О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 409
гр. София, 20.06.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети април през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 417/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 352 от 08.11.2016 г., постановено по т. д. № 578/2016 г. на Пловдивски апелативен съд, 3 състав. С посоченото решение е обезсилено решение № 134 от 20.04.2015 г. по т. д. № 7/2015 г. на Старозагорски окръжен съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата 171 493.88 лв., представляваща обезщетение за пълна липса на товар по сключен договор за превоз, установен с международна товарителница /C./ от 28.11.2014 г., по която изпращач е [фирма], получател – Министерство на труда и социалната сигурност на Турция, вид на стоката – спортни стоки и меко обзавеждане, 826 колета, доставка по договор за Европейския съюз, външно действие, идентификационен № E./133118/D/SUP/TR, тежина бруто кг. 16102,60, товарен пункт Д. Ен Д. – склад, 2121, [населено място] поле, Индустриална зона, разтоварен пункт – [населено място], Турция, придружаващи документи – фактури 2444, 2445, 2446, 2447, Т. карнет № J., ведно със законната лихва от предявяване на иска – 13.01.2015 г., до окончателното плащане и разноски в размер на 9 354.74 лв., и е прекратено производството по делото; Осъдено е [фирма] да заплати на [фирма] и на [фирма] разноски в размер съответно на 11 644.88 лв. и 5 680 лв.; Потвърдено е определение № 753 от 05.07.2016 г., с което по реда на чл.248 ГПК е изменено решението по т. д. № 7/2016 г. на Старозагорски окръжен съд в частта за разноските като е оставено без уважение искането на [фирма] за осъждане на [фирма] да му заплати деловодни разноски в размер на 4 408 лв.
В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост на въззивното решение и се иска същото да бъде обезсилено, а делото – върнато на въззивния съд за ново разглеждане и произнасяне по предявените искове в частта, предмет на обжалване с въззивната жалба. Касаторът поддържа, че въззивният съд недопустимо е преразгледал въпроса за неподведомственост на спора на гражданския съд поради наличие на арбитражна клауза, с която е уговорена компетентност на Арбитражен съд при Съюз на арбитрите в [населено място], и е отменил мълчаливо влязлото в сила определение № 1003 от 24.07.2015 г. на Старозагорски окръжен съд, потвърдено с неподлежащото на обжалване определение № 440 от 20.10.2015 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е оставено без уважение възражение на ответниците за неподведомственост на спора предвид наличието на арбитражна клауза. Излага доводи, че влязлото в сила определение, с което е разрешен процесуалният спор относно подведомствеността и е приета за недействителна уговорената арбитражна клауза, е било задължително за първоинстанционния и за въззивният съд и пререшаването на спора чрез проверка на правилността на определението обуславя недопустимост на въззивното решение. При условията на евентуалност касаторът моли за отмяна на въззивното решение като неправилно поради незаконосъобразност на решаващия извод на въззивния съд, че Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /C./ е неприложима към спорното правоотношение между страните, тъй като не е обнародвана и не е част от вътрешното право на Република България.
Допускането на касационно обжалване е аргументирано с релевираната в жалбата недопустимост на въззивното решение, във връзка с която са формулирани следните въпроси : „1. Допустимо ли е по реда на чл.269 ГПК въззивният съд да се произнася служебно по допустимостта на решението относно подведомствеността на спора, след като тя е решена преюдициално с влязло в сила определение на първоинстанционния съд, след извършена проверка от въззивния съд, което не подлежи на обжалване; 2. Необходимо ли е да са налице изрични съображения във въззивната жалба относно недопустимост на решението поради неподведомственост, за да е допустимо по този ред такова произнасяне; 3. Представлява ли това служебно произнасяне триинстанционна касационна проверка на правилността на изводите на първостепенния съд; 4. Компетентен ли е въззивният съд да осъществява касационна проверка на правилността на определението на първоинстанционния съд относно подведомственост на спора; 5. Допустимо ли е по реда на чл.269 от ГПК въззивният съд да обезсилва решение поради неподведомственост на спора, решена с влязло в сила определение на първоинстанционния съд, след извършена проверка от въззивния съд, което не подлежи на касационно обжалване, без да се отменят или обезсилват постановените и влезли в сила определения; 6. Пораждат ли всички предвидени от закона правни последици недопустимите или неправилните, но влезли в сила определения на съда относно подведомствеността”. Касаторът твърди, че като е пререшил въпроса за неподведомственост на спора, решен с предходно влязло в сила определение, въззивният съд е постановил решението си в противоречие с т.9, б.”а” от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и със задължителната практика на ВКС по чл.290 ГПК в решение № 68/08.09.2014 г. по т. д. № 3610/2013 г. на ІІ т. о. и решение № 11/26.05.2010 г. по т. д. № 333/2009 г. на ІІ т. о., според която недопустимото, но влязло в сила съдебно решение, поражда всички присъщи на валидния съдебен акт правни последици и не може да бъде предмет на проверка от въззивната инстанция, независимо от констатацията за недопустимост. Като основание за достъп до касация се сочи и противоречие на решението със задължителната практика на ВКС по чл.290 ГПК в решение № 135/05.10.2011 г. по т. д. № 1103/2010 г. на ІІ т. о. и решение № 81/27.05.2010 г. по т. д. № 851/2009 г. на І т. о. при разрешаване на следните значими за изхода на делото въпроси : „1. Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /C./ е ли част от вътрешното право; 2. Намира ли приложение при решаване на настоящия спор или е необходимо изрично съгласие на страните за нейното прилагане; 3. Имат ли предимство нормите на Конвенцията пред нормите на вътрешното законодателство”.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 13.02.2017 г.
В срока по чл.287 ГПК не е подаден отговор от [фирма].
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да обезсили решението на Старозагорски окръжен съд в обжалваната пред въззивната инстанция част и да прекрати производството по предявените от [фирма] против [фирма] и [фирма] искове за заплащане на сумата 171 493.88 лв., квалифицирани с правно основание чл.17, т.1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /C./, Пловдивски апелативен съд е приел, че между страните съществува валидно арбитражно споразумение възникналите помежду им спорове във връзка с изпълнението на договор за международен автомобилен превоз на стоки от България до Турция да се разрешават от Арбитражен съд при Съюза на арбитрите в [населено място], което изключва компетентността на сезирания с исковете държавен съд да разгледа предявените пред него искове за обезщетение от липса на предаден за превоз товар и води до недопустимост на исковете, а съответно и на решението на Старозагорски окръжен съд за тяхното уважаване. Въззивният съд е констатирал, че арбитражното споразумение е обективирано в двустранно подписаните заявки за международен транспорт, отправени съответно от [фирма] до „ [фирма] и от [фирма] до [фирма], и че с отговорите на исковата молба ответниците са възразили съгласно чл.8, ал.1 ЗМТА за неподведомственост на спора на съда и са поискали прекратяване на делото.
При произнасянето по въпроса за подведомственост на спора въззивният съд е преценил, че не е обвързан от постановеното от първоинстанционния съд определение № 1003 от 24.07.2015 г., потвърдено с неподлежащо на обжалване определение от друг състав на Пловдивски апелативен съд, с което е оставен без уважение заявеният от ответниците отвод за неподведомственост с мотив, че обективираната в заявките за превоз арбитражна клауза е недействителна на основание чл.41, т.1 от Конвенцията за международен автомобилен превоз на стоки /C./, тъй като в нея не е вписано условието по чл.33 от Конвенцията за приложимост на същата от арбитражния съд. Решаващият състав на Пловдивски апелативен съд е посочил, че така постановеното определение е било неправилно, тъй като Конвенцията за договора за международен автомобилен превод на стоки /C./ не е обнародвана съгласно изискването на чл.5, ал.4 от Конституцията на РБ – в ДВ бр.61/05.08.1977 г. е обнародван само Указ № 1143/29.07.1977 на Държавния съвет за нейното ратифициране, поради което разпоредбите й не са част от вътрешното право и от тях не могат да се черпят изводи за недействителност на арбитражната клауза. Въззивният състав е изразил становище, че след като Конвенцията не е част от вътрешното право, прилагането й от българския съд би било възможно само в случай на изрично постигнато съгласие от страните по превозния договор да уреждат отношенията помежду си съобразно нейните правила, каквото съгласие в случая няма, предвид безспорния по делото факт, че изготвената международна товарителница от 28.11.2014 г. е подписана само от ищеца в качеството му на изпращач на предадените за превоз стоки. В зависимост от извода за липса на съгласие между страните за приложимост на Конвенцията към договора за превоз съставът на Пловдивски апелативен съд е преценил, че валидността на съдържащите се в заявките за превоз арбитражни клаузи /споразумения/ не зависи от поставеното в чл.33 на Конвенцията условие, поради което „споразуменията не са (и няма как да бъдат) „нищожни” на твърдяното от ищеца основание по чл.41, т.1 от Конвенцията C.”. С оглед на тази преценка и след като е приел, че българското право не съдържа аналогично на предвиденото в чл.33 от Конвенцията условие за валидност на арбитражните споразумения по чл.7 ЗМТА и че не са налице отрицателните предпоставки по чл.8, ал.1, изр.2 ЗМТА, съставът на Пловдивски апелативен съд е направил извод, че възраженията на ответниците по чл.8, ал.1, изр.2 ЗМТА за неподведомственост на спора са основателни и предпоставят недопустимост на предявените пред първоинстанционния съд осъдителни искове, а оттук – и обезсилване на основание чл.270, ал.3, изр.1 ГПК на първоинстанционното решение в обжалваната част, с която исковете са уважени до размер на сумата 171 493.88 лв.
Прекратяването на производството поради недопустимост на исковете е мотивирало въззивния съд да потвърди обжалваното с частна жалба от ищеца [фирма] определение № 753 от 05.07.2016 г., с което по реда на чл.248 ГПК Старозагорски окръжен съд е оставил без уважение искането на дружеството за присъждане на разноски в размер на сумата 4 408 лв., както и да присъди на ответниците разноски по чл.78, ал.4 ГПК.
По допускане на касационното обжалване :
Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, задължението на Върховния касационен съд да следи служебно за допустимостта на обжалваното пред него въззивно решение се разпростира и върху производството за селектиране на касационните жалби; Ако съществува вероятност решението да е недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба.
С касационната жалба и с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е въвел доводи за недопустимост на постановеното от Пловдивски апелативен съд въззивно решение, свързани с извършената от въззивния съд служебна проверка за подведомственост на спора по исковете с правно основание чл.17, т.1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /C./ при наличие на влязло в сила определение, с което е оставен без уважение отвод на ответниците за неподведомственост на спора на сезирания с исковете съд. Доводите, с които е аргументирана тезата на касатора за недопустимост на въззивното решение, предполагат допустимостта на решението да бъде проверена по реда на чл.290 ГПК, с оглед на което решението следва да се допусне до касационен контрол, за да се произнесе касационната инстанция по допустимостта му с решение по съществото на касационната жалба.
Касационно обжалване на въззивното решение следва да се допусне и по поставения в изложението въпрос за приложимостта на Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /C./ към спорното правоотношение, предмет на делото. Посоченият въпрос е от значение за произнасянето по валидността на съдържащите се в заявките за превоз арбитражни клаузи и неговото разрешаване е обусловила изводите на въззивния съд за недопустимост на предявените искове, респ. прекратяването на производството по делото. Въззивният съд се е произнесъл по посочения въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС по чл.290 ГПК в служебно известното на настоящия състав решение № 143 от 12.05.2016 г. по т. д. № 1234/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., в което е прието, че независимо от липсата на обнародване на Конвенцията C., каквото изискване се съдържа в разпоредбата на чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България, компетентният български съд е длъжен да приложи съдържащите се в Конвенцията норми, влезли в сила съгласно предвидените в чл.43, § 2 от същата условия, които като специална уредба имат приоритетно действие спрямо нормите на вътрешното право при разрешаване на спорни правоотношения по договори за международен автомобилен превоз на стоки, когато мястото за приемане на стоката за превоз и мястото на доставянето й се намират в две различни държави /чл.1, § 1 от Конвенцията/. Противоречието със задължителната практика на ВКС по значимия за изхода на делото правен въпрос съставлява основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 352 от 08.11.2016 г., постановено по т. д. № 578/2016 г. на Пловдивски апелативен съд, 3 състав.
УКАЗВА на касатора [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица] – 33, в едноседмичен срок от уведомяването да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 3 429.87 лв. /три хиляди четиристотин двадесет и девет лв. и осемдесет и седем ст./, на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията касационното производство ще бъде прекратено.
След внасяне на таксата делото да се докладва на председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :