О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 404
София, 08.07.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и девети юни две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело N 651/2008 година
Производство по чл.288 ГПК във вр. с чл.280, ал.1 ГПК..
Образувано е по касационна жалба на “И” Е. срещу въззивно решение № 1* от 03.07.2008 г. по гр.д. № 1376/2008 г. на Пловдивския окръжен съд, с което се оставя в сила решение № 4 от 31.01.2008 г. по гр.д. № 3009/2007 г. на Пловдивския районен съд, ХVІІ с-в, с което са уважени предявените в обективно съединение искове на “М” П. ” ООД срещу касатора с правно основание чл.228 ЗЗД за сумата 2 800 лв. и по чл.92 ЗЗД за сумата 616 лв.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК като съществен материалноправен въпрос се сочи този за прекратяването на срочния наемен договор, като поддържа, че в противоречие с приложените към него решение от 26.04.2002 г. на ВнАС по гр.д. № 744/2001 г. и Решение от 28.01.2003 г. по в.а.д. № 103/2002 г. на АС при БТПП въззивният съд е приел, че се касае до безсрочен наемен договор, поради което прекратяването му се извършва с едностранно предизвестие. Освен това поддържа, че в отклонение от константната практика на ВКС въззивният съд е приложил чл.133 ГПК (отм.), като е отказал да цени събраните по делото гласни доксазателства за установяване факта на прекратяването на срочния наемен договор. В подкрепа на твърдението си прилага Решение № 13 от 15.01.1970 г., по гр.д. № 2028/69 г. на І г.о. и Решение № 2* от 17.07.1957 г. по гр.д. № 4611/57 г. на ІV г.о.
Ответната по касация страна “М” не е изразила становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените основания за касационно обжалване и след проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл. 283 ГПК, но независимо от процесуалната й допустимост не са налице визираните в чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК основания за допускане на касационно обжалване.
С обжалваното решение е прието, че между страните по делото на 3.05.2007 г. е сключен наемен договор, по който ищецът отдал на ответника, сега касатор процесния недвижим имот за срок от 2 месеца. Посочено, че според показанията на свидетелите ползването му продължило до края на м.май, когато имотът бил освободен, но като се позовал на недопустимостта им, установена с правилото на чл.133 ГПК (отм.), съдът приел, че прекратяването на срочен договор, сключен в писмен договор става само с изрично писмено уведомление, каквото предизвестие не било отправено до наемодателя. При така установените факти е направен извода, че договорът не е бил прекратен по взаимно съгласие и ответникът дължи наемната цена за периода до изтичане срока на договора.
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1 – 3 на разпоредбата и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Въпросът за начина на прекратяване на срочния наемен договор е съществен с оглед значението му за изхода на делото, но по отношение на него касаторът не сочи нито един от селективните критерии, визирани в чл.280, ал.1 ГПК. Представеното решение от 26.04.2002 г. на ВнАС по гр.д. № 744/2001 г. по приложението на чл.258 ЗЗД е неотносимо към процесното правоотношение, поради което няма основание да се приеме, че е налице противоречива практика на съдилищата. Решението на АС при БТПП не може да бъде съобразено, тъй като изискването на чл.280, ал.1, т.1 е същественият въпрос да е решен в противоречие с практиката на ВКС. Очевидно е, че цитираните решения не могат да обусловят наличието както на хипотезата на т.1, така и на тази по т.2 на чл.280 ГПК, поради което по отношение на посочения въпрос не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
По формираните от съда изводи по приложението на чл.133 ГПК (отм.) не е посочена противоречива практика на ВКС. В съответствие с утвърдената практика и акона съдът е приел, че е недопустимо със свидетелски показания да се доказва писменото съглашение, в което страната, която иска свидетелите е участвала или неговото отменяне, каквото несъмнено е по правната си същност е взаимното съгласие на страните за предсрочното прекратяване на сключения между тях писмен наемен договор – чл.133, б.”а” ГПК (отм.). В цитираното от него Решение № 13 от 15.01.1970 г. по гр.д. № 2028/1969 г. на І г.о. е обсъден въпроса за допустимостта на гласните доказателства в случаите, когато с тях се иска установяване изпълнението на договор, който не е сключен в писмена форма, а с Решение № 2* от 17.08.1957 г. по гр.д. № 4611/1957 г. на ІV г.о. е обсъдена приложимостта на чл.133, б.”а” ГПК (отм.) по отношение на обстоятелства, за действителността или за доказването на които законът изисква писмен документ, т.е. с тях са коментирани въпроси, които нямат отношение към формирания от въззивния съд извод за отсъствието на изразена от страните воля, насочена към прекратяване на срочния наемен договор.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1* от 03.07.2008 г. по гр.д. № 1376/2008 г. на Пловдивския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: