната легитимация и извършения отказ от правосъдие, чрез неправомерно прекратяване на съдебното производство с мотиви извлечени от материално-правната легитимация на страната, по която съдебния състав е допустимо да се произнесе единствено със съдебното решение; налице ли е противоречие с практиката на ВКС когато въззивният съд ползва като мотив незаконосъобразно твърдението за липса на материално-правна легитимация на ответниците-физически лица, за да прекрати производството срещу тях; представлява ли както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационно отменително основание обстоятелството, че въззивния съд не е приложил правомерно основното правно понятие, че обстоятелството дали конкретен деликвент притежава „функционален имунитет“ е материално правен въпрос, а не процесуален и по него въззивния състав е длъжен да се произнесе със съдебното решение и представлява ли както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационно отменително основание обстоятелството, че въззивният съдебен състав е игнорирал като основни твърдения в исковата молба, така и основни доказателства по делото, а останалите е изопачил и извратил, с цел да бъдат материализирани неверни псевдо мотиви в интерес на ответниците и във вреда на ищеца, като в тази връзка се твърди, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Освен тези въпроси се поставени и въпросите за това представлява ли основание за допускане на касационно обжалване неспазването на задължението на въззивния съд произтичащо от чл. 47 от Х. на основните права в ЕС и чл. 6, ал. 1 и ал. 13 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи да проведе „публичен и справедлив“ процес, както и да осигури на ищеца „независим и безпристрастен съд“, както и „ефикасни средства за защита“; представлява ли Държавата в качеството си на юридическо лице и върховен суверен на публичната власт годен правен ответник по смисъла на Х. на основните права в ЕС, чл. 6, ал. 1 и чл. 13 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и чл. 7 във връзка с чл. 5, ал. 2 от КРБ, като с оглед на тях се твърди, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на определението по реда на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.
Наред с горното в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Н. М. Н. се поставят и въпросите за това представлява ли касационно отменително основание, а така също и основание за допускане на касационно обжалване това, че съдебния състав не е спазил разликата между материално правна и процесуално правна квалификация; за това дали предпоставките за прилагане, респективно за неприлагане на дискриминационна и защитна правна норма на „функционалния имунитет“ е въпрос на основателността на иска или на неговата допустимост и може ли да се прекрати съдебното производство като се използват мотиви отнасящи се до основателността на предявения иск; може ли съдът да основе своя акт на неверни твърдения относно статута на ответницата В. В.; дали може да се извърши „отказ от правосъдие“ посредством неправомерно прекратяване на производството с твърдения, които противоречат на фактическите такива в исковата молба и не се съдържат в никой от приложените документи; за това възможно ли е прекратяване на съдебното производство, чрез позоваване на неверни умозаключения по теория на вероятностите; може ли да се събират доказателства чрез контакти на съдията-докладчик и представителите на единия от ответниците, без знанието на ищеца и без да му се даде възможност да упражни правото си на защита; допустимо ли е да се лишава ищеца от правото му на публичен процес и на ефективни правни средства за защита пред съда; допустимо ли е да се прилага правилото на „функционалния имунитет“ без да са събрани предварително доказателства дали са налице предпоставки за това; длъжен ли е съдът на основание принципа на непосредствена приложимост и примат на правото на ЕС да приложи правната норма на чл. 47, ал. 1 и ал. 2 от Х. за основните права в ЕС за провеждане на публичен и справедлив съд; правните норми на правото на ЕС дерогират ли правните норми на вътрешното право, които им противоречат, като по отношение на тези въпроси се твърди, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на Софийски градски съд по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
От първата група въпроси значение за настоящия спор има единствено въпроса за това дали Държавата може да бъде ответник по гражданско правни спорове за причинени от нея вреди и за задължението на съда да мотивира постановените от него актове. Първият от тях не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, че Държавата действа чрез своите органи и се представлява от същите. Затова при иск за обезщетение за причинени от нея вреди, тя отговаря чрез съответните нейни органи, чиито действия са станали причина за настъпване на вредите, но не и самостоятелно и наравно с тях. Въззивният съд не е приел, както твърди касаторът, че Държавата не отговаря за причинените от нея вреди, а обратно приел е че носи отговорност за тях, но чрез съответните процесуални субституенти. Вторият въпрос също не е разрешен в противоречие с установената практика, тъй като въззивният съд е изложил мотиви към определението си, а изразеното от касатора несъгласие с тях не води до липсата им. Останалите въпроси са свързани с правилността на обжалваното определение, която не може да бъде преценявана в сегашното производство. Поради това въз основа на тази група въпроси не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на Софийски градски съд.
Втората група въпроси, частично приповтаря първата, като преформулира вече поставените въпроси с оглед на приложението на правото на ЕС. По отношение на тези въпроси също както и по отношение на първата група не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. В случая се спори за приложението на процесуалния закон за разрешаване на гражданско правните спорове, който не се регулира от правото на ЕС, чрез въвеждане на норми имащи пряко действие по отношение както на държавата, така и на останалите правни субекти. Съществуващите правила задължават държавата да осигури спазването на определени права на правните субекти и при неизпълнение на това нейно задължение тя носи отговорност за вреди, която се реализира по установения за това в закона ред. Предвидените в цитираните от касатора актове на ЕС права не са основание за дерогиране на установения в съответната държава-членка процесуални правила за разглеждане на правните спорове, а напротив задължат държавата да установи такива правила, за да може да се гарантират тези права. Затова не може да бъде допуснато касационно обжалване на определението на Софийски градски съд по втората група от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Н. М. Н. правни въпроси. Това важи и за въпросите от третата група по изложението, тъй като същите са свързани изцяло с приложението на правото на ЕС. Както се посочи цитираните от касатора актове на ЕС се отнасят до правата на правните субекти, но не съдържат процесуални правила за гарантирането на спазването им. Защитата на тези права, при евентуалното им нарушение се реализира, чрез установения от всяка държава процесуален ред за това. Поради това дали са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение в случаите, когато се отнася до проверка на допустимост на предявените искове, трябва да се преценява с оглед на установените в ГПК и останалите вътрешни нормативни актове, процесуални правила. В този случай съдът е обвързан от тези правила и не може да интерпретира същите свободно по своя преценка, с оглед международно правните актове, които уреждат основни права на лицата, но не и конкретна процедура за защитата им.
С оглед на изложеното не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение на Софийски градски съд.
Предвид на изложените по-горе съображения не са налице и предпоставките по чл. 629 от ГПК за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейските общности по повод на формулираните в частната касационна жалба единадесет въпроса. На първо място липсва връзка между общностното право и приложимите за случая процесуални норми на вътрешното право, на етапа, на който се намира производството, а именно преценка на допустимост на предявените искове и служебен контрол за редовността им. Правата по чл. 47, ал. 1 и ал. 2 от Х. на основните права в ЕС са ясни като не изключват, а предпоставят уредба на начина на реализиране на тези права, чрез вътрешен нормативен акт, който в случая се явява ГПК. Разпоредбата на чл. 628 от ГПК поставя като условие за отправяне на преюдициално запитване преценката дали разпоредба на правото на ЕС, или на акт на негов орган е от значение за правилното решаване на спора. Следователно трябва да е налице преюдициалност, каквато в случая липсва. На второ място се изисква съществуването на връзка с разглеждането на спора по съществото му, а не на етап преценка за допустимост, при производство от частен характер (чл. 234, ал. 2 от Д. и чл. 267, ал. 2 ДФЕС). Оплакването на Н. М. Н., че като прилага вътрешното право, по оспорван от касатора начин, съдът накърнява негови основни права, само по себе си не може да бъде преценено като съдържателно основание за отправяне на преюдициално запитване за тълкуване на правото на ЕС.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ направеното с подадената от Н. М. Н. частна касационна жалба с вх. № 145 253/25.11.2015 година искане по чл. 629 от ГПК за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейските общности.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 19 947/19.10.2015 година на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-10 състав, постановено по ч. гр. д. № 6856/2015 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.