О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№407
Гр. София, 13.10.2017 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на деветнадесети септември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр. д. № 852 по описа на ВКС за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. В. Я. срещу Решение № 467 от 03.11.2016 г. по в. гр. д. № 619/ 2016 г. на Пазарджишкия окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 243 от 04.05.2016 г. по гр. д. № 115/ 2015 г. на Пещерския районен съд /поправено по реда на чл. 247 ГПК с Решение № 353 от 30.06.2016 г./, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу К. Ж. Г. иск с правна квалификация чл. 109 ЗС за осъждане на ответницата да премахне извършено преустройство в собственото си УПИ VІ-546 от кв.53 по плана на [населено място], в резултат на което нивото на имота й било повдигнато над нивото на паянтова сграда, находяща се в принадлежащото на ищеца съседно УПИ І- 547 от кв.53 по плана на същото населено място, при което постройката се разрушавала вследствие на оттичащите се в основите й води. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, поради което се моли за отменяването му и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният негаторен иск бъде уважен, евентуално- връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС по въпроса: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства? Формулиран е и въпрос, който според касатора е обуславящ за правилността на обжалваното въззивно решение и за който твърди, че се решава противоречиво от съдилищата, както и че произнасянето на ВКС с решение по реда на чл. 290 ГПК би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно: Необходимо ли е разрешаване на строеж при извършване на основен ремонт, свързан с изграждане на насип и прокарване на инсталации и съоръжения?
Ответницата по касационната жалба- К. Ж. Г. е депозирала по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор, с които моли касационното обжалване да не бъде допускано поради липса на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за това.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното:
За да отхвърли предявения негаторен иск по чл. 109 ЗС, въззивният съд е приел, че между съседните имоти на страните е налице естествена денивелация, без да е извършено изкуствено завишаване нивото на имота на ответницата над нивото на намиращата се в имота на ищеца паянтова сграда, респ. не е налице допуснато от ответницата неправилно оттичане на води от имота й в този на ищеца, което да е причинило разрушаване на тази постройка. За да се формира този решаващ за изхода на спора правен извод, е взето предвид изслушаното по делото експертно заключение, според което при извършеното благоустрояване на имота на ответницата е бил изпълнен обратен наклон и монтиран подов сифон за улавяне на повърхностните атмосферни води. Оттичащите се води към сифона и вътрешността на двора на ответницата граничат със сухата каменна зидария на процесната сграда, но не създават условия за увреждането й. Същевременно последната е с вкопан сутерен около 1,20 м. под нивото на терена и е без цокъл, който да препятства просмукването на влага в сухата каменна зидария, което според вещото лице може да настъпи само при „определени форсмажорни природни обстоятелства”.
При така формираните от въззивния съд фактически и правни изводи, поставени в основата на обжалваното решение, искането за допускане на касационното му обжалване се явява неоснователно.
Допускането на касацията е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.
Първият от поставените от касатора правни въпроси, свързан със задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, представлява по съществото си оплакване за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила, което е релевантно не за настоящия етап от касационното производство, а при разглеждане на касационната жалба по същество в случай на допускане на касацията. В този смисъл въпросът за приложимостта на разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК във въззивното производство не е принципен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който да представлява самостоятелно основание за ангажиране компетентността на касационния съд. За пълнота на изложението следва да се посочи, че поначало въззивният съд няма задължението да подлага на самостоятелно обсъждане събраните пред първата инстанция доказателства и да формира въз основа на тях собствени правни изводи, доколкото разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК ограничава обхвата на въззивната проверка до оплакванията в жалбата. Само когато въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение във връзка с установяване на фактите, или оплакване за необоснованост на фактическите й изводи, въззивният съд разполага с правомощието да променя фактическите констатации на първоинстанционния съд, като подлага на собствена преценка събраните от последния доказателства /т.3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/ 2013 г. на ОСГТК/. В конкретния случай Пазарджишкият окръжен съд е бил сезиран с бланкетна въззивна жалба от ищеца, съдържаща общо оплакване, че решението на първоинстанционния съд е порочно, поради което се иска неговата отмяна и постановяване на решение, с което исковата претенция бъде уважена. Доколкото така подадената въззивна жалба не е съдържала каквото и да е оплакване относно обосноваността на възприетите от първата инстанция фактически изводи и законосъобразността на извършените от нея действия във връзка с доказателствата, въззивният съд не е могъл да формира различни изводи досежно фактите по спора. В този смисъл поставеният от касатора процесуалноправен въпрос се явява и неотносим към преценката за правилността на въззивното решение.
Вторият поставен от касатора правен въпрос, свързан с преценката, необходимо ли е разрешаване на строеж при извършване на основен ремонт, свързан с изграждане на насип и прокарване на инсталации и съоръжения, също не е в състояние да обуслови допускане на касационното обжалване, тъй като не е обуславящ за изхода на делото и като такъв не е поставен в основата на решаващата воля на въззивния съд. Последният е формирал извод за неоснователност на исковата претенция по чл. 109 ЗС с оглед на това, че от събраните по делото доказателства не е установено ответницата да е завишила нивото на дворното си място така, че това да причини оттичане на води в имота на ищеца, което да е довело до разрушаване на изградената в мястото му паянтова сграда. В този смисъл е прието, че липсва неоснователно действие по смисъла на закона, което пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост, при което искът се явява недоказан, и този извод на въззивната инстанция по никакъв начин не е обусловена от наличието или липсата на строително разрешение за извършените от ответницата строителни работи в имота й. Посочването в мотивите на обжалваното решение, че според заключението на изслушаната Съдебно-техническа експертиза изграждането на каменната настилка в имота на ответницата не представлява „строеж” по смисъла на ЗУТ и поради това за него не е искано строително разрешение, по никакъв начин не е обусловило решаващия извод за неоснователност на исковата претенция поради липса на нарушение по смисъла на чл. 109 ЗС, т.е. конкретно поведение на ответната страна в причинна връзка със създадена пречка за ищеца да упражнява правата си.
Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че според чл. 108, ал. 2 от Закона за водите собствениците на по-ниско разположените имоти са длъжни да приемат водата, която се оттича естествено от по-горните имоти. Този сервитут представлява законно ограничение на собствеността в интерес на съседа, което изключва противоправността на едно състояние, обусловено от естествената денивелация на съседните имоти, и следователно само по себе си оттичането на водите от по-горно разположение имот в по-долния не е в състояние да обуслови уважаване на негаторен иск, щом не е установено, че собственикът на обременения със сервитута имот е осъществил поведение, насочено да препятства спокойното ползване на съседния имот в повече от това, което следва от естественото разположение на имотите.
Предвид гореизложените съображения, не са налице предпоставките на процесуалния закон за допускане до касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 467 от 03.11.2016 г. по в. гр. д. № 619/ 2016 г. на Пазарджишкия окръжен съд, по касационната жалба на Г. В. Я..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: