О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 407
София, 31.05.2016 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на осемнадесети май две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2617/2015г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 381 от 18.05.2015 г. по в. т. д. № 413/2015 г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 132 от 08.01.2015 г. по гр. д. № 10427/2014 г. на Варненски районен съд. С първоинстанционния акт, в обжалваната негова част, е уважен предявеният от [фирма], [населено място] срещу дружеството-касатор иск с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД за присъждане на сумата 18 480 лв., представляваща възнаградителна лихва по договор за паричен заем от 21.09.2011 г., дължима за периода от сключването на договора до 21.09.2013 г.
В касационната жалба се твърди неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Според касатора, с оглед уговорката между страните, че лихвата се заплаща в края на периода и предвид факта, че процесният договор все още е действащ, присъдената в полза на ищеца сума се явява недължима, тъй като не е настъпила изискуемостта на това вземане. Освен това счита, че в противоречие с процесуалните правила съдът не е обсъдил направеното от него възражение за изтекла погасителна давност.
Именно с въпроса „Длъжен ли е съдът да се произнесе по направеното възражение за изтекла погасителна давност при положение, че същото е направено изрично от ответника“ е обосновано и допускането на касационното обжалване, като се поддържа, че същият е решен в противоречие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК – решение № 62 от 24.03.2010 г. по т. д. № 543/2009 г. на ІІ т. о. и решение № 93 от 06.07.2010 г. по т. д. № 808/2009 г. на І т. о.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение по съображения в писмен отговор от 11.08.2015г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му част, с която предявеният от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД е уважен за сумата 18 480 лв. – възнаградителна лихва за периода 21.09.2011 г. – 21.09.2013 г. по договор за заем от 21.09.2011г., въззивният съд е приел, че посочената сума е дължима. По основния спорен по делото въпрос относно изискуемостта на вземането за лихва, решаващият състав, тълкувайки клаузата на чл. 3.2. от договора по правилата на чл. 20 ЗЗД, е стигнал до извода, че уговорената възнаградителна лихва се начислява ежегодно, а не в края на целия период на договора, и съответно, че задължението за плащането й възниква в края на всеки годишен период. Поради това е счел, че тъй като процесният договор е действал поне до 21.09.2013 г., то лихвата за претендирания с исковата молба период следва да бъде заплатена. Според съдебния състав, дори да се приеме, че клаузата на чл. 3.2. не визира изрично падеж, то задължението за лихва следва да се третира като изискуемо при поискване съгласно общото правило на чл. 82, ал. 2 ЗЗД, каквото искане по своята същност представлява исковата молба и от момента на получаване на препис от същата то е достигнало до ответника. От този момент е настъпила и изискуемостта на спорното вземане.
Настоящият състав намира, че касациноното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като не е осъществено поддържаното основание по чл. 280, ал. 1,т. 1 ГПК. Безспорно, за съда, разглеждащ спора, съществува задължение да се произнесе по всички защитни възражения на ответника, в т. ч. и по възражението му за изтекла давност. Това задължение, обаче, възниква само при условие, че възражението е заявено надлежно, т. е. ако съдът е сезиран с него в предвидения в закона преклузивен срок, а именно – в срока за отговор на исковата молба, предвиден в чл. 131 ГПК. Когато този срок е пропуснат, възражението за давност се прекрудира и не подлежи на разглеждане. В този смисъл е и задължителната за всички съдилища практика на Върховен касационен съд съд, обективирана в т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., според която: Възраженията на ответника срещу предявения иск поначало се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, поради което не могат да се направят за първи път пред въззивния съд; Това се отнася и за възраженията за погасителна и придобивна давност; Същите могат да се въведат за първи път пред въззивната инстанция, само ако страната поради нарушаване на съдопроизводствените правила /например нарушаване на правото й на участие в първоинстанционното производство/ не е могла да ги заяви пред първата инстанция. В случая, видно от данните по делото, възражението за давност е направено едва с въззивната жалба. Ето защо, необсъждането му от въззвиния съд е изцяло в съответствие с цитираната задължителна практика и поради това не е налице заявеното от касатора основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на сумата 1 313.28 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, чието заплащане е удостоверено в приложените към отговора на касационната жалба фактура № 2535 от 04.08.2015 г. и платежно нареждане от 05.08.2015г. до Р. ЕАД.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 381 от 18.05.2015 г. по в. т. д. № 413/2015 г. на Варненски окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], ет. 2, офис 11, да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] разноски за касационното производство в размер на сумата 1 313.28 лв. (хиляда триста и тринадесет лева и двадесет и осем стотинки).
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: