ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 408
София, 25.04.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети януари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 5757 по описа за 2015г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Д.Й. като процесуален представител на Е. Й. Г. от [населено място], област Д., срещу въззивното решение на Варненския апелативен съд от 24.VІІ.2015г. по в.гр.д. № 278/2015г.
Ответникът по касационната жалба П. на РБ не е подал отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок и от страна, имаща право и интерес от обжалването.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С решението си от 24.VІІ.2015г. ВАС по въззивна жалба само на ищеца е потвърдил решението на Варненския окръжен съд от 10.ІІІ.2015г. по гр.д № 2905/2014г. в отхвърлителната му част за разликата над 1750лв. до 30000лв. обезщетение за неимуществени вреди и за съответната част от обезщетението за забава – по претенцията по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ, в частта, с която изцяло е отхвърлен искът по чл.2 ал.1 т.1 ЗОДОВ за обезщетение в размер на 37500лв. за неимуществени вреди от мярката за неотклонение „задържане под стража” от 05.ХІІ.2008г., ведно с обезщетение за забава, и в частта за разноските.
Въззивният съд е приел за установено, че по дознание № 6198/1998г., преобразувано в ДП № 1347/2005г., ищецът е привлечен като обвиняем за престъпление по чл.195 ал.1 т.3 НК за извършено на 03.ІХ.1998г. престъпление /отнемане на лек автомобил/ и му е взета мярка за неотклонение „задържане под стража”; с постановление от 01.ХІІ.1999г. е привлечен като обвиняем за извършени през 1998г. дванадесет престъпления по чл.195 ал.1 т.3 и т.4 НК и отново му е определена мярка за неотклонение „задържане под стража”, считано от 05.ХІІ.1998г.; от протокола за разпита му на 05.ХІІ.1998г. и от дадените от него обяснения на същата дата се установява, че Г. се е признал за виновен по първото повдигнато му обвинение, както и за много други кражби; с постановление от 09.ХІІ.1999г. мярката за неотклонение е изменена в парична гаранция 100лв. на основание чл.152 ал.3 НПК, според която разпоредба задържането не може да продължи повече от една година; с постановление от 27.ХІ.2008г. наказателното производство е прекратено поради недоказаност деянията да са извършени от ищеца; с влязла в сила присъда Георгиев е признат за виновен за престъпление по чл.195 ал.1 т.3 НК, извършено на 26.VІ.2002г. и му е наложено наказание 5 месеца лишаване от свобода с тригодишен изпитателен срок.
Прието е, че не са налице предвидената в чл.2 ал.1 т.2 ЗОДОВ предпоставка за основателност на претенцията – да е установено наложената мярка за неотклонение „задържане под стража” да е отмвенена като незаконна, независимо от развитието на досъдебното и съдебното производство, позовавайки се на т.13 от ТР № 3/2004г. на ОСГК. В случая отмяната на мярката за неотклонение не е имала за основание незаконността й, а е с цел избягване на незаконосъобрастта й с оглед чл.152 ал.3 НПК /отм./. Но ако искът бе основателен, той би бил погасен по давност, доколкото от освобождаването на ищеца на 17.ХІІ.1999г. /видно от справка, направена от началника на Варненския затвор, т.е. към тази дата постановлението е влязло в сила/ – 375 дни след задържането му – до предявяването на 29.ХІ.2013г. на претенцията са изминали повече от 5 години.
Налице са предвидените в чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ предпоставки за отговорността на държавата, като в рамките на тази хипотеза следва да се вземе предвид и търпенето на мярката за неотконение „задържане под стража”. В тази връзка показанията на св.К. /с която ищецът поддържал интимни отношения още преди задържането му под стража/, че изтърпяването на мярката за неотклонение променила характера на ищеца в негативна посока, че той натрупал агресия, това довело до пълно побеляване на косата му, значително намаляване на телесното му тегло, ограничаване на приятелския му кръг, трудности при намиране на работа, са преценени при условията на чл.172 ГПК наред с доказателствата, че Георгиев си е признал извършените деяния при първоначалното повдигане на обвинение и че впоследствие е осъден за деяние, извършено през юни 2002г., т.-е. в хода на наказателното производство, което изключва всякакви твърдения за уронване на доброто му име и репутация в обществото. Направен е извод, че търпяните болки и страдания не са оставили у ищеца трайни следи в здравето и психиката му, нито в начина му на живот, след като отново е бил в състояние да извърши престъпление; от 2002г. нататък всички твърдения за неудобства от наказателно производство следва да се свържат с наказателното му преследване, приключило с влязла в сила осъдителна присъда. От друга страна ищецът тежко е понесъл задържането за една година, но то е резултат и на направените от него самопризнания, че действително е извършил част от деянията, което не е отрекъл и пред настоящия съд, следователно той е съпричинил с незаконно извършени актове всички действия на прокуратурата. Налице са при това положение неприятни изживявания у ищеца в пряка причинна връзка с действията на прокуратурата в по-малък от твърдяния интензитет и за по-кратък срок, налице е и съпричиняване на вредите поне в размер 80%, при което присъденият размер обезщетение е съобразен с изискването за справедливост.
Обезщетението за забава се дължи от влизане в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство. По делото не са събрани доказателства кога то е връчено на ищеца – представена е справка от П., че то е изпратено с обикновено писмо по пощата. При това положение и с оглед твърдението в исковата молба, че постановлението е влязло в сила, искът за обезщетение за забава е основателен, считано от датата на предявяване на иска 27.ХІ.2013г., а за периода до тогава от 27.ХІ.2008г. е неоснователен.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице предвидените в закона предпоставки за допускането на касационно обжалване на така постановения съдебен акт.
Първият поставен от касатора в изложението му въпрос е „обстоятелството, че мярката „задържане под стража” е изменена в по-лека поради изтичането на максимално предвидения в закона срок и наказателното преследване впоследствие е прекратено прави ли същата незаконна по смисъла на ЗОДОВ”. Твърдението за произнасяне във връзка с този въпрос в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 – 3 ГПК е бланкетно – не се сочи нито практика на ВКС, на която даденото от въззивния съд разрешение противоречи /в решенията на ВКС ІV ГО по гр.д. № 1156/2010г., по гр.д. № 1704/2011г. и по гр.д. № 1384/2012г. такъв въпрос /с оглед условието му – изменение на мярката за неотклонение поради изтичането на максимално предвидения срок/ не е предмет на разрешаване/, нито практика, обосноваваща извод за противоречивото му разрешаване, нито се обосновава основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. От друга страна изводът на въззивния съд по поставения въпрос е в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС, съдържаща се в т.13 на ТР № 3/2004г. на ОСГК, според която държавата отговаря за вреди по чл.2 т.1 ЗОДОВ, когато задържането под стража е отменено като незаконно, независимо от развитието на наказателното производство, а задържането е такова, когато не отговаря на предвидените в закона изисквания за налагането на тази мярка за неотклонение.
По втория поставен в изложението въпрос „от кой момент тече погасителната давност при положение, че наказателното преследване все още не е приключило повече от пет години след отмяната на задържането под стража – от влизане в сила на акта за отмяната или изменението на мярката за неотклонение или от влизане в сила на акта за прекратяване на наказателното производство” се търси тълкуване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, защото ТР № 3/2004г. на ОСГК не припокривало напълно настоящата хипотеза. Касационно обжалване по този въпрос не следва да бъде допускано, защото разрешението му не би било от значение за изхода на спора по претенцията по чл.2 ал.1 т.1 ЗОДОВ с оглед основният и сам по себе си решаващ извод на въззивния съд в тази връзка за липса на предвидените в посочената разпоредба предпоставки за нейната основателност.
Третият въпрос „следва ли да се приеме възражение за изтекла погасителна давност извън срока за отговор на исковата молба” е неотносим, тъй като по него въззивният съд не се е произнесъл и той не е обосновал изхода по спора. Тъй като оплакване в тази насока касаторът е релевирал с въззивната си жалба, но по него съдът не се е произнесъл, относимият въпрос, който следваше да бъде поставен за разрешаване пред настоящата инстанция, е процесуален, но такъв не е заявен, а той не може да бъде съобразен от съда служебно с оглед диспозитивното начало в гражданския процес.
По четвъртия въпрос „направени в наказателен процес самопризнания, приключил с прекратяване, следва ли да се приемат като съпричиняване при определяне размера на обезщетението по ЗОДОВ, и необходимо ли е при самопризнания в наказателен процес, прекратен поради недоказаност на обвиненията, лицето изрично да се отрече от тях пред гражданския съд по дело по ЗОДОВ” не се сочи и обосновава конкретно основание по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, а в общо сочената практика на ВКС /решения по гр.д. № 1156/2010г. ІV ГО, по гр.д. № 1704/2011г. ІV ГО и по гр.д. № 1384/2012г. ІV ГО/ такъв въпрос не е предмет на разрешаване. Следва да се отбележи и наличието на практика на ВКС, която настоящият състав споделя, определяща направени в наказателно производство неистински признания като виновно съпричиняване на увреждането от пострадалия /виж в този смисъл решение на ВКС ІV ГО по гр.д. № 372/2010г./. А втората част от поставения въпрос не касае решаващ извод на въззивния съд, поради което той не е и от значение за спора.
По петия поставен в изложението въпрос „от кой момент тече обезщетението за забава при иск по ЗОДОВ при положение, че по вина на ответника, в чиято доказателствена тежест е да установи определен факт, от който зависи това, не може да бъде сторено” въззивният съд не се е произнесъл. Съдържащото се във въпроса условие – доказателствена тежест на ответника за установяване датата на влизане в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство – го прави неотносим към изхода на спора. Тъй като оплакване и в тази насока касаторът е релевирал пред въззивния съд с въззивната си жалба, но и по него няма произнасяне, и тук относимият въпрос, който следваше да бъде поставен за разрешаване, е процесуален, но това не е сторено от касатора, а съдът не може да го вземе предвид служебно.
По изложените съображения касационно обжалване не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд, ГО, № 19 от 24.VІІ.2015г. по гр.д № 278/2015г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: