5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 408
С., 27.05.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на седемнадесети март през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ……………………………………………, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 2900 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано e по касационната жалба с вх. № 52214/30.ІV.2013 г. на [фирма]-С., подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от САК против онази част от въззивното решение № 1821 на Софийския градски съд, ГК, с-в ІІ-Г, от 13.ІІІ.2013 г., постановено по гр. дело № 70/2013 г., с която д-вото настоящ касатор е било осъдено – на основание чл. 79, ал. 1-във вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД и съответно чл. 92, ал. 1 ЗЗД – да заплати на пловдивското [фирма] следните суми : 1/ В размер на 17 510.40 лв. (седемнадесет хиляди петстотин и десет лева и четиридесет стотинки) като възнаграждение по сключен помежду им на 2.ІV.2009 г. рамков договор за полиграфическа изработка и ф/ра № 10328/30.VІІ.2009 г. и ведно със законната лихва върху тази главница, считано от завеждане на делото (13.V.2011 г.) и до окончателното й изплащане; 2/ В размер на 3 502.08 лв., представляваща неустойка за забава по чл. 16 от този двустранен договор, а също и съдебно-деловодни разноски за двете инстанции в размер общо на 4 856.31 лв.
Оплакванията на търговеца касатор са както за нищожност, така и за недопустимост, а също и за неправилност на това въззивно решение в атакуваната негова осъдителна част: като постановено в нарушение на материалния закон /чл. 67, ал. 2 ЗДДС/. Поради това се претендира частичното му касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който двата предявени в обективно кумулативно съединение искове с правно основание по чл. 266, ал. 1 ЗЗД и по чл. 92, ал. 1 ЗЗД да бъдат отхвърлени – „изцяло или отчасти” или, алтернативно, делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд /СГС/, както и да се присъдят в тежест на ответното по касация търговско д-во всички направени от касатора по делото разноски.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът [фирма] обосновава приложно поле на касационния контрол единствено с наличието на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното осъдителна част от решението си въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в надлежно приложените три тълкувателни решения, пет решения на отделни състави на ГК и ТК на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК и едно определение № 142/21.ІІ.2012 г. на І-во т.о. т. д. № 450/2011 г., постановено в пр-во по чл. 288 ГПК, по следните шест материално- и процесуалноправни въпроси:
1/ Дали решаващият съд е задължен да зачете свободно формираната „воля на договарянето” по отношение на определената между страните по договора цена (възнаграждение) за изработване на конкретния брой от списанието?;
2/ Допустимо ли е разглеждането на възражение за намаляване на възнаграждение по реда на чл. 265, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД поради недостатъци на изработеното, релевирано в процеса с отговора по исковата молба?
3/ Задължена ли е въззивната инстанция да извърши преценка за размера на дължимото „обезщетение”?
4/ Когато страните не са договорили изрично, че ДДС се дължи отделно, следва ли да се приеме, че в уговорената между тях цена този данък е бил включен?
5/ Допустимо ли е кумулирането на неустойка за забава за неизпълнение на парично задължение с обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД?
6/ Следва ли да се присъди обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД от датата на завеждане на делото и до окончателното изплащане на присъдената главница, ако страните са уговорили в договора неустойка за забава за неизпълнение на парично задължение?
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-гр. П. писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-П. единствено по основателността на оплакванията за нищожност, недопустимост и неправилност на въззивното решение в атакуваната негова осъдителна част, претендирайки за потвърждаването му: като валидно, допустимо, правилно и законосъобразно.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред СГС, настоящата касационна жалба на софийското [фирма] ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
Съгласно задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 1 in fine на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение и само ако съществува вероятност тези пороци по чл. 281, т.т. 1 и 2 ГПК да са налице, ВКС е длъжен да допусне този съдебен акт до касационен контрол, докато преценката за валидността и допустимостта му ще се извърши с решението по съществото на подадената касационна жалба. В случая твърдението на касатора [фирма] е за неяснота на мотивите на постановеното от СГС въззивно решение, отнасящи се до обжалваната негова осъдителна част – „те били объркани до такава степен, че волята на съда не може изобщо да бъде изведена”. Затова в случая налице била нищожност, евентуално – недопустимост.
Недопустимостта на един съдебен акт никога не е свързана с възможна негова абсолютна неразбираемост, а след като в мотивите към атакуваната осъдителна част от своето въззивно решение СГС се е възползвал от правилото на чл. 272 ГПК, препращайки към мотивите на потвърдения акт по съществото на спора, постановен от първостепенния съд, не се констатира вероятност за съществуването на какъвто и да е порок по смисъла на чл. 281, т.т. 1 и 2 ГПК. Напротив, релевираните в изложението на касатора шест въпроса предпоставят надлежно произнасяне на СГС в мотивите към атакуваната част от решението му по тях, вкл. посредством препращането по реда на чл. 272 ГПК, поради което селектирането на жалбата в настоящето касационно пр-во има за предмет проверка дали в някоя от тези хипотези се проявява противоречие с практиката на ВКС. В тази връзка формулирания от касатора въпрос № 1 – дали решаващият съд е длъжен да зачете волята на страните по договора за изработка относно цената на конкретно определен брой на издаденото списание е с изцяло фактическо, а не с правно естество: доколкото се свежда до това присъдена би е била сума, като възнаграждение на изпълнителя по сделката, различна по размер от тази, посочена в процесната данъчна фактура от датата 30.VІІ.2009 г., включваща начислен данък ДДС в общата стойност на претендираната по делото главница от 17 510.40 лв. Наред с тази констатация се налага и тази, че по въпрос № 4 от изложението на касатора липсва произнасяне на въззивната инстанция, т.е. този въпрос не е би надлежно включен в предмета на спора по делото. По релевирания от касатора въпрос № 2 произнасянето на СГС е било положително и същевременно няма задължителна практика на ВКС, която да е в противен смисъл: че е недопустимо разглеждането по същество на възражение с правно основание по чл. 265, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД за намаляване на претендирано от изпълнителя възнаграждение, когато то е било своевременно противопоставено с отговора по исковата молба. Дали въззивната инстанция е задължена да извърши преценка за размера на дължимото обезщетение /въпрос № 3 в изложението към жалбата/ също не е бил включен в предмета на спора по делото. Съставът на СГС е присъдил обезщетение за забава в плащането на полагащото се на изпълнителя възнаграждение, уговорено под формата на такава неустойка, точно в търсения с исковата молба размер на последната и при имплицитно съобразяване с правилото на чл. 309 ТЗ. Съответно произнасянето на СГС по въпросите с поредни номера 5 и 6 е в стриктно съответствие с константната практика на ВКС, обективирана и в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 68/9.VІІ.2012 г. на І-во т.о. по т. д. № 450/2011 г., приемаща трайно, че е недопустимо да се кумулират неустойката за забавено изпълнение на парично задължение с мораторната лихва. Точно поради това осъдителния иск на пловдивското [фирма] с правно основание по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за лихва, претендирана за периода от година и девет месеца до завеждане на делото, воден срещу търговеца настоящ касатор е бил отхвърлен, след като последният е бил осъден да заплати уговорената неустойка за забава. Същевременно присъдената върху главницата на възнаграждението законна лихва от датата на завеждане на делото и до окончателното й изплащане е за бъдеща, евентуална забава, за която неустоечната клауза очевидно не се отнася.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1821/13.ІІІ.2013 г. на Софийския градски съд, ГК, с-в ІІ-Г, постановено по гр. дело № 70/2013 г., В АТАКУВАНАТА НЕГОВА ОСЪДИТЕЛНА ЧАСТ.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 2900 по описа за 2013 г.