9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 8
гр. София, 25.07.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети юли през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева ч.т.д. № 8 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Столична община, представлявана от адв. А. В. срещу определение № 3823 от 15.11.2016г. по ч.гр.д. № 5258/2016г. на САС, ТО, 6 състав, с което е потвърдено разпореждане от 12.09.2016г. по т.д. № 6167/2014г. на СГС, ТО, VI-22 състав за връщане на исковата молба.
Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е недопустимо поради разглеждането на частна жалба, различна от подадената, тъй като с него е потвърдено разпореждане, с което не само е върната исковата молба, но е и прекратено производството по делото, докато с първоинстанционното разпореждане само е върната исковата молба и такова разпореждане е обжалвано пред въззивния съд. Поддържа още, че въззивният съд неправилно е приел, че ищецът няма интерес от предявените искове. Сочи, че от мотивите на въззивния съд може да се направи извод, че като ответник по делото следва да участва и [фирма], което е в съгласие с пракиката на ВКС, изразена в решение № 234 от 02.12.2014г. по т.д. № 228/2014г. на ВКС, ТК, I т.о. С оглед на това счита, че е следвало да му се дадат указания да насочи исковете и срещу неучастващия задължителен другар, тъй като непредявяването на иска срещу него е нередовност на исковата молба. Счита за неправилен и извода, че не може да се иска обявяване на нищожност на временните удостоверения, защото не били ценни книги, като поддържа, че дори и да се приеме, че може да се иска само установяването, че отразените в тях удостоверителни изявления са неверни, то това не води до недопустимост на предявените искове, а съдът е следвало да даде вярната правна квалификация на исковете. Твърди още, че въззивният съд изобщо не се е произнесъл по допустимостта на иска за установяване, че книгата на акционерите е с невярно съдържание, приемайки, че може да се оспорва само автентичността на книгата, което не било направено от ищеца. Счита за неправилен извода на въззивния съд за липса на правен интерес от всички предявените искове, доколкото по този начин в качеството си на акционер в дружество с винкулирани акции е лишен от възможност ефективно да се защитава срещу прехвърлянето на акциите от друг акционер на трето лице, в нарушение на съдържащите се в устава ограничения. Сочи, че в този случай защитата му следва да бъде в установяването, че извършеното прехвърляне в нарушение на съдържащите се в устава ограничения не е породило правните си последици, което изисква по необходимост искът да се насочи срещу прехвърлителя и приобретателя на акциите, както и лицата, чиито материални права се отричат, а евентуално и срещу дружеството, но само като техен задължителен другар, а не и като единствен ответник.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател поддържа довода си за недопустимост на обжалваното определение като основание за допускане на касационното му обжалване. Поддържа още, че са налице и основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочи следните правни въпроси:
1. Съществува ли правен интерес за акционер да предяви искове срещу друг акционер в същото дружество и лице, на което този друг акционер е джиросал притежаваните от него временни удостоверения, за установяване нищожност на джирата, а в отношение на евентуалност – за обявяване на тяхната относителна недействителност, както и за установяване, че джиратарят не е станал акционер в дружеството?
2. При предявени от акционер искове срещу друг акционер в същото дружество и лице, на което този друг акционер е джиросал притежаваните от него временни удостоверения, за установяване на нищожност на джирата, а в отношение на евентуалност – за обявяване на тяхната относителна недействителност и за установяване, че джиратарят не е станал акционер, следва ли самото акционерно дружество задължително да участва като ответник?
3. При предявяване на иск само срещу някои от задължителните другари следва ли съдът да даде указания на ищеца да насочи иска и срещу останалите другари или следва да прекрати делото?
4. Може ли по исков път да се установява действителността, респ. недействителността на временните удостоверения?
5. Допустимо ли е да се оспорва съдържанието на книгата на акционерите с иск по чл.124, ал.4, изр.1 ГПК?
6. Дали въззивният съд следва в мотивите към определението си да обсъди становищата на страните и събраните доказателства в тяхната съвкупност?
Поддържа, че първите три въпроса са решени от въззивния съд в противоречие с решение № 234 от 02.12.2014г. по т.д. № 228/2014г. на ВКС, ТК, I т.о. – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В отношение на евентуалност счита, че по тези въпроси е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по тях няма съдебна практика, липсва изрична уредба, а въпросите са с голяма практическа значимост, поради което разрешаването им би допринесло за създаване на яснота за съдилищата и участниците в гражданския и търговския оборот и възпрепятстване на създаването на порочна съдебна практика в бъдеще. По отношение на четвъртия въпрос поддържа основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, тъй като е решен в противоречие с решение № 14 от 25.03.2010г. по т.д. № 524/2009г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 137 от 31.03.2005г. по гр.д. № 635/2003г. на ВКС, ТК, I т.о. По отношение на петия въпрос твърди основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи решение № 124 от 18.04.2013г. по гр.д.№ 783/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о.. В отношение на евентуалност счита, че по тези въпроси е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по тях няма съдебна практика, липсва изрична уредба, а въпросите са с голяма практическа значимост, поради което разрешаването им би допринесло за създаване на яснота за съдилищата и участниците в гражданския и търговския оборот и възпрепятстване на създаването на порочна съдебна практика в бъдеще. По шестия въпрос обосновава наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, тъй като е решен в противоречие с т.1 и т.4 ППВС № 7/1965г., т.19 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС по т.д. № 1/2000г., решение № 79 от 24.06.2009г. по т.д. № 645/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 642 от 15.09.1994г. по гр.д. № 1573/1993г. на ВК, V г.о.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3, т.1 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.
За да постанови определението си, въззивният съд е приел, че в исковата молба и в уточнителните молби ясно са описани фактическите обстоятелства, които според ищеца обуславят правния му интерес от исковете и дали тези обстоятелства действително обуславят такъв интерес, е свързано не с редовността на исковата молба, а с преценката за допустимост на исковете, която съдът извършва на база съдържанието на исковата молба. Приел е, че първоинстанционният съд е извършил именно такава преценка, но неправилно е подвел резултата от нея под хипотезата на чл.129, ал.2 ГПК, вместо под тази по чл.130 ГПК.
Въззивният съд е изложил съображения, че всички предявени установителни искове са насочени към една главна цел – отричане на членственото правоотношение между [фирма] и ответника [фирма], претендиращ да е последващ приобретател на акциите на първоначалния акционер [фирма]. Посочил е, че ищецът твърди, че макар да не е страна по атакуваните едностранни сделки /джира/, нито по членственото правоотношение между [фирма] и [фирма], то същите засягали правата му на акционер в [фирма] и по-специално правата му по чл.15, ал.5 от устава да придобие процесните винкулирани акции, а решението по делото щяло да му послужи при бъдещи искове по чл.71 и чл.74 ТЗ. Въззивният съд е приел, че твърдяните обстоятелства не обосновават правен интерес за ищеца от предявяването на исковете, тъй като при уважаването им със сила на пресъдено нещо ще бъде разрешен въпросът за действителността на джирата и за качеството акционер само в отношенията между ищеца, от една страна, и двамата ответници, от друга страна. Поради това е заключил, че уважаването на исковете няма да установи със сила на пресъдено нещо в отношенията между ответниците или спрямо [фирма], че джирата са нищожни, с оглед на което и същите няма да бъдат юридически обвързани да съобразят поведението си по повод последиците от тези джира с решението по делото. Въззивният съд е изложил съображения, че спецификата на членствените правоотношения и изрично уредените способи за тяхната защита налагат извода, че само чрез предявен между акционерите установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК не може да се установи съществуването или несъществуването на членствено правоотношение без участието на страна по него – самото дружество и следователно искането без участие на дружеството като ответник да се установи със сила на пресъдено нещо наличието или липсата на дадено членствено правоотношение до голяма степен се явява самоцелно и лишено от интерес. Посочил е, че изложеното обуславя недопустимост не само на тези два иска, но и на останалите, тъй като са свързани с основните. Заключил е, че противно на поддържаното от ищеца, уважаването на процесните искове няма да може да бъде използвано от него при евентуални бъдещи искове по чл.71 или чл.74 ТЗ, тъй като страна по тях е дружеството, което пък не е страна по настоящото дело и решението няма да го обвърже по никакъв начин.
Въззивният съд е изложил и допълнителни съображения за недопустимост на исковете за прогласяване нищожността на процесните временни удостоверения, тъй като самите удостоверения не представляват и не обективират правни сделки, а представляват свидетелстващи документи, съдържащи удостоверителни изявления /арг. от чл.175, ал.1 ТЗ/, които не могат да бъдат действителни или недействителни, а верни или неверни. По отношение на иска по чл.124, ал.4 ГПК за установяване неистинността на книгата на поименните акционери е посочил, че в обстоятелствената част на исковата молба са изложени твърдения за липса на представителна власт на лицето, подписано и водило този документ, а липсата на такава представителна власт не е равнозначна на неистинност на документа по смисъла на посочената разпоредба. Заключил е, че този въпрос касае правната стойност на изявлението в документа, което е извън предмета на иска по чл.124, ал.4 ГПК, чрез който може да се установи единствено фактът – дали документът изхожда или не от лицето В. Мантиас, което пък самият ищец не оспорва.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което според чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Д. за недопустимост на обжалваното определение е неоснователен. Той е обоснован с твърдението за разглеждане на частна жалба, различна от подадената, тъй като с въззивното определение е потвърдено разпореждане, с което не само е върната исковата молба, но е и прекратено производството по делото, докато с първоинстанционното разпореждане само е върната исковата молба и такова разпореждане е обжалвано пред въззивния съд. Недопустимо е решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество– решение, постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран, решение, постановено при липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка. Въззивното определение отговаря на всички изисквания за допустимост. То е постановено след надлежно сезиране на въззивния съд с частна жалба срещу разпореждане на първоинстанционния съд за връщане на исковата молба и с него обжалваното разпореждане е потвърдено. Обстоятелството, че първоинстанционното разпореждане не съдържа диспозитив за прекратяване на производството, в какъвто смисъл е диспозитивът на въззивното определение, не води до недопустимост на последното поради произнасяне по непредявено искане, с оглед идентичните правни последици от връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото.
Формулираният от частния жалбоподател първи процесуалноправен въпрос касае наличието на правен интерес за акционер да предяви искове срещу друг акционер в същото дружество и лице, на което този друг акционер е джиросал притежаваните от него временни удостоверения, за установяване нищожност на джирата, а в отношение на евентуалност – за обявяване на тяхната относителна недействителност, както и за установяване, че джиратарят не е станал акционер в дружеството. Въпросът за наличието на правен интерес от предявяването на установителен иск е конкретен и винаги е обусловен от специфичните за делото факти. Даденото от въззивния съд разрешение на въпроса е обосновано с преценката на изложените от частния жалбоподател – ищец по делото, твърдения, обосноваващи правния му интерес от исковете, предявени против посочените от него ответници. По този въпрос въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с посоченото решение № 234 от 02.12.2014г. по т.д. № 228/2014г. на ВКС, ТК, I т.о.. Това решение е постановено по иск за нищожност на договор за прехвърляне на дружествени дялове, сключен между ищеца и ответника и с оглед на това в него не е обсъждан въпросът за наличие на правен интерес от предявяването му, а единствено е обсъждан въпросът относно надлежните страни в процеса. Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. От една страна, отговорът на поставения въпрос зависи от конкретните факти по делото и от изложените от ищеца твърдения, обосноваващи правния му интерес от предявения иск, което изключва значението му за точното прилагане на закона и за развитието на правото. От друга страна, във връзка с преценката за наличие на правен интерес от иск за установяване на права върху капитала на търговско дружество е формирана съдебна практика. В решение № 257 от 11.04.2017г. по т.д. № 2745/2015г. на ВКС, ТК, I т.о. е прието, че разглеждането по съдебен ред на спор между физически лица за установяване на основание чл.292 ЗЗД и в рамките на мандатно правоотношение, на права върху капитала на трето неучастващо лице – търговско дружество, е недопустим, доколкото целеният краен резултат се състои в отразяването/промяната на правата върху капитала на партидата в търговския регистър, т.е. субектът, по отношение на който би настъпила правна промяна, следва да бъде обхванат от субективните предели на силата на пресъдено нещо. В определение № 745 от 25.11.2014г. по ч.т.д. № 3121/2014г. на ВКС, ТК, II т.о. е прието, че е недопустим иск по чл.108 ЗС за собственост на обикновени поименни акции срещу лицето, в чието държане се намират. Прието е, че тъй като акцията има значение на титул на участие в АД, с оспорване на собствеността върху нея като движима вещ се оспорва и членството в самото търговско дружество, материализирано в нея, и затова ищецът може да защити правата си върху акциите по реда, предвиден в ТЗ за защита на членствени права, за което искът трябва да е насочен и срещу АД, чиито органи са извършили онези действия, с които не са зачели членствените права на ищеца, а у ищеца отсъства правен интерес от предявяване на иск за собственост върху акции срещу конкретно физическо лице.
Вторият и третият процесуалноправни въпроси се отнасят до преценката дали при предявени от акционер искове срещу друг акционер в същото дружество и лице, на което този друг акционер е джиросал притежаваните от него временни удостоверения, за установяване на нищожност на джирата, а в отношение на евентуалност – за обявяване на тяхната относителна недействителност и за установяване, че джиратарят не е станал акционер, самото акционерно дружество се явява задължителен другар. Този въпрос е важен, но не е налице поддържаното от частния жалбоподател допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на определението с решение № 234 от 02.12.2014г. по т.д. № 228/2014г. на ВКС, ТК, I т.о. Това решение е постановено по иск за нищожност на договор за прехвърляне на дружествени дялове в Е., предявен от приобретателя на дяловете на едноличното дружество с ограничена отговорност срещу предишния им собственик и даденото с него разрешение, че постановяването на допустим съдебен акт по делото предполага участие на дружеството в процеса е обосновано с това, че прехвърлянето на дяловете от капитала на Е. е обстоятелство, което по силата на чл.129, ал.2, предл.последно ТЗ и чл.4 ЗТР подлежи на вписване по партидата на дружеството. В настоящия случай предмет на делото не е нищожност на договор за прехвърляне на дялове в О., поради което посоченото решение е неотносимо. Не е налице и поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Според указанията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК предполага произнасянето на Върховния касационен съд по разрешения в обжалваното решение правен въпрос да допринася за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или за създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони. По въпроса за критериите за преценка на вида на необходимото другарство /факултативно или задължително/ е налице съдебна практика – решение № 72 от 25.08.2014г. по гр.д. № 506/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 135 от 04.07.2013г. по т.д. № 230/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., както са дадени и разяснения в мотивната част на ТР №3 от 29.06.2017г. по т.д. № 3/2016г. на ОСГК. Със задължителното необходимо другарство се ограничава правото на иск, защото при отказ на задължителния другар да се присъедини като ищец към първоначалния ищец по делото, производството се прекратява. Затова то е уредено като изключение само в изрично предвидените от закона случаи, както и когато естеството на спора налага това, защото с решението се постига правна промяна, която засяга правата на всички другари: напр. при иск за изкупуване по чл.33, ал.2 ЗС, при спорна съдебна администрация по чл.32, ал.2 ЗС за разпределяне на ползването на съсобствен имот, при съдебна делба, при иск по чл.135 ЗЗД, при иск за прогласяване недействителност на договор, страните по който са задължителни необходими другари, и др.. Предвид ограничителния му характер, задължителното другарство не може да се тълкува и прилага разширително по отношение на хипотези, в които законът не го предвижда или естеството на спора не налага задължително участие на определени лица.
Четвъртият и петият процесуалноправни въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са единствено обуславящи решаващите изводи на въззивния съд. Съдът е приел, че изложените от него съображения за недопустимост на исковете за прогласяване нищожност на джирата и за установяване, че акционер е [фирма], обуславят недопустимост и на останалите искове /в това число исковете за прогласяване недействителността на временни удостоверения и за установяване неистинността на книгата на акционерите/, тъй като са свързани с основните. От друга страна, по поставените въпроси не са налице поддържаните основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В решение № 14 от 25.03.2010г. по т.д. № 524/2009г. на ВКС, ТК, I т.о. е даден отговор на въпроса за задължението на съда в производството по иска с правно основание чл.71 ТЗ за защита на членствените /акционерни/ права на ищеца да изследва действителността на джирата, с които се прехвърлят временните удостоверения, легитимиращи ищеца като притежател на посочения брой поименни акции и не се съдържа разрешение на поставения релевантен правен въпрос, отнасящ се до възможността по исков път да се установява действителността, респ. недействителността на временно удостоверение. Решение № 137 от 31.03.2005г. по гр.д. № 635/2003г. на ВКС, ТК, I т.о. също не съдържа обсъждане на поставения въпрос, а единствено са изложени съображения, че временното удостоверение материализира правото на акционера да получи записаните акции след представянето му, замества акциите до тяхното издаване, материализира членствено правоотношение до издаването и получаването на записаните акции и е вид ценна книга – поименна, заповедна, която може да бъде джиросвана. Възивният съд не се е произнесъл в противоречие с тези решения, като е приел, че временните удостоверения са легитимационно-разпоредителни ценни книги, а не представляват и не обективират правни сделки и не могат да бъдат действителни или недействителни, а верни или неверни. Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като е създадена трайноустановена съдебна практика относно правната характеристика на временното удостоверение като ценна книга, удостоверяваща права. Петият правен въпрос е предпоставен от твърдението, че въззивният съд е отрекъл допустимостта на иск за оспорване на съдържанието на книга на акционерите. Това твърдение не съответства на мотивите на въззивния съд, който, за да отрече допустимостта на предявения иск за установяване неистинността на книгата на акционерите, наред с изложените основни съображения, е приел, че в исковата молба не са наведени твърдения, обосноваващи неистинност на този документ, а единствено твърдения за липса на представителна власт на лицето, подписало и водило книгата на акционерите.
Шестият процесуалноправен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд в мотивите си да обсъди становищата на страните и събраните доказателства в тяхната съвкупност, е поставен във връзка с твърдението на частния жалбоподател, че съдът не е обсъдил довода му, че се оспорва верността на книгата на акционерите. Действително въззивният съд не е обсъдил твърдението на касатора, че книгата на акционерите е с невярно съдържание, но решаващият му извод за недопустимост на предявения иск за установяване неистинността на книгата на акционерите е обоснован с преценката за липса на правен интерес поради предявяване на иска само против акционера и приобретателя на акциите, но не и против акционерното дружество. Поради това поставеният въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3823 от 15.11.2016г. по ч.гр.д. № 5258/2016г. на САС, ТО, 6 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТОне подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: