9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 407
София, 25.04.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи март през две хиляди и шестнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 746 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. В. Н. с адрес в [населено място], представлявана от адв. Н. М., против въззивно решение № 781 от 24 април 2014 г., постановено по в.гр.д. № 2391/2012 г. по описа на апелативния съд в гр. София, с което е отменено решение № 2048 от 22 март 2012 г., постановено по гр.д. № 10548/2010 г. по описа на Софийски градски съд в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Н. против С. А. Х. от [населено място] иск по чл. 45 ЗЗД за претърпени неимуществени вреди вследствие на противоправно поведение на ответницата, изразяващо се в разпространяване на клеветнически твърдения по отношение на Н., до сумата от 1000 лева и сумата от 396 лева мораторна лихва върху главницата, и вместо това Х. е осъдена да заплати сумата от 1000 лева обезщетение за претърпени имуществени вреди, 395 лева обезщетение за забава за периода 21 септември 2007 г. – 20 септември 2010 г., лихвата върху главницата от деня, следващ завеждането на делото, и разноски, а в останалата част решението на първата инстанция е потвърдено.
В касационната жалба се заявяват всички основания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Подробно се излагат съображения по основателността на исковата претенция, като се подчертават политическите, професионални и лични достижения на касаторката. Сочи се, че с отхвърлянето на исковата претенция за сумата над 1000 лева претърпените от ищцата вреди на са възстановени, като е пренебрегнато значителното по степен сриване на нейната политическа, професионална и обществена кариера вследствие на извършеното от ответницата деяние. Развиват се съображения по наличието на всички елементи на фактическия състав на деликта – деяние, противоправност, вреди и причинно-следствена връзка между деянието и вредите, както и вина, която съобразно нормата на чл. 45, ал. 2 ЗЗД се предполага. Навеждат се и доводи, че съдилищата в своята практика налагат много по-тежка гражданска и наказателна отговорност за извършени клевети и обиди, като се цитират и съдебни актове в тази връзка. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба се сочат множество въпроси, поставени от касаторката в приложното поле на всички основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответницата С. А. Х. от [населено място], чрез назначения й особен представител адв. Г. Г., в отговор на касационната жалба сочи доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване и поддържа становище за неоснователността на жалбата.
С обжалваното решение въззивният съд приема предявения от Н. срещу Х. иск по чл. 45 ЗЗД за обезщетяване на претърпени неимуществени вреди, вследствие на осъществено противоправно поведение на Х., изразяващо се в разпространение на клеветнически твърдения, за частично основателен за сумата от 1000 лева, а претенцията до заявения размер от 50000 лева е отхвърлена. За да приеме този резултат, съдът се е основал на влязла в сила присъда, която е задължителна за гражданския съд относно факта на извършването на деянието, противоправността му и вината на Х.. Съобразени са показанията на свидетели, според които Н. се е почувствала много засегната от разпространените за нея твърдения. Същевременно за недоказана е приета твърдяната от нея причинна връзка между осъщественото деяние и загубата на кметски избори в [населено място], в които Н. е участвала като кандидат за кмет, и в тази насока не са възприети за основателни доводите за провалена политическа кариера като последицата от осъществения деликт. Съдът не е кредитирал свидетелски показанията, според които всички институции в държавата са разбрали за твърденията срещу Н., като ги е намерил за силно преувеличени. По същия начин са преценени и твърденията за наличие на нервни кризи и припадъци, преживени от нея. В решението си въззивният съд не е възприел довода на Х. за погасяване на вземането по давност, тъй като давностният срок започва да тече в дните между 15 и 20 ноември 2005 г., в който период от време ищцата е узнала дееца – причинител на увреждането, а искът за вреди е предявен преди изтичането на пет години от този момент, а именно на 21 септември 2010 г.
К. съд приема, че поставените от касаторката въпроси не обосновават допускането на касационно обжалване.
На първо място се твърди, че е налице съществено противоречие с практиката на ВКС, като се сочи, че неправомерно въззивният съд не е приложил общоприетите принципи за справедливост, залегнали в чл. 47 от Х. на основните права в Европейския съюз и чл. 6, ал. 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, като не е отчел, че ищцата е публична личност, и за много по-лек деликт ВКС присъжда нормално обезщетение от по 100 хиляди лева (сочи се решение № 648 по гр.д. № 267/1998 г., ІV г.о.), както и че въззивният съд не е отчел факта, че лихвите при деликта са компенсаторни и представляват елемент от обезщетението, поради което не представляват самостоятелна искова претенция (сочат се решение № 1048 по гр.д. № 1022/2000 г., ІV г.о. и определение № 360 по ч.гр.д. № 7/2011 г., ІІІ г.о.). По посочените проблеми съставът на касационния съд следва да отбележи, че не е поставен правен въпрос по критериите, обвързващо определени от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, тъй като, изложени по описания начин, твърденията на касаторката могат да се определят единствено като касационни оплаквания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и като правни въпроси, поставени в контекста на чл. 280, ал. 1 ГПК. Независимо, че не е заявено общото основание за допускане на касационното обжалване, необходимо е още да се посочи, че цитираните от касаторката решения не са постановени от ВКС при условията на чл. 290 ГПК, а са решения, постановени от състави на касационния съд по отменения ГПК (попадащи в категорията съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, както разяснява ОСГТК в т. 2 на цитираното ТР), поради което, дори и да беше поставен съответният правен въпрос, той не би довел до допускане на касационното обжалване по поддържаното от касаторката допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Второто твърдение е за противоречие на обжалваното решение с други влезли в сила съдебни актове на съдилищата, относно критерия „справедливост”, определен по отношение на неимуществените вреди. Сочат се решение по гр.д. № 14881/2012 г., СГС, и статия от списание „Правен свят”, бр. 5/2011 г., със заглавие „Как една прокурорка осъди прокуратурата за гавра”. И по този въпрос съществува вече обсъдения проблем за липсата на правен въпрос, тъй като заявеното твърдение от касаторката не съставлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Освен това представеното съдебно решение и статия не могат да се преценят от съда като съдебни актове, показващи противоречива съдебна практика, доколкото решението е на първоинстанционен съд, без заверка за влизането му в сила (аргументирано в последния абзац на т. 3 на соченото ТР), а материал от медия по никакъв начин не може да се приравни на съдебен акт, непредставянето на какъвто има за пряк резултат недопускането на касационно обжалване (на същото място в соченото ТР).
На следващо място се поставят девет въпроса в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Питането, повторено във всеки един от деветте въпроса, дали дадено обстоятелство представлява касационно основание, не може да намери отговор в производството по селекция на касационните жалби. Касационните основания са уредени в разпоредбата на чл. 281 ГПК и представляват нищожност, недопустимост и неправилност на решението, поради което и всяко оплакване на страната, което цели да установи тези пороци на решението според основателността му, може да бъде ценено като касационно основание. Тази проверка обаче касационния съд може да извърши във фазата на разглеждане по същество на касационната жалба, която предпоставя, че касационно обжалване е било допуснато по съответния материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото, който е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, решаван е противоречиво от съдилищата или е значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Необходимо е да се посочи, че нито едно от поставените питания, не е съобразено с обвързващото тълкуване, дадено от ВКС в соченото по-горе тълкувателно решение. Въпросът по чл. 280, ал. 1 ГПК, който е годен да послужи за основание да бъде допуснато касационно обжалване, следва да има процесуалноправно или материалноправно естество и да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. По този въпрос съдът трябва да се е произнесъл в мотивите си и даденото разрешение да е предопределило постановения от съда краен резултат на спора. Именно с оглед разрешаването на този въпрос касационният съд допуска или не допуска касационно обжалване с оглед необходимостта да постанови по него задължителна практика по реда на чл. 290 ГПК и да осъществи по този начин функцията си по надзор за еднакво и точно прилагане на закона от всички съдилища в страна. С оглед постановките на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, в процесуална тежест на касатора съобразно принципа на диспозитивното начало в процеса е да посочи обуславящия изхода на делото материалноправен или процесуалноправен въпрос, като Върховният касационен съд не разполага с правомощието да го изведе от съдържанието на касационната жалба, а само да го уточни или конкретизира.
Твърди се, че въззивният съдебен състав игнорира, изопачава и не оценява основните доказателства по делото, чрез които се доказват процесните неимуществени вреди (показанията на св. Б. К. и св. Н. Б.), а след това вписва в решението, че значителна част от причинените неимуществени вреди уж не били „доказани“. К. е пропуснала да посочи кои обстоятелства са игнорирани, изопачени или неоценени, но и с такава конкретизация питането не представлява правен въпрос, поставен спрямо разрешение на въззивния съд, а оплакване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК.
Твърди се, че въззивният съдебен състав нарушава общоприети критерии за „справедливост“ по смисъла на чл. 47 от Х. за основните права в Европейския съюз и чл. 6, ал. 1 КЗПЧОС при определяне на обезщетение на причинените огромни и непоправими неимуществени вреди. И тук се сочи допуснато от въззивния съд нарушение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК.
Твърди се, че въззивният съдебен състав е извратил критерия за „справедливост“ и е извършил цинично неравнопоставено третиране и явна дискриминация при определяне на обезщетение на ищцата в сравнение с определянето на обезщетения на български прокурори, на които за много по-леки деликти е присъдено 500 (петстотин) пъти по-високо обезщетение. При този проблем (освен липсата на правен въпрос по посочените по-горе критерии) не е ясно дали касаторката твърди, че е прокурор, или че заема положение, равно на магистратско, за да твърди осъществено спрямо нея дискриминационно третиране от страна на съда, или критерият за твърдяното дискриминационно третиране произтича от различно обстоятелство.
Твърди се, че въззивният съдебен състав неправомерно е „потвърдил“ неправомерното съдебно решение на първоинстанционния съдебен състав, за който е налице нормативно установена забрана да участва в настоящото дело, тъй като не представлява „независим и безпристрастен съд“ по смисъла на чл. 47 от Х. за основните права в Европейския съюз и чл. 6, ал. 1 КЗПЧОС. Заявява се и че въззивният съдебен състав дори не се е произнесъл по така предявените искания във въззивната жалба. Във въззивната си жалба, т. V, касаторката подробно е изложила своите виждания за нарушение от страна на държавата на задълженията по чл. 6, ал. 1 КЗПЧОС и чл. 47 Х., тъй като не е осигурила независим и безпристрастен съд, който да разгледа и реши настоящото дело. По тези доводи на ищцата следва да се вземе предвид целта на въззивното производство при системата на ограничен въззив. Непосредствена цел на въззивното производство, както разяснява т. 2 на ТР № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. В светлината на това разбиране, предмет на разглеждане в случая би следвало да е именно дейността на въззивния съд, за който не е изложено твърдение, че не е „независим и безпристрастен съд”.
Твърди се, че въззивното съдебно решение не е мотивирано и въззивният съдебен състав се позовава единствено на голословни декларации, без да са кореспондиращи нито с доказателствата, нито с анализа на доказателствата и по този начин грубо се погазва правото на защита на ищцовата страна, която реално не знае срещу какви неправомерни и неверни мотиви да организира защитата си, както извършеното от въззивния съдебен състав. Противно на становището на касаторката, настоящият съдебен състав приема, че във въззивното решение са изложени мотиви по твърденията й, а несъгласието със съответните изводи не води до извод за липса на мотиви.
Пита се длъжен ли е българският съд, съобразно принципа на непосредствена приложимост на принципа на примат на правото на Европейския съюз, да приложи правната норма на чл. 47, ал. 1 и ал. 2 от Х. за основните права в Европейския съюз и провеждането на „публичен“ и „справедлив“ процес от „независим и безпристрастен“ съд за причинените огромни имуществени и неимуществени вреди, причинени от делинквентите. Въззивният съд в случая нито е отрекъл необходимостта от непосредствена приложимост на сочените принципи и правила, нито пък касаторката сочи данни за това, че въззивният съд не е провел публичен и справедлив процес, или че съдът не е бил независим и безпристрастен. По аналогични причини и следващите въпроси – правните норми на правото на Европейския съюз и в частност правната норма на чл. 47 от Х. за основните права в Европейския съюз, в съответствие с принципа на примат на правото на Европейския съюз, дерогират ли правните норми на българското национално право, които им противоречат, и неспазването на принципа на примат на правото на Европейския съюз над националното право, и правната норма на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България означава ли, че чл. 6, ал. 1 и чл. 13 КЗПЧОС и чл. 3 от Протокол № 7 КЗПЧОС дерогира всички правни норми на вътрешното право в България, които му противоречат, също не водят до допускане на касационното обжалване.
Накрая се поставя проблемът за поведението на въззивния съд, с което при грубо нарушение на правото на европейския съюз в лицето на чл. 47, ал. 1 Х., демонстративно не само че не е осигурил на ищеца „ефикасни средства за защита пред съд“, но и грубо е погазил правото му на защита. По този процесуалноправен проблем касаторката е избрала да не посочи в какво са се изразили съществените нарушения на съдопроизводството, допуснати от въззивния съд, при което са нарушени основните начала на чл. 8 и 9 ГПК, което препятства допускането на касационното обжалване.
С определение № 342 от 22 декември 2015 г., постановено по ч. гр.д. № 5383/2015 г. на Върховния касационен съд, IV г.о., настоящият съдебен състав при условията на чл. 213 ГПК присъедини частната жалба на Г. В. Н., подадена чрез адв. Н. М., против определение № 581 от 23 февруари 2015 г., постановено по гр.д. № 2391/2012 г. на апелативния съд в гр. София, постановено по реда на чл. 248 ГПК, за разглеждане по настоящото касационно дело съвместно с касационната жалба на Н. срещу решение № 781 от 24 април 2014 г., поради което по настоящото дело се дължи произнасяне и по частната жалба.
Производството е по реда на чл. 248, ал. 3 ГПК.
С обжалваното определение от 23 февруари 2015 г. въззивният съд по реда на чл. 248 ГПК е оставил без уважение молбата на Н. за изменение на постановеното въззивно решение в частта му за разноските и да й бъдат възстановени направените в хода на въззивното производство разноски за призоваване на свидетел в размер на 80 лв.
В частната жалба се навеждат оплаквания, че ищцата е била принудена да заплати съответната сума от 80 лева за депозит, чието възстановяване е било поискано от въззивния съд в производството по чл. 248 ГПК. Твърди се, че процесните разноски изобщо не са били дължими и тяхното заплащане е станало в резултат на погрешните указания на съда да бъдат внесени, а освен това процесният „депозит“ за призоваването на свидетелите не е бил използван, а е останал в бюджета на съда, поради което подлежи на възстановяване.
С обжалваното определение въззивният съд приема, че заплатените във въззивното производство разноски не следва да бъдат възстановени на ищцата. Счетено е, че в хода на съдебното производство ищцата не е възразила срещу указанията на съда съответният депозит да бъде внесен, поради което и извършеният от нея разход не е бил невъзможен за нея. Прието е, че материалното състояние на страната не е неизменна величина, а в случая е била налице възможност да се внесе депозит в размер на 80 лева, като заплащането на тези разноски не е възпрепятствало защитата на страната в процеса.
Частната жалба е основателна.
Освобождаването от държавни такси и разноски има за цел да осигури правото на достъп до правосъдие на гражданите в случаите, в които упражняването на това право може да бъде осуетено от влошеното им материално състояние. Въззивният съд правилно е изложил в мотивите на обжалваното определение, че защитата на съответните субективни права, на която служи исковата защита в гражданския процес, е в случая осъществена от жалбоподателката Н. и следователно същата не е била възпрепятствана от влошеното си материално състояние. Същевременно обаче няма данни по делото заплатеният във въззивното производство депозит във връзка с допускането на свидетели по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК да е бил изразходван от съда. Заявление на призованите свидетели за упражняването на правото им по чл. 168 ГПК за възнаграждение и разноски във връзка с явяването им в съда, не е било извършено до края на съответното съдебно заседание, както изисква цитираната разпоредба.
Поради изложеното, обжалваното определение следва да бъде отменено в частта, с която е оставено без уважение искането, направено от Н. чрез процесуалния й представител да й бъдат възстановени направените в хода на въззивното производство разноски за призоваване на свидетел, а делото се върне на въззивния съд за възстановяване на Н. на внесения депозит в размер на 80 лв.
В останалата му част определението е влязло в сила.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 781 от 24 април 2014 г., постановено по в.гр.д. № 2391/2012 г. на апелативния съд в гр. София.
ОТМЕНЯ определение № 581 от 23 февруари 2015 г. по гр.д. № 2391/2012 г. по описа на апелативния съд в гр. София в частта, с която е оставено без уважение искането, направено от Г. В. Н. чрез адв. Н. М., със заявление от 26.06.2014 г. да й бъдат възстановени направените в хода на въззивното производство разноски за призоваване на свидетел.
ВРЪЩА делото на въззивния апелативен съд в гр. София за възстановяване на Г. В. Н. на внесения депозит в размер на 80,00 (осемдесет) лева.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: