О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 409
гр. София, 17.07.2018 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети юни през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева Красимир Влахов
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр.д.№ 660 по описа за 2018 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение №224 от 06.11.2017г. по гр.д. № 247/2017г. на Габровски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 113 от 22.06.2017г. по гр.д.№ 338/2017г. на Севлиевки районен съд в частта му за осъждане на А. С. С. и С. А. С. на основание чл. 76 ЗС да предадат на [фирма] промишлена сграда на един етаж с идентификатор 65927.501.4203.2 по кадастралната карта на [населено място], на [улица], със застроена площ 367 кв.м., разположена в поземлени имот с идентификатор 65927.501.4203; да прекратят действията, с които извършват нарушението като премахнат поставените катинари върху вратата на оградата и на сградата; да премахнат от описаната сграда всички свои движими вещи – автомобили, стругове, бормашини и др. като възстановят състоянието отпреди нарушението.
Касационната жалба е подадена от ответниците А. С. С. и С. А. С. чрез пълномощника адв. С.. Твърди се че решението е недопустимо и неправилно. Недопустимостта е обоснована с едновременното уважаване на иск по чл.75 и 76 ЗС, каквото съединяване касаторите считат за недопустимо. Извън горното, те намират иска за недопустим и поради това, че е налице влязло в сила решение по иск по чл. 108 ЗС относно поземления имот между касаторите и [фирма], собственик на капитала на което се явява ищцовото дружество [фирма]. В този спор според касаторите правото на собственост на дружеството е отречено и то не може да се брани с иск по чл.76 ЗС. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на първо място е изведена вероятната недопустимост на посочените основания. Твърди се и очевидна неправилност на съдебния акт, изразяваща се в това, че съдът е се е позовал на свидетелски показания, които допускат отъждествяване на две различни дружества – [фирма] и [фирма]. Сочи се и основанието по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК по въпроса: в производството по владелчески искове по чл. 75 и 76 ЗС има ли значение дали страните или техни правоприемници са водили дела относно същия имот, включително собственически такива. Навежда се противоречие с практиката по Решение № 169 от 30.10.2017г. по гр.д. № 4377/2016г. на I г.о., Решение № 55 от 22.02.2012г. по гр.д. № 812/2011г. на I г.о. и Решение № 27 от 24.02.2012 по гр.д. № 845/2011г. на II г.о.
Ответникът [фирма] в писмения си отговор, изготвен от адв. Н. и адв. П., изразява становище, че липсват предпоставки за допускане на касационен контрол.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Исковете са по чл.76 и по чл.75 ЗС, предявени от [фирма] против касаторите А. и С. С.. Искът против ответника А. Б. е отхвърлен и решението в тази част не се обжалва.
Въззивният съд на първо място е намерил възражението за нередовност на исковата молба за неоснователно. Приел е, че съединяването на иск по чл.76 ЗС и иск по чл.75 ЗС в условията на алтернативност, е допустимо. Счел е за неоснователно и възражението, че процесната сграда е собственост на [фирма], а исковете са предявени от [фирма]; изтъкнал е, че въпросите за собствеността, както на търсещия защита по чл.76 ЗС, така на лицата, които по скрит начин са навлезли в имота и са отстранили дотогавашния владелец, са неотносими в производството по иск по чл.76 ЗС. По същата причина е намерил за неотносими водените предходни дела за собствеността на имота.
На следващо място съдът е установил, че искът е предявен в преклузивния шестмесечен срок. Показанията на разпитаните свидетели сочат че до 11.10.2016г. процесното хале е било във владение на ищеца; в халето е държана екипировка за нуждите на производствената дейност на дружеството. Съдът е обсъдил изнесеното от свидетеля М., че работи в “С.“, а ищцовото дружество е регистрирано по-късно, но е намерил, че свидетелят не прави разлика между двете дружества, доколкото ищовото е едноличен собственик на капитала на [фирма], а управителят на двете дружества е едно и също физическо лице, визирано от свидетеля. При тези обстоятелства, това отъждествяване не прави показанията недостоверни. Свидетелят сочи, че през есента на 2016г. отишъл с управителя в сградата и видял хора, които разчистват; на следващия ден, когато отново отишли до обекта, установили, че са поставени нови катинари, който управителят на дружеството не могъл да отключи със своите ключове. Свидетелят М. разказва, че през м.октомври 2016г. Ответникът Б. го извикал да разчисти имота, в който не можело да се влиза, тъй като бил целият в тръни. Показанията на двамата свидетели си кореспондират. Показанията на свидетелите С. и Б. съдът не е ценил поради близката им родствена връзка с ответниците. Въз основа на горното съдът е счел, че ищецът е владял халето до датата на отнемането му, както и че на 11.10.2016г. владението е било отнето по скрит начин като са подменени ключовете от катинарите на входната врата и управителят не могъл да влезе. Изтъкнал е, че скритостта на отнемането е налице, тъй като то е извършено по начин, че да не може веднага да стане достояние на досегашния владелец или държател съобразно обичайния начин, по който същия е осъществявал фактическата власт. По пасивната легитимация съдът е установил, че такава е налице спрямо лицата, които непосредствено са извършили нарушението – в случая смяната на катинара, а това са ответниците, които са собственици на дворното място и са извършили действията, препятствящи достъпа на представителя на ищеца.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира, че такива не са налице.
Неоправдани са повдигнатите от касатора съмнения относно допустимостта на иска. Няма съмнение в теорията, на която се е позовал въззивния съд, и в практиката, че е допустимо съединяване на владелческите искове по чл. 75 и 76 ЗС когато се защитава нарушено владение и са налице предпоставките и за двата иска. Не обуславя недопустимост и наличието на влязло в сила решение по чл. 108 ЗС относно поземления имот /без сградата/ между касаторите и [фирма] /собственик на капитала на което се явява ищцовото дружество [фирма]/. В този спор е отречено правото на собственост на дружеството само върху терена, но не и върху процесното хале.
Твърди се на второ място, очевидна неправилност на съдебния акт, изразяваща се в това, че съдът се е позовал на свидетелски показания, които допускат отъждествяване на две различни дружества – [фирма] и [фирма] и по този начин е останал необоснован изводът за упражняваното от ищеца владение до отнемането. Установено е по делото, че ищцовото дружество [фирма] е купувач на 100% от дяловете на [фирма], което е дружество с общинско имущество и процесното хале /без терен/ е включено в капитала му. Договорът по чл.129 ТЗ е сключен с [община] през 2005г. Двете дружества се представляват от едно и също физическо лице-управител. Въззивният съд изрично е обсъдил в мотивите си, че свидетелите не правят разлика между тези две дружества, но е намерил, че това обстоятелство не влияе на достоверността на изнесените факти относно владението, упражнявано от дружеството чрез управителя Х. П. Х.. Следва да се отчете, че съдът е основал изводите си и на съответствието между показанията на свидетелите на ищеца – М. и М. с показанията на свидетелите на ответниците – М. и Х., че преди отнемането дворът е бил обрасъл с храсти и дървета и имал нужда от разчистване, а след това мястото е обработено и засято със зеленчуци. При тази мотивировка не може да се приеме, че решението страда от очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал.2 ГПК.
Сочи се основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: в производството по владелчески искове по чл. 75 и 76 ЗС има ли значение дали страните или техни правоприемници са водили дела относно същия имот, включително собственически такива. Навежда се противоречие с практиката по Решение № 169 от 30.10.2017г. по гр.д. № 4377/2016г. на I г.о., Решение № 55 от 22.02.2012г. по гр.д. № 812/2011г. на ІI г.о. и Решение № 27 от 24.02.2012 по гр.д. № 845/2011г. на II г.о.
Въпросът произтича от установеното, че е постановено влязло в сила решение между ответниците С. и [фирма], с което физическите лица са признати за собственици на дворното място; постановено е влязло в сила решение за отхвърляне на иск по чл. 109 ЗС на А. и С. С. против дружеството с предмет премахване на процесната сграда.
В практиката по Решение № 169 от 30.10.2017г. по гр.д. № 4377/2016г. на Iг.о. е прието, че при уважаване на иск по чл. 108 ЗС обективните предели на силата на присъдено нещо се разпрострат и върху факта на владението. Затова, иск по чл.76 ЗС, който има за предмет връщане на владение е недопустим, когато се основава на факт, който е отречен с влязло в сила решение по чл.108 ЗС. Настоящият случай обаче, не е такъв – с влязло в сила решение е признато правото на собственост на ответниците /сега касатори/ върху дворното място, така че е отречено правото на ищеца да владее поземления имот, но искът по чл. 76 ЗС касае отнемане владението на сградата, а тя не е включена в обхвата на спора по чл. 108 ЗС. Същевременно, спрямо сградата е отхвърлен искът на касаторите по чл. 109 ЗС за премахването й.
Второто решение, посочено от касатора е решение № 55 от 22.02.2012г. по гр.д. № 812/2011г. на ІI г.о. Според него когато дадено обстоятелство или правоотношение е било включено в спорното право по отхвърлен установителен иск и е обхванато от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, то в последващ процес между същите страни или техни правоприемници е недопустимо да се разглежда наново спорът, касаещ това обстоятелство или правоотношение. Това разрешение е в смисъла на горепосоченото решение, при което важат вече изложените съображения за различието със сега висящия спор.
Последното посочено решение – № 27 от 24.02.2012 по гр.д. № 845/2011г. на II г.о. е неотносимо към спора. То разглежда въпроса дали частен правоприемник на спорното право, придобил го след влизане в сила на решението, е обвързан от силата на присъдено нещо на постановеното срещу праводателя му съдебно решение. Както бе изяснено по-горе, в случая има различие в обективните предели на силата на пресъдено нещо, така че дали с договора за продажба на дружествени дялове е осъществено правоприемство между двете дружества, е без значение.
При горните изводи следва да се откаже достъп до касационен контрол.
Ответникът не е представил доказателства за разноски и не претендира такива.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №224 от 06.11.2017г. по гр.д. № 247/2017г. на Габровски окръжен съд по касационната жалба на А. С. С. и С. А. С..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: