О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 405
София, 19.06.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и девети май две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№962/2017г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу решение №1764 от 19.08.2016г., постановено по в.т.д. №982/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 9 с-в., в частта му, с която след частична отмяна на решение №1958/3.12.2015г. по т.д.№3006/2015г. на СГС, VІ-14 с-в, е осъдено ответното дружество [фирма] да заплати на ищеца Агенция по вписванията сумата 40 465.87лв., ведно със законната лихва считано от 9.12.2013г., като е отхвърлено възражението на [фирма] за прихващане с насрещно вземане по чл.92 ал.1 ЗЗД в размер на 393 982.26лв и възражението за прихващане за вземането по чл.231 ал.1 ЗЗД за разликата от 21 258лв. до 23 462.20лв.
В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно и необосновано. Оспорва се извода на въззивния състав, че договорът за наем е бил прекратен по взаимно съгласие на страните като се твърди, че по делото не са събрани доказателства, установяващи постигането чрез конклудентни действия на съгласие за предсрочно прекратяване на договора. Сочи се, че съдът не се е съобразил с представените от касатора писма от 18.08.2009г. и 25.09.2009г., от които е видно, че наемодателят се е противопоставил на искането на наемателя за прекратяване на договора. Излагат се съображения са незаконосъобразност на извода на съда, че неспазването на писмената форма за действителност на изявленията на страните не се отразява на действителността на постигнатото съгласие с оглед разпоредбата на чл.293 ал.3 ТЗ. Поддържа се, е че процесният договор е прекратен по вина на Агенцията, което ангажира нейната отговорност по т.10.3 от раздел ІІ от същия за заплащане на неустойка в размер на шест месечни наемни вноски, което от своя страна обуславя основателността на възражението за прихващане с насрещно вземане за неустойки в размер на 393 982.26лв. Сочи се, че касаторът е доказал причинени от наемателя повреди в наетия имот в размер на 23 462.20лв. с ДДС, поради което възражението за прихващане по чл.231.ал.1 ЗЗД е основателно в пълен размер. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част, отхвърляне изцяло на предявения иск поради основателност на направените възражения за прихващане, както и присъждане на разноски в полза на касаатора за всички инстанции, включително и на разноските, направени по изпълнителното дело.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът твърди, че въззивният съд е приел, че между страните е постигнато взаимно съгласие за предсрочно прекратяване на действието на договора, което в случая е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №54/23.07.2012г. по гр.д.№869/2012г. на ВКС, ІІІ г.о., където се дава отговор на материалноправния въпрос: „Налице е прекратяване на договора за наем по взаимно съгласие единствено ако от действията и волеизявленията на страните може да се формира недвусмислен извод за такова съгласие, като аргумент по обратното тълкуване не би могло да бъде налице постигане на взаимно съгласие между страните за прекратяване на договора за наем ако някоя от страните изрично се е противопоставила срещу това, както изрично е направил „К. К.” в писма номера 93-00-103/07 от 18.08.2009г. и 93-00-103/2007г. от 25.09.2009г.”. Същевременно в изложението се сочи, че въззивният състав се е произнесъл в противоречие с решение №81/7.07.2009г. по т.д.№761/2008г.,ВКС, І т.о. по въпроса: „Съдът при своята дейност на тълкуване на действителната воля на страните е необходимо да се съобрази с изрично изявената от тях воля и извършените от тях действия, без да посочва някаква предполагаема тяхна воля, като по този начин е подменил нейното съдържание”.
Без да бъдат формулирани конкретни въпроси в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се поддържа неправилно прилагане от страна на въззивния съд на разпоредбата на чл.293 ал.3 ТЗ, което според касатора противоречи на застъпеното в решение №167/22.12.2014г. по т.д.№3174/2013г. на ВКС, І т.о. становище, че „формалният характер на договор, който е условие за неговата действителност, и изискването за всяко изменение или допълнение, за да породи желаните правни последици, трябва да е извършено в писмена форма по аргумент на чл.293 ал.6 във вр. с чл.293 ал.1 ТЗ.”, както и на становището застъпено в решение №115/23.07.2013г. по т.д.№348/2012г. на ВКС, І т.о., че „неспазването на законоустановената форма за действителност на търговската сделка не води автоматично до нищожност ако от поведението на страните може да се заключи, че не са оспорвали действителността на изявлението на другата страна.”
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от Агенция по вписванията, в който се поддържа, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Твърди се, че поставените от касатора въпроси не са решени в противоречие с посочената в изложението практика на ВКС като се акцентира също, че част от посочените решения по чл.290 ГПК са неотносими към поставените въпроси. Същевременно се излагат съображения за неоснователността на жалбата по съществото на спора. Претендира се юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 11 698лв.
Върховен касационен съд, ТК, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280 ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното въззивно решение съставът на Софийски апелативен съд е отменил решение №1958/03.12.2015г. по т.д.№3006/2015 г. по описа на СГС, VІ-14 с-в, и е осъдил [фирма] да заплати на Агенция по вписванията на осн. чл. 55 ал.1 пр.3 ЗЗД сумата 40 465.87лв., представляваща подлежащ на връщане депозит по договор за наем на недвижим имот №93-00-103/29.08.2007г., заедно със законната лихва, считано от 9.12.2013г. С въззивното решение е отхвърлен иска по чл. 55 ал.1 пр.3 ЗЗД за разликата над 40 465.89 лв. до пълния предявен размер от 65 663.71лв. поради погасяване чрез прихващане с насрещни вземания по същия договор за наем за следните суми: 21 258лв.- обезщетение по чл. 231 ал.1 ЗЗД за повреди, дължащи се на обикновената употреба на наетия имот и 3 939.82лв. – неустойка по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за забавено плащане на наемната цена за м.юни и м.юли 2009г. С въззивното решение е отхвърлено възражението за прихващане с вземането по чл. 231 ал.1 ЗЗД за разликата до пълния заявен размер от 23 462.20лв., както и възражението на [фирма] за прихващане с насрещно вземане по чл. 92 ал.1 ЗЗД в размер на 393 982.26лв., представляващо неустойка в размер на шест месечни наемни вноски по т.10.3 от същия договор за наем. Въззивното решение е влязло в сила в частта, с която е отхвърлен иска на Агенция по вписванията на осн. чл. 55 ал.1 пр.3 ЗЗД за разликата между присъдената сума от 40 465.87лв. и претендирания размер от 65 663.71лв.
Въззивният съд е приел за установено, че с договор за наем на недвижим имот №93-00-103/29.08.2007г. ответникът [фирма] е отдал под наем на ищеца Агенция по вписванията офиси с обща площ 1 892.05 кв.м. – в сградата на [улица], вх. Б, в [населено място], срещу заплащане на месечна наемна цена в размер на 28 034.44 евро, без ДДС, за срок от 5 години, считано от подписването на протокола за предаване на имота, който срок в случая изтича на 29.08.2012г. Посочил е, че ползването на процесния имот ответникът е бил получил въз основа на договор за наем от 13.07.2007г., сключен със собственика на имота [фирма].
Съдът е отразил, че с писмо от 29.04.2009г. ищецът е уведомил ответника, че е отпаднала необходимостта от ползване на наетите помещения, като е отправил 3-месечно предизвестие за прекратяване на договора, считано от 01.08.2009г., както и че с ново писмо от 16.06.2009г. ищецът е уведомил ответника, че ползваните помещения ще бъдат освободени на 01.08.2009г. В решението е посочено, че с приемо-предавателен протокол, подписан на 31.07.2009г., ответникът е предал имота на собственика [фирма] като предаването е било извършено в отсъствието на представител на ищеца, но в присъствието на разпитания по делото свидетел Б. В.. Прието е за установено, че след сключването на договора на 03.09.2007г. ищецът е заплатил на ответника уговорения в чл. 3.5 от договора депозит в размер на една месечна вноска или 65 663.71лв.
За да отхвърли като неоснователно възражението на ответното дружество [фирма] за прихващане с вземане по чл. 92 ал.1 ЗЗД в размер на 393 982.26лв., представляващо неустойка в размер на шест месечни наемни вноски по т.10.3 от договора, въззивният състав на първо място е приел, че въпреки изрично предвидената забрана, ищецът е отправил изявление за прекратяване на договора поради отпадане на необходимостта от ползване на имота като въз основа на това изявление имотът е бил освободен и предаден на ответника (с оглед безспорния факт, че на 30.07.2009г. ответникът е предал имота на собственика му при прекратяване на сключения между тях основен договор за наем). Според съда ищецът не е имал правото едностранно да прекрати договора преди изтичане на срока предвид забраната по чл.5.1 от договора, но в случая ответникът не се е противопоставил с възражение, че действието на договора продължава с произтичащите от това последици за задълженията на страните, а напротив, според съда [фирма] е приел имота, като от своя страна го е върнал на собственика – наемодател по основния договор за наем. Въззивният състав е стигнал до извода, че посочените обстоятелства разкриват, че между страните е било постигнато съгласие за предсрочно прекратяване на действието на договора и следователно действието на процесния договор е било прекратено не едностранно от ищеца, а по общо съгласие на страните. В тази връзка съдът е посочил, че не е налице предсрочно прекратяване на договора по вина на някоя от страните по смисъла на уговорката по чл. 10.3, предвиждаща задължение за неустойка, съответно, че не е възникнало в полза на ответника вземане за такава неустойка, което от своя страна обуславя неоснователността на заявеното възражение за прихващане с такова вземане. Акцентирал е върху обстоятелството, че неспазването на изискването за писмена форма, предвидено в самия договор, не се отразява на действителността на постигнатото съгласие – с оглед разпоредбата на чл. 293 ал. 3 ТЗ и предвид липсата на доказателства за противопоставяне на ответника.
На второ място съдът е обосновал извода за недължимост на неустойката по чл.10.3 от договора по съображение, че посочената клауза предвижда като основание на задължението за неустойка – „предсрочно прекратяване на договора по вина на една от страните“. Съдът е посочил, че напускането на имота не се отразява на действието на договора и не представлява виновно неизпълнение по см. на чл.10.3 от договора. Въззивният състав е направил тълкуване на клаузата на чл.10.3 в смисъл, че право на неустойка има изправната страна, която предсрочно е прекратила договора въз основа на свое преобразуващо право за това, породено от виновно поведение на насрещната страна като е посочил, че това са изрично предвидените случаи: по чл. 5.2 от договора (правото на наемателя да прекрати, т. е. развали, договора на посочените основания); по чл. 2.1 (правото на наемодателя на разваляне поради забавяне на плащанията на наемната цена); по чл. 4.4 (право на наемателя на разваляне поради неизпълнение на задължението на наемодателя за поддържане на имота в състояние, годно за ползване), както и съобразно общите случаи на разваляне на основание чл. 87 ЗЗД поради неизпълнение на друго задължение. Според съда в разглеждания случай не е налице прекратяване на действието на договора, извършено от ответника [фирма] на основание виновно неизпълнение от страна на ищеца Агенция по вписванията, поради което не съществува основание за възникване в тежест на ищеца на задължение за заплащане на неустойка по чл. 10.3 от договора.
В обжалваното решение въззивният състав е обосновал основателността на възражението за прихващане на ответното дружество с вземания, основани на разпоредбата на чл.231ал.1 ЗЗД и чл.5.2 от договора до размер на сумата от 21 258лв., позовавайки се на неоспореното заключение на вещото лице по извършената техническа експертиза и с оглед обстоятелството, че представеният от ответното дружество приемо-предавателен протокол от 30.07.2009г. е бил съставен без участието на представител на ищеца. В тази връзка е прието за неоснователно възражението за прихващане за разликата от 21 258лв. до 23 462.20лв.
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение твърдението на касатора в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, че въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС е дал отговор на въпроса: „Налице е прекратяване на договора за наем по взаимно съгласие единствено ако от действията и волеизявленията на страните може да се формира недвусмислен извод за такова съгласие, като аргумент по обратното тълкуване не би могло да бъде налице постигане на взаимно съгласие между страните за прекратяване на договора за наем ако някоя от страните изрично се е противопоставила срещу това, както изрично е направил „К. К.” в писма номера 93-00-103/07 от 18.08.2009г. и 93-00-103/2007г. от 25.09.2009г.”. Въпреки, че формулираният от касатора „въпрос” не е зададен във въпросителна форма, недопускането на касация в случая е обусловено от липсата общото основание по чл.280 ал.1 ГПК за това.
Анализът на въззивното решение сочи, че въззивният състав е приел за неоснователно възражението за прихващане, основано на договорената в т.10.3 неустойка, поради две отделни съображения: 1. че договорът е прекратен (преди изтичане на срока) по взаимно съгласие на страните, което изключва задължение за плащане на неустойка и 2. че в случая не са налице предвидените в т.10.3 основания за заплащане на неустойка, защото фактът на предсрочно напускане на имота не представлява виновно неизпълнение на договора и тъй като (при направеното от съда тълкуване на клаузата по т.10.3 от договора) правото на неустойка е предвидено само в полза на изправната страна при предсрочно прекратяване на договора по вина на другата страна. Поставеният от касатора въпрос е относим само за първото съображение, поради което не може да се приеме, че въпросът сам по себе си е обусловил решаващите изводи на съда.
Отделно следва да се има предвид, че съгласно указанията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК посоченият от касатора правен въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане събраните по делото доказателства. Въззивният състав е изложил аргументи за извода му, че в случая договорът е прекратен по взаимно съгласие на страните, които аргументи са свързани изцяло с обосноваността на обжалваното решение, която от своя страна не може да бъде предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Що се отнася до твърдението във въпроса, че с представените и необсъдени от съда писма на „К. К.” №93-00-103/07 от 18.08.2009г. и №93-00-103/2007г. от 25.09.2009г. се установява, че наемодателят се е противопоставил на предсрочното прекратяване на договора, следва да се отбележи, че в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК липсва процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички представени по делото доказателства. При това положение формулираният от касатора въпрос се отнася изцяло до дейността на съда по обсъждане на релевантните според него доказателства, което както бе посочено по-горе, не представлява основание за допускане на касация.
По аналогични съображения не може да обуслови допускане на касация въпросът (който също не е зададен във въпросителна форма): „Съдът при своята дейност на тълкуване на действителната воля на страните е необходимо да се съобрази с изрично изявената от тях воля и извършените от тях действия, без да посочва някаква предполагаема тяхна воля, като по този начин е подменил нейното съдържание”. В изложението въпросът за тълкуването на волята на страните е поставен в контекста на неправилното тълкуване от въззивния съд на волята (съгласието) на наемодателя за предсрочното прекратяване на договора. В случая въпросът не е значим за спора, тъй като съдът е обосновал своето второ самостоятелно съображения за неоснователност на възражението за прихващане вследствие на направено тълкуване на клаузата на т.10.3 от договора. Отделно следва да се има предвид, че практиката на ВКС (включително и посоченото от касатора решение №81/7.07.2009г. по т.д.№761/2008г.,ВКС, І т.о.) се отнася до тълкуването на договорите, а не до тълкуване на действията на страните във връзка с изпълнение или прекратяване на договорите.
Според задължителните указания в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, посочването на значимия за изхода на делото правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е задължение на касатора. В производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд може само да уточни и квалифицира правния въпрос, когато той е поставен неясно, но няма правомощия да го извежда служебно от твърденията на касатора и от съдържащите се в жалбата и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК факти и обстоятелства.
По отношение на твърдението в изложението, че съдът неправилно и в противоречие с практика на ВКС е приложил разпоредбата на чл.293 ал.3 ТЗ, касаторът не е формулирал конкретни правни въпроси като предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Твърденията в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК за несъответствие на въззивното решение с постановките в решение №167/22.12.2014г. по т.д.№3174/2013г. на ВКС, І т.о. и решение №115/23.07.2013г. по т.д.№348/2012г. на ВКС, І т.о., по своята правна същност представляват конкретизиране на касационните основания по чл.281 т.3 ГПК, но не и правни въпроси по чл.280 ал.1 ГПК. Диспозитивното начало в гражданския процес изключва възможността за касационния състав сам да формулира въпроси на базата на твърдението на касатора за наличие на основания по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касация. Същото се отнася и за оплакванията в касационната жалба против въззивното решение в частта му, с която е отхвърлено възражението за прихващане по чл.231 ал.1 ЗЗД и чл.5.2 от договора за разликата от 21 258лв. до 23 462.20лв., по отношение на което оплакване липсва формулиран въпрос в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК.
На основание чл.78 ал.8 ГПК /изм. – ДВ бр.8 от 2017г./ във вр. с чл.37 от Закона за правната помощ и чл.25 ал.1 от Наредба за заплащане на правната помощ, приложими като действащи процесуалноправни норми към датата на постановяване на настоящото определение, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответната агенция възнаграждение за процесуалната защита от юрисконсулт в касационната инстанция в размер на 300лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1764 от 19.08.2016г., постановено по в.т.д. №982/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 9 с-в., в обжалваната му част
ОСЪЖДА [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място], пл. ”П. С.” №11 ет.4 да заплати на Агенция по вписванията от [населено място], [улица] сумата 300лв. /триста лева/ – разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: