5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 405
София, 23.07.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
Членове: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 5007/2017 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от [фирма], чрез управителя Т. Г. К., приподписана от адв. В. Н., срещу решение № 1535 от 03. 07. 2017 г. по гр. д. № 1647/2017 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 12 с-в, с което е потвърдено решение № 8818 от 6. 12. 2016 г. по гр. д. № 5283/2011 г. на Софийски градски съд, с което е уважен предявеният от Д. В. С. против [фирма] иск по чл. 108 ЗС, за установяване на собствеността и предаване владението върху апартамент № 1, находящ се на трети надземен етаж, кота +5.40 м., със застроена площ 121, 26 кв.м., състоящ се от входно антре, дневна, кухненски бокс, трапезария, две спални, обслужващи антрета, баня с тоалетна, тоалетна и три тераси, заедно с принадлежащото му избено помещение № 1, с площ от 3, 24 кв.м. и ведно с 0,0548 % идеални части от общите части на жилищната сграда. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване.
Ответницата по касационната жалба Д. В. С., чрез адв. М. Беленска, изразява становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд, за да постанови потвърждаване на първоинстанционния акт, е приел, че ищцата е придобила собствеността върху процесния апартамент на основание чл. 92 ЗС (за идеалните части, съответни на дяловете й от собствеността върху земята и придобити по приращение и наследяване на В. Н. В.) и чл. 63 ЗС (за идеалните части, придобити на основание учредено от другите съсобственици на имота право на строеж върху жилищния обект, реализирано 1994 г., с построяване на сградата в груб строеж, и наследяване на В. Н. В.). Построяването на сградата и обекта е било извършено от [фирма] (впоследствие с наименование [фирма]), за негова сметка, в изпълнение на облигационно задължение, поето с предварителен договор от 12. 04. 1993 г. и анекс от 09. 08. 1994 г. към него, обявен за окончателен със съдебно решение, влязло в сила на 5. 10. 2005 г.
За неоснователно е прието възражението на ответника за придобиване на собствеността на основание договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № 25/31. 07. 2006 г. по описа на нотариус Б. Н.. Същият не е породил прехвърлително действие, тъй като продавачът [фирма] не е бил собственик на имота – не е бил придобил същия по давност, на основание упражнявано от 30. 07. 1994 г. (построяване на сградата в груб строеж) до 20. 07. 2006 г. (снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка № 197/20. 07. 2006 г. по описа на нотариус Б. Н.) и след това – до 31. 07. 2006 г. (продажбата). В тази връзка е прието, че фактическата власт върху апартамента от 30. 07. 1994 г. до 31. 07. 2006 г. е осъществявана от праводателя на ответника в качеството му на държател, тъй като същата е установена за изпълнение на поетото облигационно задължение за построяването на сградата в уговорената степен на завършеност и не е доказано с едностранни действия, насочени към ищцата, да е обективирано намерение за своене, т.е. промяна на държането във владение.
За неоснователно е прието възражението на ответното дружество за придобиване на собствеността върху имота по давност, чрез упражнявано от 31. 07. 2006 г. (сключване на договора за покупко-продажба) до 21. 04. 2011 г. (предявяване на иска) от [фирма] владение, към което е присъединено, на основание чл. 82 ЗС, и владението на праводателя [фирма] (с предходно наименование [фирма]) от 30. 07. 1994 г. (построяване на сградата в груб строеж) до 31. 07. 2006 г. (продажбата на имота на ответника по иска).
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят два процесуалноправни въпроса, първият от които засяга проблема оправомощен ли е съдът да въвежда в предмета на делото и обсъжда невключени от страните в процеса правни доводи и обосновава решаващите си изводи с тях.
Въпросът е поставен във връзка с извода на въззивния съд, според който дори [фирма] да е продължило да упражнява фактическа власт върху имота след 31. 07. 2006 г. (продажбата му на ответника по иска [фирма]), то със сключване на разпоредителната сделка и поемане задължението за предаване владението от прехвърлителя на приобретателя тази фактическа власт е упражнявана в качеството му на държател, поради превръщането на владението в държане. Поставен е и във връзка с оплакването в касационната жалба за допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в обсъждане на въпрос, невключен в спорния предмет чрез въведените от страните доводи и възражения.
Твърди се разрешаването му в противоречие с практика на ВКС, формирана с решения по чл. 290 ГПК.
Настоящият състав намира, че не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението по така поставения въпрос.
На първо място, въпросът не е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция при преценка основателността на направеното от ответното дружество [фирма], при условията на евентуалност, възражение за придобивна давност. Същото е прието за неоснователно по съображения, че от 31. 07. 2006 г. (придобиване на имота на основание договор за покупко-продажба) до 21. 04. 2011 г. (предявяване на иска) не е изтекъл краткият петгодишен придобивен давностен срок по чл. 79, ал. 2 ЗС, а позоваването на присъединено владение по смисъла на чл. 82 ЗС на праводателя [фирма] е неоснователно, тъй като в периода 1994 г. – 31. 07. 2006 г. посоченото дружество е било държател на имота, предвид липсата на данни за промяна, с едностранни действия, насочени към ищцата – собственик, на държането във владение. В този смисъл, обстоятелството дали от 31. 07. 2006 г. до 21. 04. 2011 г. [фирма] е упражнявало фактическа власт върху имота и дали е имало качеството на държател или владелец не би повлияло на извода за неоснователност на възражението за придобивна давност, нито е обусловило същия.
На следващо място, обсъждането на въпроса е направено по повод съдържащото се във въззивната жалба оплакване за необоснованост на извода на първоинстанционния съд за осъществявано от [фирма] владение върху имота, по което въззивния съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, е бил длъжен да се произнесе и формира правни изводи според установените по делото факти.
Вторият процесуалноправен въпрос касае задължението на въззивния съд да обсъди всички относими и допустими доказателства в тяхната съвкупност и взаимна връзка и зависимост и основе изводите си само на установените от тях факти. Твърди се разрешаването му в противоречие с посочена и представена от касатора практика на ВКС по чл. 290 ГПК.
Въпросът е поставен във връзка с оплакването за необоснованост на извода на въззивния съд, според който праводателят на ответника [фирма] (с предишно наименование [фирма]) не е осъществявал владение върху имота в периода 30. 07. 1994 г. – 31. 07. 2006 г.
Въпросът е относим към предмета на делото и е от значение за изхода му.
Не е налице основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението и по този въпрос. Въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, касаещи направеното от ответника по иска възражение за придобивна давност: обявения за окончателен предварителен договор в частта му, съдържаща уговорки относно насрещната престация на суперфициаря и поети от същия задължения за построяване за собствена сметка обектите, върху които собствениците на терена са си запазили и взаимно учредили право на строеж; заключението на техническата експертиза, установяващо идентичност между процесния апартамент и един от жилищните обекти, върху които ищцата си е запазила право на строеж и е придобила идеалните части от правото на строеж на останалите съсобственици на земята; удостоверения и справки от търговския регистър; показанията на свидетелите Б., П. и Г.. Изводът, че в периода 30. 07. 1994 г. – 31. 07. 2006 г. дружеството не е било владелец, а държател на имота, тъй като е започнало да осъществява фактическа власт като държател, в изпълнение на облигационно задължение за построяване на сградата за собствена сметка, и не е доказано с едностранни действия, достигнали до знанието на ищцата, да е демонстрирана промяна на държането във владение, е направен след обсъждане на всички събрани по делото доказателства и съобразно установените с тях факти.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
При този изход на делото [фирма] следва да бъде осъдено, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38 ЗА и чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/1994 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, да заплати на адв. М. Д. Беленска сумата 1046 лв. адвокатско възнаграждение за безплатно осъществяваното процесуално представителство на Д. В. С. пред настоящата инстанция, изразяващо се в изготвяне отговор на касационната жалба.
С оглед на горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1535 от 03. 07. 2017 г. по гр. д. № 1647/2017 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 12 с-в.
ОСЪЖДА [фирма], на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38 ЗА и чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/1994 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, да заплати на адв. М. Д. Беленска, САК, сумата 1046 лв. адвокатско възнаграждение за безплатно осъществяваното процесуално представителство на Д. В. С. пред настоящата инстанция, изразяващо се в изготвяне отговор на касационната жалба.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: