1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 408
гр.София, 21.03.2015 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети март през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 741 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. И. Л., в качеството й на [фирма] – [населено място], чрез адв. С. Х., срещу въззивно решение №1992/21.11.2014г., постановено по възз.гр.д. №2396/2014г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение №1966/12.05.2014г. по гр.д. №17693/2013г. на Районен съд – Пловдив. С първоинстанционното решение е отхвърлен искът на [фирма] – [населено място], срещу [община], с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД, за заплащане на надвзети суми по договор за наем на общински терен №22/12.02.2009г., за периода 05.03.2009г. – 01.04.2013г., общо в размер на 5384.11лева.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон – основание за отмяна по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е формулиран следният въпрос: „Допустимо ли е да се приеме, че при сключване на договор за наем на общински имот между община и едноличен търговец, по отношение на начина на определяне на наемната цена, разпоредбата на чл.20а във вр. с чл.228 и сл. от ЗЗД дерогира действието на чл.8 ал.2 и чл.14 ал.8 от Закона за общинската собственост и Наредбата за реда за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество, приета от Общински съвет – К. през м.март 2009г.”. Жалбоподателката се позовава на чл.280, ал.1, т.3 ГПК като твърди, че поставеният въпрос е „от значение за развитието на правото”.
Ответната страна – [община], чрез процесуалния си представител адв. И. С., в писмен отговор изразява становище за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд.
Производството по делото е образувано по предявен иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД за връщане на неоснователно заплатени суми по договор за наем от наемателя [фирма] – [населено място] на наемодателя – [община]. По делото е установено, че страните са сключили договор за наем №22/12.02.2009г., в който са уговорили месечна наемна цена от 122 лв. С допълнително споразумение от 01.04.2009 г. към договора, по взаимно съгласие на страните, договорената цена е променена на 183,01 лв. В. съд е приел, че е налице валидно наемно правоотношение – страните са постигнали съгласие по всички съществени елементи, в това число и за цената на предоставената за ползване площ, поради което извършеното плащане, представляващо договорения наем за изследвания период от време, не е без основание. Посочено е, че договорните отношения са между равнопоставени субекти, а не се регулират от властнически актове, независимо от това, че едната страна е община. Разпоредбите на чл.8 и чл.14 от ЗОС не предвиждат отклонение от общия принцип в гражданското право, че договорите имат силата на закон за сключилите ги, нормативно закрепен в разпоредбата на чл. 20а ЗЗД. В този смисъл, вярно е, че наемната цена за отдаване под наем на общински имоти се определя от общинският съвет, но тази стойност е граница, под която кметът не може да договаря. Същевременно, няма пречка договорът за наем да се сключи за по-висока наемна цена, след като е постигнато съгласие между договарящите, както е станало в случая. Подписвайки договора и анекса към него, наемателят се е съгласил с размера на наемната цена, поради което претендираната сума не е платена без основание.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е налице и касационният контрол не следва да се допуска.
Съгласно приетото с ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният и процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Поставеният от касатора въпрос не покрива общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да е обусловил изводите на съда при постановяване на решението. Въззивната инстанция е отхвърлила иска, посочвайки, че наемната цена не е платена без основание – между страните е действал валидно сключен договор за наем, по който е било налице съгласие за размера на наемната цена. Ето защо, въпросът дали е следвало договорът да се сключи за друг, по-нисък, размер наемна цена / съгласно действалата към момента общинска наредба/ е фактически, а не правен въпрос, при липса на данни за нарушена императивна правна норма към момента на възникване на облигационната връзка. Правилността и обосноваността на въззивното решение, обаче не могат да са предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Отделен е въпросът, че основанието за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, не е аргументирано по никакъв начин от касаторката. Съгласно т.4 от ТР №1/2009г. на ОСГТК поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглежданото му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите за непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Двете хипотези на чл.280, ал.1, т.3 ГПК – точното прилагане на закона и развитието на правото, формират общо основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В случая жалбоподателката бланкетно твърди, че поставеният въпрос е „от значение за развитието на правото”, без да сочи доводи за това.
Ответната страна по жалбата е направила искане за разноските в касационното производство, но не е представила доказателства за направени разходи, поради което такива не се присъждат.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1992 от 21.11.2014г., постановено по възз.гр.д.№2396/2014г. по описа на Окръжен съд – Пловдив.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.