O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 406
София, 14.11.2016 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, състав на ВТОРО отделение на гражданска колегия, в закрито съдебно заседание на седми ноември две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
при участието на секретар
изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА
гр.дело № 60082 /2016 година, преобразувано по описа на ГК и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано по касационната жалба вх. Nо 7889/ 01.06.2016 год. на И. Й. И. от [населено място] , заявена чрез адв.Е. Й. – АК К. срещу въззивно Решение No 771 от 15.04.2016 година, постановено по гр. В.д. Nо 867/ 2016 год. на АС-София, с което е потвърдено решението на ОС-Кюстендил по уважения положителен установителен иск, с които на основание чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК е признато вземане в полза на Й. Ю. за сумата 20 000 евро по запис на заповед от 01.04.2011 година с падеж 01.04.2012 година , заедно със законната лихва от 13.03.2015 година до окончателното и изплащане и разноски от 782.32 лв. за заповедното производство и сумата 782.32 лв. разноски за исковото производство.
С касационната жалба се поддържа , че обжалваното решение, е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и е необосновано, основание за отмяна по см. на чл. 281 т.3 ГПК.
Доводите за незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение се поддържат по отношение непълната преценка на относимите към спора доказателствата по делото, неизследване на въведените твърдения за наличие на каузално правоотношение по договор за заем, изводи за съществуването на недоказани от ищеца факти , неприлагане правилата на закона за нищожност на менителничния ефект- чл. 486 ал.2 във вр. с чл. 1 ТЗ, погрешни изводи относно настъпила изискуемост на вземането по издадената заповед за изпълнение по чл. 417 т.9 ГПК, неприлагане правилата на кратката погасителна давност по чл.531 ал.2 ТЗ.
Искането да се допусне касационното обжалване се поддържа на основание чл. 280 ал.1 т.1 ГПК по въпроса за правомощията на въззивната инстанция относно неточния доклад по чл. 146 ГПК на първоинстанционния съд, с довод че същия е произнесен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика – ТР 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС по въпросите на въззивното производство
Искането да се допусне касационно обжалване се поддържа на основание чл. 280 ал.1 т.1 ГПК с довод , че въззивният съд си е позволил да влезе в противоречие с Решение Nо 317 от 27.06.2012 година по гр.д. Nо 117/ 2012 год. на ВКС-IV г.о., „защото съдът превратно на доказателствения материал си е приел , че ищецът претендира вземането си единствено на основание запис на заповед , без въвеждане на каузално правоотношение “, без да съблюдава основното си задължение да даде точна правна квалификация на правния спор.
Искането да се допусне касационно обжалване се поддържа на основание чл. 280 ал.1 т.1 ГПК с довод , че въззивният съд си е позволил да влезе в противоречие с Решение Nо 113 от 04.06.2013 година по гр.д. Nо 759/ 2012 год. на ВКС-IV г.о., защото са допуснати съществени процесуални нарушения от въззивния съд при „формиране на правните изводи „ без нови процесуални действия по събиране на гласни доказателства , свързани с издаването на процесния запис на заповед , подписването, предявяването в неработен ден, както и с необходимостта от установяване на правопораждащите юридически факти на каузалното правоотношение.
Искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК се поддържа с довод за противоречие с практиката на ВКС по въпроса за нищожността на менителница, с падежи определени по различен начин- Определение Nо 859 от 03.12.2010 год. по ч.т.д. Nо 911/ 2010 год. на ВКС- II т.о.; Определение Nо 146 от 23.03.2009 год. по ч.т.д. Nо 125/ 2009 год. на ВКС- I т.о.; Определение Nо 749 от 23.12.2009 год. по ч.т.д. Nо 857/ 2009 год. на ВКС- II т.о.; Определение Nо 762 от 23.11.2010 год. по ч.т.д. Nо 712/ 2010 год. на ВКС- II т.о.
Искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК се поддържа с довод , че въззивното решение е произнесено в противоречие с практиката на съдилищата относно въпроса за индивидуализацията на местоизпълнението по записа на заповед, , като се цитират Определение Nо 4138 от 06.03.2012 год. на СГС и Определение Nо 4927 от 01.04.2011 год. на СГС.
Искането да се допусне касационно обжалване в приложното поле на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК по въпросите : 1./Определеното конкретно населено място в записа на заповед за плащане трябва ли да е конкретно индивидуализирано с конкретен адрес ? 2./Трябва ли мястото заплащане да бъде само едно и да е точно определено и 3./ Фактическите действия , свързани с представянето на записа на заповед на издателя равнозначни ли са на формулиране на падеж за плащане – при предявяване на последния ?, с довод , че произнасянето на ВКС ще бъде от значение за точното и еднакво прилагане на закона , за развитие на правото и да се избегне злоупотреба с права.
В срока по чл.287 ГПК е подаден писмен отговор от ответника по касация Й. Ю. чрез адв. Ю. Д.- АК К., , с което се поддържа , че въззивното решение е правилно и законосъобразно,че всички поставени ‚въпроси“ касаят доводи за незаконосъобразност на въззивното решение в резултата на допуснати нарушения на процесуални правила и материален закон, които не почиват на данните по делото и по които въззивният съд се е произнесъл в смисъла на постановена от ВКС задължителна съдебна практика.
Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба и изложението към нея доводи и на основания по чл. 280 ал. 1 ГПК и 280 ал.2 т.1 ГПК, намира :
Касационната жалба е процесуално допустима , като подадена в срока по чл. 283 ГПК и насочена срещу обжалваем съдебен акт – въззивно решение по заявен положителен установителен иск за съществуване на парично вземане за сума над 20 000 лв..
С посоченото решение , Апелативният съд в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е потвърдил Решение No 79 от 21.12.2015 година по т.д. No 37/2015 год. на ОС-Кюстендил,с която е уважен положителния установителен иск на Й. И. Ю. с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415 ал.1 ГПК за признаване за установено , че същият има вземане срещу И. Й. И. за сумата 20 000/ двадесет хиляди/ евро – главница по Запис на заповед без протест от 01.04,.2011 година с падеж 01.04.2012 година , с място на плащане [населено място] , ведно със законната лихва върху сумата , считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение пред РС-Дупница – 13.03.2015 до окончателното изплащане на задължението.
За да приеме , че паричното задължение за сумата 20 000 евро по издадения по реда на заповедното производство изпълнителен лист въз основа на Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 т.9 ГПК , съществува и се дължи от И. Й. И., въззивният съд е приел за редовен от външна страна и действителен Записа на заповед без протест от 01.04.2011 година , с падеж 1.04.2012 година ; приел е за невярно възражението на ответника длъжник, че процесният запис на заповед съдържа два падежа- на предявяване и на определен ден, защото употребеният израз „ да плати сумата срещу представяне „ на настоящия запис на заповед не означава , че падежът е“ на предявяване“, липсва равнозначност на термините, а представянето на документа касае само легитимиране на кредитора по менителничния ефект като такъв; прието е , че падежът е определен по чл. 486 ал.1 т.4 ТЗ, поради което не е необходимо предявяването му с оглед на разясненията по ТР 1/ 28.12.2005 год. на ОСТК на ВКС ; прието е , че за индивидуализация на местоизпълнението на задължението е достатъчно да бъде посочено населеното място,прието е , че не са налице предпоставките на закона за приложение на погасителната давност по чл.531 ал.1 ТЗ.По основното възражения , че вземането е недължимо , поради недоказаност на каузалното правоотношение- по договор за заем, въззивният съд е приел, че записът на заповед като едностранна менителнична сделка , чието външно съдържание обективира безпричинно и безусловно задължение на едно лице да заплати на друго лице определена сума, а липсата на посочено в съдържанието на сделката основание за задължението, не означава , че такова не е налице от житейска гледна точка/ двустранен материален интерес/, без обаче менителничният ефект да е изцяло зависим от каузалното правоотношение / обратното би обезмислило възможността за оборот на менителничните ценни книжа/. Прието е , че наличието на изискуемо каузално задължение е условие за дължимостта на менителничното вземане при недобросъвестност на менителничния кредитор и спор относно каузалното правоотношение, в която хипотеза съществуването и погасяването му чрез изпълнение или упражняване на други потестативни права е в тежест на ответника- менителничен длъжник. Общото оспорване за несъществуване на задължение , при подписан от длъжника документ, не може да се приеме за конкретно оспорване на съществуването на дълга.
След преценка на наведените доводи по касационна жалба , настоящият състав на ВКС намира , че касационното обжалване не може да се допусне в приложното поле на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК.
Искането да се допусне касационното обжалване се поддържа на основание чл. 280 ал.1 т.1 ГПК по въпроса за правомощията на въззивната инстанция относно неточния доклад по чл. 146 ГПК на първоинстанционния съд, не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Регламентацията на въззивното обжалване с ГПК от 2008 година с чл. 269 ГПК и дадените разяснения по приложението му с т.1 и т.2 на ТР 1/2013 год. на ОСТК на ВКС , принципно изключва служебно произнасяне по допуснати процесуални нарушения , които не са посочени като пороци довели до постановяването на незаконосъобразен съдебен акт от първата инстанция. След като нито във въззивната жалба е поставен въпроса за процесуални нарушение , свързани с доклада по делото по чл. 146 ГПК от първата инстанция и едва в изложението към касационната жалба да се поставя като разрешен в противоречие с цитираното тълкувателно решение правен въпрос от въззивния съд , е недопустимо от гл.т. предмета на касационно обжалване и некоректно- с оглед на данните по делото относно конкретно релевираните доводи за неправилност с въззивната жалба.
Не може да се уважи искането за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280 ал.1 т.1 ГПК с довод , че въззивният съд си е позволил да влезе в противоречие с Решение Nо 317 от 27.06.2012 година по гр.д. Nо 117/ 2012 год. на ВКС-IV г.о. С цитираното като задължителна съдебна практика решение , основният процесуално правен въпрос, по повод на който е било допуснато касационното обжалване, е бил този за правната квалификация на иска. В рамките на съдебния исков процес, иницииран на базата на исковата молба на Й. И. Ю. по реда на чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК не е имало спор за правната квалификация на иска. Доколкото би могло да се поддържа , че има спор то такъв е в рамката на предмета на спора , а не в квалификацията , след като наред с възраженията относно действителността на записа на заповед от 1.04.2011 година , касаещ реквизитите на записа на заповед , длъжникът е възразил по дължимостта на паричното вземане от 20 000 евро с довод , за несъществуващо задължение по каузалното правоотношение- договор за заем. След като данните по делото сочат , че въззивният съд обстойно е разгледал хипотезите на взаимовръзка на поетото по менителничния ефект парично задължение и каузата , поради е подписан документа за да направи извод за дължимостта на паричното задължение, то не може да се констатира спор относно правната квалификация на иска , разрешен в противоречие със задължителна съдебна практика, не само по цитираното решение по чл. 290 ГПК, но и при наличие на дадените разяснение с т.17 на ТР 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС.
Не може да се допусне касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК с довод , че въззивния съд си е позволил да влезе в противоречие с Решение Nо 113 от 04.06.2013 година по гр.д. Nо 759/ 2012 год. на ВКС-IV г.о., защото са допуснати съществени процесуални нарушения от въззивния съд при „формиране на правните изводи „ без нови процесуални действия по събиране на гласни доказателства , свързани с издаването на процесния запис на заповед , подписването, предявяването в неработен ден, както и с необходимостта от установяване на правопораждащите юридически факти на каузалното правоотношение. Наведените доводи касаят допуснати според защитата на касатора нарушение на процесуални правила , свързани с формиране волята на съда. По естеството в тези доводи не се съдържа конкретно формулиран правен въпрос по приложението на закона,в който смисъл е чл. 280 ал.1 ГПК и дадените разяснения по т.1 на ТР 1/2009 год. а ОСГТК на ВКС , на базата на който правен въпрос да се извърши исканата селекция и допускане на касационното обжалване.
Не може да се допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК се поддържа с довод за противоречие с практиката на ВКС по въпроса за нищожността на менителница, с падежи определени по различен начин. Поставеният въпрос би бил обуславящ изхода на спора, само ако по делото има категорични факти, че в процесния запис на заповед има формулирани два начина за определя падежа на паричното задължение . В издадения от И. Й. И. Запис на заповед от 1.04.2011 година не е употребена формулата „на предявяване“- чл. 486 ал.1 т.1 ТЗ , а е посочено „ при представяне“ на записа на заповед , с точно определен падежна конкретна дата- чл. 486 ал.1 т.4 ТЗ. След като няма данни за два начина на посочен падеж на задължението по см. на чл. 486 ал.1 ТЗ, то и разпоредбата на ал.2 на закона е неприложима , а цитираните като задължителна съдебна практика Определение Nо 859 от 03.12.2010 год. по ч.т.д. Nо 911/ 2010 год. на ВКС- II т.о.; Определение Nо 146 от 23.03.2009 год. по ч.т.д. Nо 125/ 2009 год. на ВКС- I т.о.; Определение Nо 749 от 23.12.2009 год. по ч.т.д. Nо 857/ 2009 год. на ВКС- II т.о.; Определение Nо 762 от 23.11.2010 год. по ч.т.д. Nо 712/ 2010 год. на ВКС- II т.о. , са неотносми.
Не може да се допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК . Съгласно дадените разяснения на ТР 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС противоречивото приложение на определена материално-правна или процесуална законова разпоредба предполага поне две влезли в сила произнесени по конкретен въпрос в противоположен смисъл,като в тежест на касатора е да подкрепи доводите си като представи тези съдебни актове.
С обжалваното въззивното решение съдът приема , че записа на заповед, в който местоизпълнението е определено като конкретно населено място- [населено място] е достатъчно индивидуализирано от гл.т. изискването на л. 535 т.4 ТЗ. При непредставяне на цитираните съдебни актове – Определение Nо 4138 от 06.03.2012 год. на СГС и Определение Nо 4927 от 01.04.2011 год. на СГС, дори без посочване номерата на делата исканата преценка по чл. 288 ГПК не може да бъде извършена.
Искането да се допусне касационно обжалване в приложното поле на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК по въпросите : 1./Определеното конкретно населено място в записа на заповед за плащане трябва ли да е конкретно индивидуализирано с конкретен адрес ? 2./Трябва ли мястото заплащане да бъде само едно и да е точно определено и 3./ Фактическите действия , свързани с представянето на записа на заповед на издателя равнозначни ли са на формулиране на падеж за плащане – при предявяване на последния ?, не може да бъде уважено. Разпоредбата на чл. 535 т.4 ТЗ е разписна по ясен начин , като законодателят е посочил, че реквизит на записа на заповед е посочване „място на плащането“. Изводът на въззивния съд , че посочване на населеното място е достатъчно конкретизирано не се нуждае от разширително или изправително тълкуване , каквото се иска с поставените в тази насока въпроси, което следва от естеството на самото правоотношение. Не се нуждае от обобщен отговор за еднаквото и точно прилагане и въпроса дали едни фактически действия покриват по съдържание ‚падеж на плащане“, тъй като изводите касаят преценката на конкретни по всяко едно от делата факти, а относно съдържанието на термина „предявяване на записа на заповед“ е налице задължителна съдебна практика.
По изложените съображения , настоящият състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия и на основание чл. 288 във вр. с чл. 280 ал.1 т.1, 2 и 3 ГПК ,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба вх. Nо 7889/ 01.06.2016 год. на И. Й. И. от [населено място] , заявена чрез адв.Е. Й. – АК К. срещу въззивно Решение No 771 от 15.04.2016 година, постановено по гр. В.д. Nо 867/ 2016 год. на АС-София, с което е потвърдено решението на ОС-Кюстендил по уважения положителен установителен иск, с които на основание чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК е признато вземане в полза на Й. Ю. за сумата 20 000 евро по запис на заповед от 01.04.2011 година с падеж 01.04.2012 година , заедно със законната лихва от 13.03.2015 година до окончателното и изплащане и разноски от 782.32 лв. за заповедното производство и сумата 782.32 лв. разноски за исковото производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: