О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 409
София, 25.06.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 10.06.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 4600 /2013 година,
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по общата касационна жалба на И. М. Н. и С. М. Н., двамата от [населено място], чрез адв.К.Н.- САК, против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1622 от 21.06.2013 год., по в.гр.д.№ 1588/2013 год., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на СГС № 1533 от 05. 03. 2013 год., по гр. д.№ 2229/2009 год. за отхвърляне на предявения при условията на активно субективно съединяване от настоящите касатори, като ищци, пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ срещу ЗК [фирма], [населено място] за разликата над сумата общо от по 70 000 лв. за всеки един от тях до пълния заявен размер от по 100 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на общия им наследодател- б.ж. на [населено място] Н. Д., настъпила в резултат на ПТП в [населено място] на 23.01.2009 год..
Касаторите въвеждат оплакване за неправилност на обжалваното решение, в посочената по- горе негова част, по съображения за допуснато нарушение на закона – чл.52 ЗЗД, поради което се иска отмяната му и решаване на правния спор по същество от касационната инстанция.
В инкорпорирано н обстоятелствената част на касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано, макар и твърде общо, с предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на значимия за изхода на спора въпрос на материалното право, който доуточнен от настоящата инстанция в съответствие с постановките в т.1 на ТР №1/2010 год. на ОСГТК на ВКС се свежда до критериите за определяне на справедливо по размер обезщетение за неимуществени вреди по см. на чл.52 ЗЗД, в хипотезата на предявен пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ.
Селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е аргументирано с необходимост от осъвременяване формираната задължителна практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, тъй като „ тя се базира на стари решения и с нея се нарушава чл.5 ГПК за спазване принципа за законност. Присъжданите различни по размер обезщетения за неимуществени вреди, води до неточно прилагане на закона и няма развитие на правото”.
Ответникът по касационната жалба ЗК [фирма], [населено място] в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускане на касационно обжалване, позовавайки се на отсъствие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и алтернативно по основателността на въведените касационни основания.
Ответникът [фирма], [населено място], спрямо когото исковата претенция е отхвърлена с влязло в сила в тази му част решение на СГС, в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по искането за достъп до касационен контрол, поради липса на формулиран значим по см. на чл.280, ал.1 ГПК правен въпрос и неоснователност на въведеното селективно основание, като алтернативно е изразил и несъгласие с касационните оплаквания на касаторите.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение, с което предявения активно субективно съединен пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ, след частична отмяна на първоинстанционния съдебен акт на СГС, е уважен общо за сумата от по 70 000 лв. за всеки един от ищците, въззивният съд е приел, че в този си размер същата се явява справедливо по см. на чл.52 ЗЗД обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди от смъртта на общия им наследодател- б.ж. на [населено място] Н. Д., настъпила в резултат на виновно предизвикано на 23.01.2009 год. ПТП в [населено място], като за разликата до пълния размер на исковата сума от по 100 000 лв.е счел претенцията за неоснователна.
При определяне размера на дължимото на всеки един от ищците обезщетение за обезвреда, като паричен еквивалент на моралните им болки и страдания от осъществения деликт, решаващият състав на Софийски апелативен съд е преценил и обсъдил в тяхната съвкупност следните обстоятелства, счетени за относими към въведения от законодателя критерий за справедливост: създадените близки и типични за душевността на народа ни отношения на обич, привързаност, взаимопомощ и уважение между ищците и техния починал баща, съжителството им в едно домакинство, помощта, която последният ежедневно приживе е оказвал на глухонемия си син И., невъзвратимостта на понесената загуба, емоционалния шок от внезапната нелепа смърт, както и 90 – годишната възраст на починалия към датата на пътния инцидент.
Следователно от решаващите мотиви в обжалвания въззивен съдебен акт се налага правен извод, че поставеният от касаторите материалноправен въпрос, като релевантен за крайния изход на делото по конкретния правен спор, попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, с което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
Неоснователно, обаче, е поддържаното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно задължителните за съдилищата постановки в т.4 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС соченият критерий за селекция е налице тогава, когато произнасянето по релевантния за изхода на делото въпрос на материалното и/ или процесуално право е предпоставено от непълнота, неяснота или вътрешна противоречивост на конкретна законова разпоредба, налагаща изясняване на съдържанието и чрез корективно тълкуване, или от необходимост да бъде изоставена неправилна практика по приложението на закона, респ., макар и правилна, но създадена при други обществено – икономически отношения и законодателство, тази съдебна практика се нуждае от осъвременяване, но разглежданият случай не попада в нито една от тези хипотези. По приложението на чл.52 ЗЗД е формирана, вкл. при действащия ГПК задължителна за съдилищата практика на касационната инстанция, по отношение на която отсъства обществена и правна необходимост да бъде променена и същата е в смисъл, че именно поради своя особен характер неимуществените вреди не подлежат на поправяне, а могат единствено да бъдат възмездени чрез парично обезщетение за доставяне на други блага. Ето защо обезщетението за неимуществени вреди като своеобразна заместваща облага е различно във всеки отделен случай и зависи от характера и степента на субективните преживявания на самото увредено лице, които се преценяват с оглед всички доказателства по делото, вкл. обективната и обичайна за съответната страна трайна продължителност на човешкия живот към релевантния за спора момент, икономическата конюнктура и пр., както е процедирал и въззивният съд.
Горното разбиране е в пълно съгласие и със задължителните разяснения в ППВС № 4/68 год., които няма основание да бъдат отречени и при действащото законодателство, понятието „справедливост” по см. на чл.52 ЗЗД, не е абстрактно, а свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид, за да се възмезди пострадалия в съответствие с установения от законодателя в чл.52 ЗЗД принцип.
Само за прецизност, с оглед въведеното в касационната жалба оплакване за неточно приложение на закона, обосновано с съществуващата разлика в присъжданите от съдилищата обезщетения за неимуществени вреди, е необходимо да се посочи, че доколкото различните размери на обезщетенията за неимуществени вреди произтичат от различните факти и обстоятелства при всеки отделен случай, то отсъства неточно прилагане на закона, дължащо се на различно вложено от съдебните състави съдържание в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, относно справедливостта като единствен критерий за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което да налага промяна във формираната задължителна практика на ВКС.
Ответникът ЗК [фирма], [населено място] не е претендирал деловодни разноски за касационното производство, поради което при този изход на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.8, във вр. с ал.3 ГПК настоящият съдебен състав не дължи произнасяне по отговорността за същите.
По отношение на ответника [фирма], [населено място] исковата претенция по чл.226, ал.1 КЗ е отхвърлена с влязло в сила решение на СГС, поради което на същия не се следват деловодни разноски за производството по чл.288 ГПК, поради което искането му за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за изготвен отговор на касационната жалба, следва да се остави без уважение– арг. от чл.78, ал.3, във вр. с ал.1 ГПК.
Водим от гореизложеното настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1622 от 21. 06.2013 год., по в.гр.д.№ 1588 / 2013 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: