4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 406
София, 27.04. 2011 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 1392/2010 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от [фирма][населено място], срещу въззивното решение № 93 от 21.07.2010 г. по в. гр. д. № 230/2010 г. на Ямболския окръжен съд. По отношение допускането на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК.
Ответникът по касация Общината[населено място] не е подал писмен отговор в срока по чл. 287 ГПК.
При проверка по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № 201 от 09.04.2010 г. по гр. д. № 2729/2009 г. на Ямболския районен съд, с което са отхвърлени предявени от касатора иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 63 ЗС да бъде прието за установено, че като собственик на сграда – метален павилион кл. 2, находящ се в[населено място], [улица], със застроена площ 135 кв. м., притежава правото на строеж върху терена, и иск по чл. 109, ал. 1 ЗС Общината[населено място] да бъде задължена да преустанови действията по премахване на сградата.
Въззивният съд приел за установено, че на основание Програма за проектиране, строителство, реконструкция и модернизация на мрежата за търговско и битово обслужване за 1975 г., приета от Градския народен съвет[населено място], на О. “Б.”[населено място] било разрешено да построи павилион за продажба на цветя по дадено одобрено петно, а през 1976 г. било издадено строително разрешение. При настъпилото правоприемство между стопанското предприятие и КК [фирма] павилионът преминал в патримоиума на дружеството. Впоследствие бил продаден на публична продан на съдружника в ищцовото дружество Б. П. и той наел общинския терен, върху който е поставен павилионът, а със заявления до общината е искал да му бъде разрешено ползването по реда на чл. 56 ЗУТ, т. е. като преместваем обект. След изтичане на срока на договора за наем е издадена заповед от 29.06.2005 г. по чл. 65, ал. 1 ЗОбС за изземване на държания без правно основание общински терен. Съставен е и констативен акт № 50 от 31.07.2008 г. за премахване на обекта като преместваемо съоръжение, за което не е налице одобрена схема и дадено разрешение за поставяне по реда на чл. 56 ЗУТ.
С помощта на вещо лице е установено, че павилионът е изпълнен по метода на смесеното строителство – сглобяемо и монолитно, изградена е стоманобетонова плоча, осигуряваща връзката с терена, към който вещта е трайно прикрепена. Павилионът може да бъде демонтиран, макар това да му причини повреди и да не може да бъде използуван.
С оглед на тези данни въззивният съд заключил, че осъществяването на строителството през 1976 г. е породило право на собственост върху посочения актив в полза на извършилия строителството, което впоследствие е преминало върху правоприемниците му. Няма обаче никакви доказателства за сградата да е било учредено право на строеж в необходимата за това форма по чл. 13 вр. чл. 15 ЗС /редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 87/1974 г. – отм./. Изхождайки от техническите характеристики на конструкцията, възможността за демонтирането и данните за времето на изграждането й, въззивният съд приел, че се касае за временна постройка по смисъла на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./. Собствеността върху такива постройки не е обвързана със собствеността върху терена, нито предполага учредено право на строеж. Затова и е включен като актив – движима вещ, по баланса на бившите собственици. Законността на строителството, която е извън всякакво съмнение и спор, също не е свързана с определени вещноправни последици. Ето защо ищецът не е придобил правото на строеж върху общинската земя и искът по чл. 124, ал. 1 ГПК е неоснователен.
По втория обективно съединен иск въззивният съд приел, че действията на общината по фактическото премахване на павилиона като преместваем обект в производството по чл. 57а ЗУТ, не са от категорията на тези, които пречат на ищеца да ползува движимата си вещ, тъй като теренът, върху който е поставен, е общински, срокът на наемния договор е изтекъл и не е налице основание за поставянето на вещта.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя въпроса за статута на спорния павилион като вид вещ – движима или недвижима, с оглед критерия трайно прикрепване към земята. Твърди, че този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, изразена в решение № 232 от 23.06.2006 г. по гр. д. № 2792/2004 г. на IV-то г. о. Поставя и въпроса дали сградата представлява временна постройка по смисъла на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./, преместваем обект или законно построена сграда, като счита, че той е от значение за точното прилагане на закона. Ако се приеме, че се касае за временна постройка, то въпросът за основателността на иска по чл. 109, ал. 1 ЗС е решен в противоречие с решението от 29.07.2005 г. по гр. д. № 1495/2004 г. на Софийския градски съд, IV-то отд.
В случая касаторът не се позовава на задължителна практика на Върховния касационен съд /постановления на Пленума на ВС, приети при действието на ЗУС /отм./ или тълкувателни решеиня на Общото събрание на гражданската и търговската колегия на ВКС, приети при действието на ЗСВ/, поради което основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
Доколкото е представено решение на Върховния касационен съд по конкретен спор, следва да се прецени дали са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 2ГПК. Това основание за допускане на касационно обжалване би било налице, когато наред с обжалваното въззивно решение съществува и друго влязло в сила съдебно решение по граждански спор, в което същият правен въпрос е разрешен по различен начин. С оглед данните по делото и при посоченото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд, I-во г. о., намира, че и това основание за допускане на касационно обжалване не е налице.
Правото на строеж е ограничено вещно право, по силата на което едно лице може да построи сграда върху чужда земя и да стане собственик на постройката. Съгласно чл. 55 ЗС вещни права върху чужда вещ, доколкото те са предвидени в законите, могат да се придобиват или учредяват с правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона. Най-често срещаната правна сделка за придобиване на право на строеж е договорът за учредяване право на строеж. Право да се построи сграда в чужд имот може да се придобие и по давност. Няма законни пречки то да се учреди със съдебно решение, а може да възникне и като последица от административен акт с гражданскоправно действие. Характерно за способите за придобиване на вещни права, включително и на правото на строеж, е това, че те са установени в закона. С оглед правна сигурност правните субекти нямат свободата да уговарят други юридически факти или фактически състави, с които да придобиват вещни права.
В разглеждания случай ищецът, претендирайки да е носител на правото на строеж за изграждане на постройка върху държавен, сега общински терен, не е въвел твърдение за наличие на уреден в закона правен способ за придобиването му. Твърди, че сградата е построена съобразно действащата към датата на построяването й нормативна уредба, пра наличие на строително разрешение, че същата представлява недвижим имот по смисъла на чл. 110 ЗС, тъй като е трайно прикрепена към земята, поради което и не следва да бъде премахната.
По делото е установено, че сградата е построена при действието на З. от 1973 г. /отм./. Съгласно чл. 197 З. /отм./ свободни обществени места могат да се използуват за разполагане на павилиони, будки, рекламни витрини, сергии и др. във връзка с разносната търговия с разрешение на съответните служби при общините. При действието на ЗУТ са подадени заявления за разрешаване право на ползуване по реда на чл. 56 ЗУТ, в алинея 1 на който е предвидено, че върху поземлени имоти могат да се поставят преместваеми обекти за търговски и други обслужващи дейности – павилиони, кабини, маси, както и други елементи на градското обзавеждане. Съгласно пар. 182 от ПЗР на ЗИДЗУТ /публикация в ДВ, бр. 65/2003 г./ обектите и съоръженията по чл. 56, ал. 1 ЗУТ не представляват недвижими имоти по чл. 110 ЗС. С изменението на чл. 56, ал. 1 ЗУТ съгласно публикацията в ДВ, бр. 103/2005 г., изразът “които не са трайно свързани с терена”, е отпаднал, поради което начинът на прикрепване на обекта към терена вече е без значение в случаи като разглеждания. Поради това и решение № 232 от 23.02.2006 г. по гр. д. № 2792/2004 г. на ВКС, IV-то г. о., според което решаващ белег за разграничаване на движимите и недвижимите вещи е трайното прикрепване към земята, не може да послужи при преценка за наличието на противоречиво разрешаван въпрос.
Съгласно чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /първоначална редакция/ по изключение, във връзка с изпълнение на производствените планове на стопански организации, главният архитект /инженер/ при окръжния /градския/ народен съвет може да разрешава в терени, предназначени за мероприятия на държавата, кооперации и обществени организации, да се правят необходими временни постройки. При заемане на терена за предвиденото ново строителство временните постройки се събарят от организацията, която ги е ползувала, без да се заплащат.
След отмяната на тази норма /ДВ, бр. 6 от 1998 г./ и преуреждането на обществените отношения във връзка със застрояването на населените места, за такива постройки, изградени върху държавни и общински терени, е създаден особеният режим на пар. 50а от ПЗР на З. /Нов – ДВ, бр. 124 от 1998 г./. Предвидено е в установени преклузивни срокове ползувателите на сградите да сезират органите, които упражняват правото на държавна или общинска собственост, с искане за установяване на постоянен градоустройствен статут на същите чрез изработване и одобряване на частични изменения на подробните градоустройствени планове. В случай, че такъв статут бъде установен, ползувателите могат да придобият право на строеж за тези постройки или право на собственост върху терена, като го да изкупят по реда на пар. 50а, ал. 7.
При действието на Закона за устройство на територията с пар. 17 от Преходните разпоредби, в сила от 2.01.2001 г., се предвиди възможност строежи от посочения вид да се запазят до реализиране на строежите, предвидени с действащ подробен устройствен план. С ал. 2 на пар. 17 отново е установен срок, в който може да се открие процедура за установяване на постоянен устройствен статут на временните постройки, определен на 6 месеца от влизане на закона в сила – т. е. до 2.07.2001 г. В случай, че заварен с временен статут обект придобие траен градоустройствен статут, на собствениците на съществуващите строежи се учредява право на строеж при условията и по реда на Закона за държавната собственост и Закона за общинската собственост.
По делото не е установено, а не са въведени и твърдения ищецът, в рамките на установените срокове, да е упражнил правото си да иска придаване на постоянен градоустройствен статут на постройката, ако тя е била изградена по реда на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./. Ето защо произнасянето по въпроса дали се касае за такава постройка, не е от решаващо значение за изхода на делото.
Въпросът за законността на строителството, който съдът приел за безспорен между страните, също не е решаващ, защото не е предвидено в нормативен акт, че издаването на строително разрешение е достатъчно, за да възникне вещното право на строеж.
Решението на Софийския градски съд, на което касаторът се позовава, не е влязло в сила и не може да послужи при преценката за наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е мотивирано, а и неточното прилагане на закона не винаги е основание за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество, а само в рамките на т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 93 от 21.07.2010 г. по в. гр. д. № 230/2010 г. на Ямболския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: