8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 406
София, 02.05.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди и осемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 4422 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Н. П. А., с адрес в [населено място], представлявана от адв. С. Л., против решение № 1227 от 17 юли 2017 г., постановено по в.гр.д. № 1271 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2017 г., с което се отменя решение № 783 от 27 февруари 2017 г., постановено по гр.д. № 2257 по описа на районния съд в [населено място] за 2016 г. в частта му за отмяна поради непризнателност на дарение, извършено от Н. А. на 19.12.2006 г. в полза на М. Й. Я., с адрес в [населено място], на недвижим имот – дворно място от 750 кв.м. ид.ч. в [населено място], заедно с построените в мястото къща и кухня, ведно с навес и стопанска постройка, всички подобрения и трайни насаждения върху имота, при запазено безвъзмездно право на ползване върху дарения имот, и в частта, с която са присъдени разноски, и вместо него искът по чл. 227, ал. 1, б. „в” ЗЗД на А. срещу Я. е отхвърлен; в частта, с която със същото въззивно решение се потвърждава първоинстанционното решение в частта му за отхвърляне на предявен на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД иск на Н. А. против М. Я. за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот, с който Я. продал на Ж. В. Ж., с адрес в [населено място], собствените му 740 кв.м. ид.ч. от дворното място в [населено място], заедно с построените в мястото къща и кухня, ведно с навес и стопанска постройка, и всички подобрения и трайни насаждения върху имота, при запазено безвъзмездно ползване на А. за сумата от 6700 лева, сключен на 23.08.2013 г., поради накърняване на добрите нрави; в частта, с която се отменя първоинстанционното решение в частта му, с която на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД е обявен за относително недействителен по отношение на Н. А. договор за дарение, обективиран в нотариален акт от 14.08.2012 г., с която М. Я. дарява на Ж. Ж. 10 кв.м. ид.ч. от собствените си 750 кв.м. ид.ч. от дворно място в [населено място], заедно с построените в мястото къща и кухня, ведно с навес и стопанска сграда, и всички подобрения и трайни насаждения върху имота, при запазено безвъзмездно право на ползване на Н. А., и в частта за присъдените разноски, и вместо него предявеният от А. против Я. и Ж. иск за обявяване на относителната недействителност по отношение на А. на договора за дарение от 14.08.2013 г., е отхвърлен на основание чл. 135, ал. 3 ЗЗД; в частта, с която е отменено определение на първоинстанционния съд по чл. 248, ал. 1 ГПК и първоинстанционното решение е изменено в частта за разноските, и в частта за определяне на разноските за въззивната инстанция.
В касационната жалба се поддържа наличието на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение. Твърди се, че съдът в противоречие с наличието на основания за уважаване на предявените искове е приел, че те са недоказани. Съдът отказал разпит на свидетели и преразпит на свидетел от първата инстанция; не се е съобразил с приетите за безспорно доказани факти; невярно са тълкувани показания на свидетел. Според касаторката, независимо от дългите мотиви на съда, те не са основани на доказаните с писмени и гласни доказателства факти. Поддържа се, че правните изводи на съда са неправилни, не съответстват на тълкуването на ВКС и другите съдилища по предявените искове. Подробни са доводите за получаването на писмена покана за издръжка от ответника Я. чрез телепоща, с цел опровергаване извода на съда, че искането за даване на издръжка е достигнало до ответника с получаването на исковата молба. Касаторката пояснява, че е отхвърлила последващо изпълнение на даване на издръжка от 150 лева месечно, защото вече е изразена непризнателност до завеждането на иска и липсва гаранция за даване на издръжка след приключване на делото. Поддържа се изразена високо укорима непризнателност, която се установява от цялостната и конкретна преценка на всички обстоятелства по делото. Заявено е, че въззивният съд не е извършил преценка на установената действителна воля на страните по договора за дарение и в частност целта на договора е синът да прехвърли собствеността на имота на трето лице, за да не може майка му да си го върне чрез иск по чл. 227 ЗЗД, какъвто вече е водила неуспешно през 2007 г. и след като през 2012 г. устно е заявила към сина си искане за издръжка. Касаторката приема, че с извършеното отчуждаване на идеална част от имота в патримониума му, ответникът е намалил имуществото си, което служи за обезпечение на кредитора, поради което действията му увреждат правата на кредиторката, а предвид безвъзмездния характер на сделката, знанието на третото лице приобретател е без значение. Касаторката приема да е кредитор на основание чл. 139 и чл. 140, ал. 1 СК при доказана неработоспособност и невъзможност да се издържа от имуществото си за момента преди сделката, както и на основание чл. 227, ал. 1, б. „в” ЗЗД, за което има твърдения и доказване. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, включено в жалбата, се поддържат всички допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответникът М. Й. Я., с адрес в [населено място], представляван от адв. Н. И., в отговор на касационната жалба излага подробни доводи за липсата на основания за допускане на касационното обжалване и оспорва поддържаните касационни основания. Ответникът Ж. В. Ж., с адрес в [населено място], представляван от адв. К. К., в отговор на касационната жалба я оспорва и сочи своите съображения в тази връзка.
Изводите си по предявените искове съдът основава на установените обстоятелства: ищцата и ответникът Я. са майка и син, комуто първата дарила през 2006 г. собствен недвижим имот от 750 кв.м. ид.ч. дворно място, с построените в него къща, кухня, навес и стопанска постройка, като майката запазила пожизнено и безвъзмездно правото си на ползване; по предходен иск с правно основание по чл. 227, ал. 1, б. „в” ЗЗД е влязло в сила решение от 2009 г. за отхвърляне на иска; вследствие на чувствително влошаване на здравословното й състояние (множество хронични, бавно прогресиращи с тенденция за влошаване, без изгледи за излекуване, заболявания) през 2012 г. ищцата е инвалидизирана пожизнено; за посрещане на нуждите й ежемесечно са необходими 128,41 лева за лекарства, а доходът й от 133,72 лева е единствено от пенсията за инвалидност, като възрастта й и тежкото й здравословно състояние не й позволяват да реализира друг доход; през 2013 г. Я. продал на втория ответник 740 кв.м. ид.ч. от дарения му имот за сумата от 6700 лева, равна на данъчната оценка за имота, и пазарна такава с отчитане на запазеното право на ползване от 17712 лева, и му дарил останалите 10 кв.м. ид.ч.; на 19.02.2016 г. ищцата отправила покана до сина си чрез телепоща за заплащане на 300 лева месечна издръжка; четирикратно след 28.11.2016 г. Я. нареждал пощенски записи от по 150 лева в полза на ищцата, които тя върнала на подателя; Я. няма постоянни трудови доходи, както и имущество, от което да се издържа. По иска по чл. 227, ал. 1, б. „в” ЗЗД се приема, че размерът на необходимата на ищцата издръжка надхвърля значително получаваните от нея доходи, но не е установен фактът на отправено до дарения искане и отказът му да дава издръжка – в тази връзка не са кредитирани дадените свидетелски показания за устна покана от страна на ищцата до сина й, а представеното копие от телепоща и известия за доставяне, в което Я. е посочен като получател на пощата на 22.02.2016 г., като частни документи не е прието да доказват отправяне и получаване на покана за издръжка, поради което е счетено, че искането за плащане на издръжка е обективирано в исковата молба и ответникът е узнал за него от получения препис на 16.06.2016 г.; ищцата е признала по реда на чл. 175 ГПК, че е върнала изпратени й от ответника суми след горната дата, което според съда е опровергало твърдението й, че е изпаднала в трайна нужда и че дареният е отказал да дава поискана издръжка. Предвид разясненията, дадени от ВКС в ТР № 1/2013 г., ОСГК, недаването на издръжка от страна на сина в случая не е високоукорима непризнателност, защото той няма постоянни трудови доходи, както и имущество, от което да се издържа, а и е проявена от него готовност да предоставя в хода на делото издръжка от по 150 лева. По иска по чл. 26, ал. 1, пред. трето ЗЗД се приема, че отклонението в случая от пазарната стойност на имота и заплащането на цената по данъчната оценка (при съотношение 17712:6700) не налага извод за неравностойност на престациите, която да съставлява нарушение на добрите нрави, а и паричната престация е договорена свободно. По иска по чл. 135, ал. 3 ЗЗД се приема, че ищцата не е кредитор, което се установява от неоснователния иск по чл. 227, ал. 1, б. „в” ЗЗД; отречено е вземане на ищцата, основано на чл. 140, ал. 1, т. 1 СК, да произтича от закона, тъй като от твърденията в исковата молба не следва поискано по реда на чл. 139 СК и породено в полза на ищцата право на законна издръжка, а и лице, претендиращо договорна издръжка, няма право на законна такава. Допълнително се сочи, че предвид момента на възникване на вземането за издръжка в конкретния случай – с връчването на поканата чрез препис от исковата молба, ищцата е кредитор по вземане, което до този момент длъжникът не е имал задължение да престира, и след като разпоредителната сделка е извършена преди настъпването на падежа на вземането, е било необходимо да се установят елементите на фактическия състав на чл. 135, ал. 3 ЗЗД; предназначението на разпореждането да увреди ищцата от страните по договора за дарение, е счетено за недоказано – приобретателят по договора за дарение не е установено да е знаел за отправена до Я. покана за даване на издръжка, нито за влошеното здравословно състояние на ищцата, и посещението от негова страна на имота преди придобиването му, както и предходното съдебно производство между страните, и продължаването на ползването от страна на ищцата, сами по себе си не обуславят извод за сговор за увреждане или за знание от третото лица за увреждане.
К. съд приема, че поставените от касаторката правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
Първите две питания са: частен документ ли е завереното копие на телеграма, изпратена с телепоща и известието за доставяне на телепоща от служители на Български пощи в частта относно заверката на съдържание, дата на подаване и получаване, посочване на връчител и получател; следва ли да се прилага по аналогия чл. 44 ГПК за покани чрез телепоща така, както за връчване на съдебни книжа (твърди се, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с решение № 800 по гр.д. № 1613/2010 г., ІІІ г.о., определение № 620 по ч.гр.д. № 3631/2014 г., ІІІ г.о., определение № 433 по ч.гр.д. № 446/2012 г., ІІ г.о. – трите на ВКС, решение № 489 по т.д. № 927/2015 г. на окръжния съд в [населено място] и решение № 234 по т.д. № 1323/2015 г. на окръжния съд в [населено място]); какво е значението на началния момент на даването на поискана издръжка от надарен, когато дарителят е изпаднал в трайна нужда, за отхвърлянето на иск по чл. 227 ЗЗД, ако надареният е започнал да дава такава след завеждане на иска, а дарителят отказва да я получи защото изпълнението е забавено (твърди се, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с разясненията, дадени от ВКС в ТР № 1/2013 г., ОСГК). Въпросите са поставени във връзка с възприетото от съда, че не е доказано твърдението за отправяне и получаване на писмена покана от страна на дарителката до дарения, тъй като копието на телепоща и известието за доставяне, в което Я. е посочен като получател на пощата от 22.02.2016 г., като частни документи не доказват релевантните факти на отправяне и получаване на поканата за даване на издръжка, и затова искането за плащане на издръжка е обективирано в исковата молба и доведено до знанието на ответника с връчването на преписи от нея; че след предявяването на иска дареният е наредил пощенски записи за по 150 лева в полза на касаторката, които тя е върнала при заявено изрично от нея в публично съдебно заседание, че пари не й трябват, а иска връщане на къщата, което било в противоречие с поддържаните в исковата молба твърдения за изпадането й в трайна нужда и наличието на необходимост от ежемесечна издръжка, както и отказ на дарения да й предоставя такава. Освен липсата на изводи, че за отхвърляне на иска по чл. 227, ал. 1, б. „в” ЗЗД от значение е отказът на дарителя, изпаднал в трайна нужда, да получи издръжка, давана в хода на процеса, поради това, че изпълнението е забавено, и двата въпроса не държат сметка за решаващия мотив на съда, за да приеме иска за неоснователен – при няколкократно поддържаното твърдение на самата дарителка, че дареният няма постоянни трудови доходи, както и имущество, от което да се издържа (така в изявление на процесуалния представител на ищцата в публичното съдебно заседание от 09.12.2016 г. и от 03.02.2017 г. пред първата инстанция, в отговор на въззивна жалба – стр. 31 от въззивното дело, и отговор на въззивна жалба – стр. 63 и 64 от въззивното дело, подкрепен и от свидетелските показания – св. П. и св. Д. в публичното съдебно заседание от 09.12.2016 г. пред първата инстанция, св. А. в публичното съдебно заседание от 03.07.2017 г. пред въззивния съд), поради което не й трябват пари от сина й, а си иска къщата обратно, въззивният съд заключава, че непризнателност в процесния случай не е налице, тъй като дареният няма постоянни трудови доходи и имущество, от което да се издържа, от което следва, че недаването на издръжка в поискания размер не може да се квалифицира като високо укорима непризнателност, която е основание за отмяна на дарението. С този решаващ извод въззивният съд не е допуснал противоречие с практиката на ВКС, а напротив – според ТР № 1/2013 г., ОСГК, право на отмяна на дарението следва да се признае на дарителя само тогава, когато дареният отказва да даде поисканата от него издръжка, от която дарителят трайно се нуждае и за което дареният има материална възможност, освен в случаите, в които поради липса на достатъчно средства при даването на издръжка на дарителя, дареният би поставил себе си и лицата, които е длъжен да издържа по закон, в по-лошо положение от това на дарителя. В процесния случай не само не е установено, че дареният има достатъчно средства, за да дава издръжката, но дарителката, която безспорно трайно се нуждае от нея, изрично заявява, че не желае да получава издръжка. Ето защо, дори и да се даде различно разрешение на въпросите за това какъв документ е завереното копие от телеграма и приложими ли са правилата на чл. 44 ГПК относно връчването на покани чрез телепоща, или какво е значението на предоставяне на издръжка след началото на процес за отмяна на дарението, което дарителят отказва да приеме поради забавеното изпълнение, не би се постигнала промяна в основния извод на съда, обусловил отхвърлянето на иска за отмяна на дарението, а правен въпрос по него не се поставя.
Поставя се въпросът налице ли е накърняване на добрите нрави при съвкупност от следните факти: отчуждаване на малка част от имота с дарение и продажба на останалата част на цена, по-ниска от пазарната, които се извършват едновременно при възникнала възможност за дарителя за разваляне на извършеното по-рано дарение на основание чл. 227, б. „в” ЗЗД поради възникнала нужда от издръжка (твърди се, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с решение № 288 по гр.д. № 2293/3015 г., ІІІ г.о., решение № 153 по гр.д. № 3014/2014 г., ІІІ г.о., решение № 119 по гр.д. № 485/2011 г., І г.о. – трите на ВКС). Въззивният съд в решението си сочи за установено от фактическа страна, че след дарението е настъпило влошаване в здравословното състояние на дарителката, вследствие на което тя е изпаднала в трайна нужда от издръжка, като размерът на необходимата й такава надхвърля значително получаваните от нея доходи, и същевременно след момента на влошаване на здравословното състояние на дарителката дареният се е разпоредил с дарения имот. Въпросът адресира заключението на съда, че не е налице такава неравностойност в престациите на двете страни при сделката, с която дареният се е разпоредил с дарения имот, която да обосновава нищожността на сделката в хипотезата на чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД. Освен че питането съставлява оплакване за необоснованост на решението, каквото не може да бъде слушано в процедурата по чл. 288 ГПК, следва да се има предвид, че съгласно чл. 227, ал. 5 ЗЗД, отмяната на дарението не може да засегне правата, които трети лица са придобили върху подарените имоти преди отбелязването на исковата молба. В тези случаи законът предвижда дареният да дължи на дарителя обезщетение за онова, с което се е обогатил. Несъмнено по делото се установява, че разпоредителната сделка с подарения имот е станала далече преди вписването на настоящата искова молба, поради което правата на приобретателя не могат да бъдат атакувани по избрания от касаторката начин. От друга страна искане за обезщетение за онова, с което дареният се е обогатил, не се прави, а и то би било основателно, доколкото се установи непризнателност – дареният да има възможност, но да откаже да даде издръжка на дарителя, изпаднал в нужда с траен характер, а подобна хипотеза не може да бъде обоснована с установеното по делото. Предвид горното, преценката на сочената от касаторката съдебна практика е ненужна.
Накрая се пита на какво основание прехвърлителката по дарение (майка) има качеството на кредитор по отношение на дарения (сина си) при изпадане в трайна нужда – поради законовото си право да предяви иск по чл. 139 СК и чл. 140, ал. 1, т. 1 СК, или при наличието на основанията по чл. 227, б. „в.” ЗЗД, или и при двете. Твърди се, че отговорът на въпроса ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Въпросът се отнася към извода на въззивния съд, че лице, претендиращо/получаващо договорна издръжка, няма право на законна такава. Този извод обаче се основава на предхождаща го преценка на съда на въведените с исковата молба факти и обстоятелства, които са приети да са за иск за отмяна на дарение поради непризнателност, а не за правоотношенията по чл. 140, ал. 1, т. 1 СК. Такава е и последователно поддържаната позиция на касаторката, която не желае заплащане на издръжка, а иска връщане на имота. Ето защо поставения въпрос не е обусловил изхода на спора самостоятелно, поради което по него касационното обжалване не следва да бъде допускано.
При този изход на спора пред касационния съд е основателно искането на двамата ответници за присъждане на сторените за отговорите им на касационната жалба разноски за правна защита и съдействие, от по 500 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1227 от 17 юли 2017 г., постановено по в.гр.д. № 1271 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2017 г.
ОСЪЖДА Н. П. А., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], да заплати на М. Й. Я., с адрес в [населено място], [улица], сумата от 500,00 (петстотин) лева разноски за касационното производство.
ОСЪЖДА Н. П. А., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], да заплати на Ж. В. Ж., с адрес в [населено място], [улица], сумата от 500,00 (петстотин) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: