О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 406
София, 24.07.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 4193/2017 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Р. Н. като пълномощник на И. А. Й., П. Г. К. и Й. Г. Й., против въззивно решение № 83 от 01.06.2017 г. по гр.д. № 120/2017 г. на Варненския апелативен съд. В касационната жалба са изложени подробни доводи за неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Жалбоподателите поддържат, че предявеният от [фирма] отрицателен установителен иск за собственост е недопустим, тъй като спорът за собственост между страните е бил разрешен с влязло в сила решение по иск с правно основание чл. 53, ал.2 ЗКИР, сега чл. 54, ал.2 ЗКИР, с което е било отречено правото на собственост на ищеца. На следващо място сочат, че ищецът не е придобил правото на собственост по давност, тъй като владението му не е било спокойно. Твърдят също, че институтът на придобивната давност противоречи на Конституцията на Република България, както и на чл. 1 от Допълнителния протокол към ЕКЗПЧОС, и не следва да се прилага.
Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси: 1/ Допустимо ли е при предявен иск с правно основание чл. 53, ал.2 ЗКИР/ чл. 54, ал.2 ЗКИР/, по който съдът се е произнесъл с влязло в сила решение, че ищецът не е собственик на определен недвижим имот, да се предявява отрицателен установителен иск за собственост от същия ищец, за признаване, че ответниците, в чиято полза има уважена реституционна претенция, също не са собственици на този имот. Налице ли е правен интерес за ищеца от предявяване на такъв иск, а ако съдът го разгледа като допустим, не се ли нарушава стабилитета на влязлото в сила решение по чл. 54, ал.2 ЗКИР. 2/ Правилно ли е юридическо лице да придобие правото на собственост по давност върху недвижим имот, когато същият този имот е възстановен на собствениците с влязъл в сила съдебен акт по чл. 14, ал.3 ЗСПЗЗ и решение на ПК. Правилно ли е да се приеме, че може да се приложи разпоредбата на чл. 79, ал.2 ЗС и да се признае, че ищецът е придобил собствеността върху имота по давност, тъй като го е владеел от 21.05.2001 г. до някаква дата.
В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация [фирма] изрязава становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1,т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 204 от 31.10.2016 г. по гр.д. № 446/2011 г. на Шуменския окръжен съд в частта, с която е признато за установено по предявения от [фирма] против И. А. Й., П. Г. К. и Й. Г. Й., като правоприемници на починалия в хода на производството ответник Г. Й. Й., че част с площ 12. 864 дка от ПИ с идентификатор 83510.8.14 по КККР на [населено място], одобрени със заповед от 25.11.2005 г. на изп. директор на АГКК, целият с площ 22.534 дка, която част е оцветена в син цвят на скица – приложение № 3 към заключението на СТЕ от 06.06.2014 г., заедно с построените върху тази част масивна сграда на един етаж с плосък покрив-бензиностанция със застроена площ от 302 кв.м, заедно с прилежащия й навес, 8 бр. бензиноколонки, резервоари за гориво и паркинг, и масивна сграда на един етаж с търговско предназначение със застроена площ от 503 кв.м с прилежащ паркинг, не е собственост на ответниците.
По делото е прието за установено от фактическа страна, че на 28.06.1994 г. [фирма] е закупило от И. Р. Ч. недвижим имот с площ 14.600 дка в землището на [населено място], м. „К. д.”, съставляващо парцел І, бивша земеделска земя с променено предназначение с отреждане за строеж на бензиностанция ”Крайпътен комплекс с бензиностанция”. От своя страна праводателят му е придобил правото собственост на този имот по договор за покупко – продажба, сключен на 22.07.1993 г. с Г. Х. Н.. Продавачът се е легитимирал за собственик с решение № 10 А от 10.09.1992 г. на ПК – Шумен. След закупуване на имота дружеството [фирма] е започнало строителство на бензиностанция и търговски обект, които са били завършени и въведени в експлоатация съответно през 1995 г. и 1997 г. През 1998 г. дружеството е учредило на [фирма] вещно право на ползване върху поземления имот и построените в него сгради за срок от 25 години.
С влязло в сила решение от 28.02.1997 г. по гр.д. № 2475/1994 г. на Шуменския районен съд, постановено в производство по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, било установено, че към момента на образуване на ТКЗС процесният имот не е бил собственост на Г. Х. Н., а на наследодателя на ищците Г. П. Д.. След влизане в сила на това решение ПК- Шумен е постановила решение, с което е признала на наследниците на Д. правото на възстановяване на собствеността върху 22.800 дка, но е отказала да възстанови правото на собственост върху част от имота с площ 12.131 кв.м. на основание чл. 10б ЗСПЗЗ. Решението е обжалвано по реда на чл. 14, ал.3 ЗСПЗЗ и с решение № 1550 от 22.01.2001 г. по гр.д. № 9/98 г. Шуменския районен съд е отменено. След влизане в сила на решението по чл. 14, ал.3 ЗСПЗЗ ПК- Шумен е издала ново решение № 10/А. от 18.04.2001 г., за възстановяване на собствеността на наследниците на Г. Д., в което имотът не е бил индивидуализиран по действащ план. На 11.05.2001 г. ПК- Шумен е постановила ново решение, в което възстановеният имот е индивидуализиран като имот № 008014 по КВС с площ 22.533 дка.
През 2012 г. [фирма] е предявило против касаторите иск с правно основание чл. 53, ал.2 ЗКИР за установяване непълноти и грешки в одобрената през 2005 г. кадастрална карта, в частта й, касаеща ПИ с идентификатор № 83510.8.14, в м.”К. д.”,, целият с площ 22.534 дка, поради това че закупената от дружеството реална част от имота с площ 12.864 дка не е била заснета като самостоятелен имот. Искът е отхвърлен по съображения, че ищецът не придобил правото на собственост върху тази част на основание сключения през 1994 г. договор за покупко- продажба, тъй като е закупил имота от несобственик, както и на основание придобивна давност, тъй като към момента на одобряване на кадастралната карта не е изтекъл необходимият за това давностен срок, считано от 11.05.2001 г.
При така установените факти по делото въззивният съд е направил извод, че предявеният от [фирма] против касаторите отрицателен установителен иск за собственост е основателен. Приел е, че правото на собственост върху имота е възстановено на касаторите с решението на ПК- Шумен от 11.05.2001 г., с което имотът е индивидуализиран с граници по действащата КВС като имот № 008014. От тази датата в полза на ищеца, който е във владение на имота от 1994 г., е започнала да тече нова придобивна давност с оглед разпоредбата на чл. 5, ал.2 ЗВСОНИ. Тъй като към момента на сключване на договора за продажба ищецът не е знаел и не е могъл да знае, че придобива от несобственик, той е имал качеството на добросъвестен владелец, поради което срокът за придобиване по давност е 5 годишен и към момента на предявяване на установителния иск по настоящото дело този срок е изтекъл. С осъществяване на фактическия състав на кратката придобивна давност в полза на ищеца, той е придобил правото на собственост, а ответниците са изгубили това право. Въззивният съд е обсъдил подробно и възраженията на ответниците за това, че с предявяване на иска по чл. 53, ал.2 ЗКИР е прекъсната давността на ищеца, а от момента на влизане на решението в сила, с което този иск е отхвърлен, е започнала да тече нова придобивна давност, която към датата на предявяване на настоящия иск не е завършена. Намерил е това възражения за неоснователно, като е изложил съображения, че в случая разпоредбата на чл. 116, б.”б” ЗЗД не намира приложение, тъй като ищецът не може сам да прекъсне своята придобивна давност. Предявените от ответниците насрещни искове с правно основание чл. 59 ЗЗД за присъждане на обезщетение за ползване на имота също не са довели до прекъсване на давността, тъй като тя може да бъде прекъсната само с предявяване на иск за собственост.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба въпроси. Следва да се посочи, че от тях с характер на правен е само първият въпрос, който се свежда до това дали е допустим отрицателен установителен иск за собственост в случаите, когато преди това ищецът е предявил положителен установителен иск за собственост на същия имот, който е бил отхвърлен. Въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като е изяснен в съдебната практика. Безпротиворечиво се приема, че отхвърлянето на положителен установителен иск за собственост с влязло в сила решение по предходно дело не е пречка за предявяване на отрицателен установителен иск от същите ищци, защото от обективна страна двете дела не са идентични. Положителният установителен иск за собственост има за предмет съществуването на претендираното от ищеца право на собственост върху определена вещ, възникнало в резултат на осъществяването на фактическия състав на конкретен придобивен способ по чл. 77 ЗС, който ищецът е длъжен да посочи в исковата молба, докато предмет на отрицателния установителен иск е правото на собственост на ответника. Ако положителният установителен иск бъде отхвърлен, влязлото в сила съдебно решение установява със сила на пресъдено нещо в отношенията между страните, че ищецът не е собственик на вещта на заявеното от него придобивно основание. Решението не формира сила на пресъдено нещо по правото на собственост на ответника, защото то не е предмет на делото. Отхвърлянето на положителен иск за собственост не е равнозначно на уважаване на отрицателен установителен иск, предявен от ответника срещу ищеца. Затова влязлото в сила решение не съставлява процесуална пречка за предявяване на отрицателен установителен иск от същия ищец срещу същия ответник, уважаването на който ще установи със сила на пресъдено нещо, че ответникът не е собственик на вещта.
Вторият въпрос не е правен. Той отразява несъгласието на касаторите с правните изводи на въззивния съд и крайния резултат по делото, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване.
В касационната жалба са развити и други доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, но във връзка с тях не се поставят конкретни правни въпроси. Съгласно приетите разрешения в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС касационният съд не може да извежда служебно правните въпроси съдържанието на касационната жалба.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
В отговора на касационната жалба не е заявено искане за присъждане на разноски, нито се представят доказателства такива да са сторени от ответното дружество, поради което такива не се присъждат.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 83 от 01.06.2017 г. по гр.д. № 120/2017 г. на Варненския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: