4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 405
София, 27.04.2011 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 1368/2010 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 573 от 26.07.2010 г. по в. гр. д. № 135/2009 г. Благоевградският окръжен съд потвърдил решение № 2414 от 13.10.2008 г. по гр. д. № 912/2007 г. на Районния съд[населено място], с което е признато за установено, че В. П. Л. е собственица на 1/4 ид. ч. от земеделски земи, подробно описани, а оспорването на саморъчно завещание от 14.03.1991 г. е признато за недоказано.
Срещу въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК е подадена касационна жалба от З. С. Р., А. К. Р. и Р. К. Ч., които искат то да бъде отменено като неправилно – касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
От ответниците по касация В. П. Л. счита, че касационно обжалване не следва да се допуска, Г. К. Р. и Л. П. Л. не са подали писмени отговори.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
По делото е установено, че И. Д. Р. – общ на страните наследодател, починал през 1994 г., със саморъчно завещание от 14.03.1991 г. завещал на К. Д. Р. – наследодател на касаторите, всичките си имоти, които е внесъл в ТКЗС през 1956 г.
С решение № 1604 от 03.04.2006 г. по чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ ОС “З. и гори”[населено място] възстановила на наследниците на И. Д. Р. собствеността върху спорните по делото земеделски земи.
Въззивният съд приел, по аргумент от 19, ал. 1 ЗН, че основание да се зачете частното завещателно разпореждане, оставено от И. Д. Р. в полза на К. Д. Р., би било наличието на вещта в патримониума на завещателя към момента на откриване на наследството, като разпоредбата на чл. 90а ЗН не обхваща частните завещателни разпореждания. В разглеждания случай наследството е открито през 1994 г., а административната процедура по възстановяване на собствеността е приключила през 2006 г., поради което заветът се явява недействителен. Ето защо съсобственици на възстановените земи са всички наследници на И. Д. Р., като ищцата е собственица на 1/4 ид. ч.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите са поставили въпроса за приложението на чл. 90а ЗН относно завещателни разпореждания със земеделски земи, които не са се намирали в патримониума на наследодателя към момента на откриване на наследството, тъй като са възстановени по реда на ЗСПЗЗ по-късно.
Разпоредбата на чл. 90а ЗН, приета с изменението на Закона за наследството съгласно публикацията в ДВ, бр. 60 от 1992 г., установява, че завещание или продажба на наследство, съставено и извършена след одържавяването или включването в трудовокооперативни земеделски стопанства или в други, образувани въз основа на тях селскостопански организации на имоти, собствеността върху които се възстановява по ЗСПЗЗ, няма действие за тези имоти. С решение № 4 по к. д. № 32/1995 г. на Конституционния съд на РБ от 27.02.1996 г., обнародвано в ДВ, бр. 21 от 12.03.1996 г. и влязло в сила на 16.03.1996 г., тя е обявена за противоконституционна по отношение действието на завещателните разпореждания за земеделските земи.
С т. 3 ТР № 1 от 19.05.2004 г. по тълк. гр. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС е прието, че частните завещателни разпореждания на земеделски земи, собствеността на които се възстановява по ЗСПЗЗ, не се обхващат от приложното поле на чл. 90а ЗН. При това положение без правно значение е това, че заветът в конкретния случай е съставен преди обявяване противоконституционността на нормата в частта относно незачитане правното действие на завещанията на земеделски земи, а искът за защита на собствеността е предявен след това – през 2007 г. Посочените два момента нямат отношение към определяне на завещанието като общо или частно, нито пък са свързани с някаква особеност при разпределянето на доказателствената тежест, както смятат касаторите. Не е необходимо и, при преценка за приложението на нормите на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 16, ал. 2 ЗН да се разгледа въпроса за формиране на наследствена маса. Релевантен за изхода на делото е моментът на възстановяване на собствеността с решение на ОС “З.”, а щом като той следва откриването на наследството, то следва да се приеме, че имотите не са се намирали в патримониума на наследодателя и заветът е недействителен. Ето защо собственици на възстановените по реда на ЗСПЗЗ имоти са всички наследници по закон на наследодателя, а не само ползуващият се от завета, респективно по право на заместване касаторите като негови наследници по закон. Предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не са налице.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. В решение № 51 от 12.06.2002 г. по гр. д. № 681/2001 г. на ВКС, I-во г. о., е разгледан случай на разпореждане с универсално завещание, съставено преди приемане на чл. 90а ЗН, което е произвело правно действие, защото към момента на упражняване на правата по него нормата е била обявена за противоконституционна по отношение действието на завещателните разпореждания за земеделските земи. Видно от мотивите към обжалваното решение, окръжният съд е приел, че завещанието е частно, а не универсално, тъй като са завещани конкретно определени имоти, а не цялото имущество на завещателя или дробна част от него. Затова при различната фактическа обстановка поставеният материалноправен въпрос е разрешен по различен начин.
Касаторите са поставили и процесуалноправен въпрос, разрешен в противоречие с т.т. 4 и 10 на ТР № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, дали въззивният съд е следвало служебно да назначи експертиза с оглед формиране на правен извод за наличие на частно или универсално завещателно разпореждане и установяване съдържанието на наследствената маса. Съдът, за да извърши преценка за вида на завещателното разпореждане, не се нуждае от специални знания на вещо лице, а следва да изходи от съдържанието на изразената от завещателя воля, преценена с оглед нормите на чл. 16, ал. 1 и 2 ЗН. Така, ако наследодателят се е разпоредил с определено имущество в полза на друго лице за времето след смъртта си, налице е частно завещателно разпореждане – чл. 16, ал. 2 ЗН, което придава на бенефициера качеството на заветник. Ако завещателното разпореждане се отнася до цялото или до дробна част от цялото имущество, то е общо и прави ползуващото се от него лице наследник – чл. 16, ал. 1 ЗН. В случая са завещани определени имоти – внесените от завещателя в ТКЗС през 1956 г., поради което завещателното разпореждане е частно. Не е било необходимо назначаване на вещо лице и по въпроса за съдържанието и оценката на наследствената маса, защото съобразно чл. 19, ал. 1 ЗН заветът не е произвел правно действие и въпросът за намалението му не е част от предмета на спора.
Въпросът за разпределение на доказателствената тежест, който също се поставя от касаторите, е разрешен в съответствие с трайната съдебна практика, че всяка страна следва да докаже тези релевантни за спора факти, с осъществяването на които свързва изгодни за себе си правни последици. Ако касаторите са твърдяли, че завещаните имоти изчерпват цялото имущество на наследодателя, в тяхна тежест е било да го докажат. Това те не са сторили.
Касаторите поддържат и, че въззивният съд като решаваща инстанция е обвързан със задължителните указания на ВКС досежно тълкуване и прилагане на материалния закон и какви съдопроизводствени действия следва да извърши. Освен че по същността си това е оплакване за неправилност на въззивното решение и в този смисъл – довод за касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК, той би имал място ако делото се разглежда за втори път от Върховния касационен съд, пред каквато хипотеза страните не са изправени. Доколкото касаторите все пак поясняват, че се касае до указания, дадени[населено място] решение на ВКС, преценката за съответствие на обжалваното въззивно решение с разрешените чрез задължителна съдебна практика материалноправни и процесуалноправни въпроси като предпоставка за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество, беше извършена с направеното по-горе изложение.
Не се разкрива и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените материалноправни и процесуалноправни въпроси, тъй като не е налице нито една от хипотезите, очертаващи приложното му поле. Неточното прилагане на закона не винаги е основание за допускане на касационно обжалване, а само в рамките, определени с т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – когато произнасянето на Върховния касационен съд ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия; наред с това в случая не е налице отклонение от съдебната практика, както смятат касаторите. Не се разкрива необходимост от допускане на касационната жалба за разглеждане по същество и с оглед развитието на правото, защото не са налице неясни или непълни правни норми, приложими към разглеждания случай, така че да има нужда от задължително тълкуване за изясняване на точния им смисъл. Налице е обща последователна практика на Върховния касационен съд и на съдилищата по приложението на чл. 90а ЗН, както и по поставените от касаторите процесуалноправни въпроси, а доводът за допуснати нарушения на съществени процесуални правила съставлява, както се посочи, оплакване за неправилност на решението, което не може да се разглежда в настоящия етап на касационното производство.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 573 от 26.07.2010 г. по в. гр. д. № 135/2009 г. Благоевградския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: