О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 404
С., 30.09. 2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети септември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 3331/2019 год.
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх.№ 92860/17.07.2019г. на Х. Х. Седмаков, подадена чрез адв. М. М., срещу въззивно определение № 16369/03.07.2019 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 6680/2019 г. по описа на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частната му жалба с вх. № 5058636/03.04.2019 г. срещу определение № 71625 от 21.03.2019 г. по гр. д. № 65410/2018 г. на Софийския районен съд, с което е прието, че българският съд не е компетентен по предявените от Х. Х. Седмаков против Д. Л. С. небрачни искове за упражняване на родителските права, местоживеенето, режима на лични отношения и издръжката на роденото от брака дете М. Х. С. и по иска по чл. 127а СК, вр. с чл. 76, ал. 9 ЗБЛД за заместване съгласието на ответницата за издаване на паспорт на детето М. Х. С. и за пътуване на детето извън страната.
В частната касационна жалба са изложени доводи за незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. Обосновава се международната компетентност на българския съд относно предявения иск за развод съобразно чл. 3 от Регламент № 2201/2003 г. на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност. В тази връзка се развиват съображения, че тъй като искът за развод е предявен при условията на дълбоко и непоправимо разстройство на брака, при изследване на вината, то по правилата на българското материално право – СК, съдът е длъжен да се произнесе по въпросите за местоживеенето на детето, родителските права, правото на лични отношения и издръжката на детето. Поддържа се, че Регламент /ЕО/ 2201/2003 г. не съдържа правила за определяне на приложимото право, поради което в частта относно материалноправната компетентност на съда по исковете е приложимо българското право. В този смисъл жалбоподателят счита, че е налице хипотезата на чл. 12, т. 1 от Регламент 2201/2003г., съгласно който съдилищата на държавите–членки, компетентни по силата на чл. 3 по молбите за развод, са компетентни по всички въпроси, които се отнасят до родителската отговорност. В случая били изпълнени условията на б. „а“ и б. „б“ от разпоредбата – поне единият от съпрузите да е носител на родителски права спрямо детето, компетентността да е приета към момента на сезирането на съда и да е във висш интерес на детето. Жалбоподателят обосновава довод също, че неправилно българският съд се е позовал на английско съдебно решение от 2017 г., отразяващо променено фактическо положение, както и на влязлото в сила решение по Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца, доколкото чл. 60 ,б. „д“ от Регламент /ЕО/ 2201/2003 г. изрично предвижда предимство на разпоредбите на регламента пред тези на Хагската конвенция. В заключение изтъква наличието на правни и практически проблеми, до които може да се стигне вследствие на разглеждането на отделните искове в различните държави-членки.
В съдържащото се в жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят сочи, че са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: „ Длъжен ли е българският съд, който е компетентен по правилата на Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. да разгледа иск за прекратяване на брак, без постигане на споразумение между съпрузите, да разглежда и исковете за родителски права, правото на лични отношения, местоживеенето и издръжката на детето, които са обективно съединени съгласно българския СК с иска за прекратяване на брака?“.
Ответната страна по жалбата Д. Л. С., в писмен отговор, подаден чрез адв. П. М., изразява становище за липса на поддържаното основание за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално недопустима в частта, насочена против определението в частта досежно претенцията по чл. 127а СК, вр. с чл. 76, ал. 9 ЗБЛД за заместване съгласието на ответницата за издаване на паспорт на детето М. Х. С. и за пътуване на детето извън страната. Това е така, защото съгласно чл.280, ал.3 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията, постановени по иск с правно основание чл.127а СК, а съгласно чл.274, ал.4 ГПК не подлежат на обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване. Поради това частната касационна жалба в тази й част следва да се остави без разглеждане.
Частната касационна жалба в останалата й част е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен акт.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема следното:
Първоинстанционното производство е образувано пред РС – София по предявен от Х. Х. Седмаков срещу Д. Л. С. иск с правна квалификация чл. 49, ал.1 СК за развод със заявена претенция за произнасяне по въпроса за вината, обективно съединен с искове по чл. 59, ал.2 СК – за родителски права, местоживеене, режим на лични контакти и издръжка на роденото от брака ненавършило пълнолетие дете М. Х. С. и иск по чл. 127а СК – за заместващо съгласие на ответницата за издаване на паспорт на детето М. и за пътуване на детето извън страната.
В отговора на исковата молба от ответницата е направено възражение за неподведомственост на спора на българския съд, обосновано с твърденията : че последното обичайно местопребиваване на детето М. и родителите й е във Великобритания и съдилищата на тази държава-членка са компетентни да се произнесат по делата, свързани с родителската отговорност на детето съгласно чл. 8 от Регламент 2201/2003г. ; за наличието на постановено решение от 30.05.2017 г. на Семейния съд в [населено място], Великобритания за съвместно попечителство на родителите Д. и Х. Седмакови над детето М., според т. 15 от което М. С. има обичайно местожителство в Англия и У. и съдилищата там имат изключителна юрисдикция по всички въпроси за родителската отговорност, които я засягат по силата на чл. 8 от Регламент 2201/2003 г. на Съвета. Посочено е, че от юли 2017 г. ищецът Х. Седмаков е отвел детето от Великобритания в нарушение на това съдебно решение и с решение № 2796 от 04.05.2018 г. по гр.д. № 15253/2017 г. на СГС е разпоредено връщането на детето М. Х. С. в държавата по обичайното й местопребиваване – Великобритания, на основание чл. 3 от Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца, поради неправомерно преместване и задържане от бащата Х. Седмаков, както и, че детето е в неизвестност от 24.08.2018 г. и баща й я укрива, за да не може да бъде изпълнено съдебното решение, като към 25.01.2019 г. детето все още не е открито.
С определение № 71625 от 21.03.2019 година, постановено по гр. д. № 65410/2018 г., първоинстанционният съд се е обявил за международно компетентен да разгледа предявения иск за развод с произнасяне по вината и иска за фамилното име на Д. Л. С., като е обявил, че съдилищата на Република България не притежават международна компетентност по исковете по чл. 59, ал.2 СК и чл. 127а СК, вр. с чл. 76, ал. 9 ЗБЛД.
Подадената срещу определението на РС – София частна жалба е оставена от въззивния съд без уважение. Съдът е приел, че приложим за определяне на международно компетентния съд да разгледа брачния иск и съединените с него искове е Регламент /ЕО/ 2201/2003 г. Посочил е, че наличието на повече от едно от алтернативно посочените основания на чл. 3 от Регламента обуславя компетентността на българския съд да се произнесе по молбата за развод. Такава не е налице спрямо исковете за родителски права, режим на лични отношения и издръжката на детето, както и по искането по чл. 127а СК, тъй като случаят не попада в приложното поле на чл. 12 от Регламента и компетентността на българския съд не е била изрично приета от съпрузите. Съдът е споделил изводите на първоинстанционния съд относно обичайното местопребиваване на детето, значението на влязлото в сила съдебно решение за връщане на детето в държавата по обичайното му местопребиваване – Великобритания, по реда на Хагската конвенция, и приложението на чл. 10 б. „б“ от Регламента, според който в случай на неправомерно отвеждане или задържане на дете, съдилищата на държавата-членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, запазват своята компетентност, докато детето придобие обичайно пребиваване в друга държава –членка и всяко лице, институция или орган, който има право на упражняване на родителски права, мълчаливо е приело отвеждането или детето е отсядало в тази друга държава – членка за срок от поне една година след като лицето, институцията или друг орган, който има право на упражняване на родителски права, е знаело или е трябвало да знае къде се намира детето или детето се е установило в своя нова среда и поне едно от следните условия е изпълнено: – в рамките на една година след като носителят на правото на упражняване на родителски права е знаел или е трябвало да знае къде се намира детето, не е депозирал искане за връщането му пред компетентните органи на държавата – членка, където детето е било отведено или задържано; искането за връщане, депозирано от носителя на правото на упражняване на родителски права, е било оттеглено или ново искане не е било подадено в срока; делото пред съда на държавата – членка, където детето обичайно е живяло непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, е прекратено по силата на член 11, пар. 7; решение относно упражняването на родителските права, което не съдържа завръщането на детето, е било издадено от съдилищата на държавата – членка, където детето е имало обичайно местопребиваване, непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане. В случая в рамките на една година след като носителят на правото на упражняване на родителски права е знаел или е трябвало да знае къде се намира детето е депозирал искане за завръщането му пред компетентните органи на Република България, където детето е било отведено; липсвало произнасяне относно родителските права на съда във Великобритания; съдът в Б. се е произнесъл преди отвеждане на детето, поради което при констатираната липса на изключенията по т. i- iv на б. „б“ от чл. 10 от Регламента, съдилищата във Великобритания са запазили своята компетентност. Във връзка с конкретните доводи във въззивната жалба въззивният съд се позовал на определение на С. от 16 януари 2018 г. по дело С- 604/17г. по преюдициално запитване на ВКС на РБ, според което, съд на държава-членка, който е компетентен да се произнесе по силата на член 3, параграф 1, буква „б“ от Регламент № 2201/2003 г. на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност по молба за развод между двама съпрузи, които са граждани на тази държава-членка, не е компетентен да се произнесе относно правото на упражняване на родителски права и лични отношения с детето на съпрузите, когато същото има към момента на сезиране на този съд обичайно местопребиваване в друга държава – членка и необходимите условия за предоставяне на компетентност по член 12 от Регламента не са изпълнени, като се има предвид и фактът, че от обстоятелствата по делото в главното производство не следва, че тази компетентност би могла да се основе на членове 9, 10 или 15 от същия Регламент. По въпросите за родителската отговорност компетентен е единствено съдът по обичайното местопребиваване на детето и обратното не може да бъде прието въз основа на разпоредби от националното право. В светлината на тези съждения за неоснователни са приети възраженията за приложимото право и задължението на българския съд да се произнесе по посочените въпроси. За неоснователни са приети и доводите за българско гражданство на детето и регистриран постоянен и настоящ адрес, като обстоятелства определящи обичайното му местопребиваване, тъй като меродавно е фактическото местопребиваване.
При тези решаващи изводи на въззивния съд, поставеният в изложението въпрос е правно значим, но касационният контрол не следва да се допуска, тъй като приетото от въззивната инстанция е в съответствие със създадената практика на ВКС и С. и нормите на Регламент /ЕО/ 2201/2003 г., наличието на която изключва приложението на поддържаното основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото не се обосновава необходимостта от промяната й. С определение на Съда (шести състав) от 16.01.2018 г. по дело С-604/17 е прието, че Регламент /ЕО/ 2201/2003 г. на Съвета от 27.11.2003 г. следва да се тълкува в следния смисъл: Съд на държава членка, който е компетентен да се произнесе по молба за развод съгласно чл. 3, параграф 1 б. „б“ от Регламент /ЕО/ 2201/2003 г., не е компетентен да се произнесе относно правото на лични отношения с детето на съпрузите, ако същото има към момента на сезирането му обичайно местопребиваване в друга държава – членка и не са изпълнени условията за предоставяне на компетентност по чл. 9, 10, 12 или 15 от Регламент /ЕО/ 2201/2003 г. Този съд не е компетентен и по иска за издръжка, съгласно Регламент /ЕО/ 4/2009 г. на Съвета от 18.12.2008 г. Настоящият състав не може да даде тълкуване, различно от това на Съда на Европейския съюз (чл. 267 § 1 б. „б“ ДФЕС). Регламентите са актове с общо приложение във всички държави – членки и разпоредбите им имат приоритет пред нормите от българското законодателство,които задължават съда при иск за развод и наличие на ненавършили пълнолетие деца служебно да се произнесе по родителските права, мерките на лични отношения и издръжката. С оглед на изложеното не може да се обоснове компетентност на сезирания съд да разреши споровете за родителска отговорност въз основа на разпоредби, съдържащи се в СК и ГПК.
В случая е прието, че ищецът и ответницата са български граждани, поради което сезираният съд – СРС, е компетентен да се произнесе по иска за развод и за промяна във фамилното име на съпругата, съгласно чл. 3 ал. 1 б. „б“ Регламент /ЕО/ 2201/2003 г. Този съд не е компетентен да се произнесе по споровете за родителската отговорност, тъй като детето на страните по делото има обичайно местопребиваване във Великобритания и съгласно чл. 8 Регламент /ЕО/ 2201/2003 г. делата по такива спорове са подведомствени на съдилищата в тази държава – членка. Дори формално да се приеме, че детето е било с обичайно местопребиваване в България при завеждане на делото, то е счетено, че приложение намира изключението по чл. 10, б. „б“ от Регламента и съдилищата във Великобритания са запазили своята компетентност. Поророгация на компетентност по чл. 12, ал. 1 Регламент /ЕО/ 2201/2003 г. няма, тъй като не е налице условието по б. „б“ – тя да е приета от страните недвусмислено към момента на сезирането на българския съд. Такова приемане няма, защото ответницата изрично е направила възражение за международна некомпетентност на българския съд с отговора на исковата молба. Спорът по съединения иск за издръжката на детето, по отношение на който също са важими разясненията, дадени по дело С – 604/17 г. на С., също не е подведомствен на българския съд, тъй като не са налице предпоставките по чл. 3 от Регламент /ЕО/ 4/2009 г., а ответникът изрично е оспорил компетентността на Софийския районен съд.
Доводите на касатора, че бездействието на ответницата да предяви първа иск за родителска отговорност пред избрания от нея съд следва да се разбират като изразено съгласие за приемане на компетентността на българския съд, са несъстоятелни. Аргументите за приложимото към спора право също не могат да влияят върху определянето на компетентността на съда да разгледа спора, а твърденията за неприложимост на Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца не се основават на решаващите изводи на съда.
По тези съображения касационното обжалване не следва да се допуска. Предвид изхода на спора разноски на касационния жалбоподател не се следват, а ответникът по жалбата не е претендирал присъждането на разноски.
Съдържащото се в жалбата искане по чл. 277 ГПК за спиране на изпълнението на обжалваното определение е безпредметно предвид разпореждането на СРС делото да се докладва за продължаване на съдопроизводствените действия по иска по чл. 49 ЗС едва след влизане в сила на определението в неговата прекратителна част. Същевременно предвид изхода съдът не дължи произнасяне по същото.
Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частна касационна жалба вх.№ 92860/17.07.2019г. на Х. Х. Седмаков, подадена чрез адв. М. М., срещу въззивно определение № 16369/03.07.2019 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 6680/2019 г. по описа на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частната му жалба с вх. № 5058636/03.04.2019 г. срещу определение № 71625 от 21.03.2019 г. по гр. д. № 65410/2018 г. на Софийския районен съд в частта, с която е прието, че българският съд не е компетентен по предявения от Х. Х. Седмаков против Д. Л. С. иск по чл. 127а СК, вр. с чл. 76, ал. 9 ЗБЛД за заместване съгласието на ответницата за издаване на паспорт на детето М. Х. С. и за пътуване на детето извън страната.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 16369/03.07.2019 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 6680/2019 г. по описа на Софийски градски съд в останалата му обжалвана част.
Определението в първата му част, с която се оставя без разглеждане частната касационна жалба, може да се обжалва от жалбоподателя в едноседмичен срок от съобщаване на определението пред друг тричленен състав на ВКС.
Определението в останалата му част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: