О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 409
гр. София, 26.09.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети септември, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 1262/2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. И. Л., [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат М. С., срещу въззивно решение № 412/22.10.2018 г. по в. гр. д. № 335/2018 г. по описа на Окръжен съд – Русе. Поддържат се оплаквания, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на решението по правни въпроси, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно: инициирането на административното производство по чл. 14, ал. 1 – 3 ЗСПЗЗ следва ли да бъде извършено само от общия наследодател или от прекия наследодател, в случая на ищеца, или може да бъде извършено от всеки един от наследниците на наследодателя /посочва се, че въпросът касае правния интерес и допустимостта на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ като абсолютна процесуална предпоставка/; ако този въпрос има значение за точното прилагане на закона, то следва ли съдът по силата на служебното начало да указва на страните в процеса тези обстоятелства; при нарушение на служебното начало и неуказване на релевантните за допустимостта на иска факти в първата инстанция, следва ли въззивният съд да не допусне представянето на писмени доказателства с оглед забраната по чл. 266, ал. 1 ГПК, още повече, че са представени доказателства за причините, поради които не е представено писменото доказателство. Касаторът обосновава и очевидна неправилност на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК с доводи, че въззивният съд неправилно не е приел писмено доказателство, касаещо допустимостта на иска /установяващо по беспорен начин, че е подадено заявление за възстановяване на спорните имоти от един от наследниците на общия наследодател в ПК, съответно е налице висящо административно производство и правен интерес от предявяване на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ/ и не е допуснал свидетел, който да установи причините, поради които това писмено доказателство не е представено в първата инстанция. Твърди, че допустимостта на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ не е в зависимост от това дали ищецът е подал заявление по чл. 11, ал. 1 или предявил иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ за възстановяване на земеделската земя; достатъчно условие е да е образувано административно производство по чл. 14, ал. 1 – 3 ЗСПЗЗ, макар по заявление на друго лице. Това е така, тъй като правото на възстановяване е относимо към всеки имот, а не към лицето, което го претендира /ТР № 2/1996 г., ОСГК, ВС/.
Ответниците по касационната жалба – Н. Т. К. и Т. Л. К., [населено място], чрез пълномощника си адвокат К. Ф., оспорват жалбата и считат, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендират присъждане на направените в настоящето производство разноски.
Ответникът по касационната жалба – С. Л. К., [населено място], не взема становище в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С въззивното решение е обезсилено решение № 240/07.12.2017 г. по гр. д. № 286/2015 г. по описа на Районен съд – Бяла, с което са отхвърлени предявените от Л. И. Л. против Н. Т. К., Т. Л. К. и С. Л. К. искове с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ по отношение на 13 броя земеделски земи и чл. 537, ал. 2 ГПК, и производството по делото е прекратено поради недопустимост на предявените искове.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с исковата молба ищецът е поискал да се признае за установено по отношение на ответниците, че следните имоти – нива в м. „Блатото“ с площ от 32.502 дка, съставляваща имот № ****; нива в м. „Горен път“ с площ от 16.1000 дка, съставляща имот № ****; нива в м. „Ч.“ с площ от 25.400 дка, съставляваща имот № **** и нива в м. „П.“ с площ от 2.734 дка, съставляваща имот № ****, всички възстановени по преписка № 00557/03.08.1992 г. на ОПК [населено място], обл. Р., със заявител С. Л. Д., към момента на внясането им в ТКЗС не са били на заявителката, а на общия наследодател на страните Л. И. Ч., както и да се отмени констативен нотариален акт № 89/14.09.1998 г., с който С. Д. /дъщеря на общия наследодател/ е призната за техен собственик. С уточнение на исковата молба от 23.12.2015 г. ищецът е поискал да се признае за установено по отношение на ответниците, че към момента на образуване на ТКЗС наследодателят Л. И. Ч. е бил собственик на други девет броя ниви в землището на [населено място], обл. Р., подробно индивидуализирани в уточнението.
Въззивният съд е приел, че с молбата от 23.12.2015 г. ищецът е предявил под формата на уточнение нов иск, което е процесуално недопустимо. Предявеният иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е недопустим и по отношение на земеделските земи, предмет на първоначалната искова молба. Като се е позовал на практика на ВКС, съдът изложил съображения, че оспорването на правото на собственост върху земеделска земя по реда на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е обусловено от правен интерес. Такъв е налице при висящо административно производство по чл. 14, ал. 1 – 3 ЗСПЗЗ или възможност то да бъде образувано, както и при окончателно решение на общинската поземлена комисия за възстановяване на собствеността върху земеделските земи в реални граници или за обезщетяване на собствениците съгласно чл. 106 ЗСПЗЗ. Когато административното производство е приключило с окончателен отказ за възстановяване на собствеността или то не може да започне поради изтичане на сроковете по чл. 11 ЗСПЗЗ, предявяването на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е процесуално недопустимо. В случая срокът за предявяване на иск по чл. 11 ЗСПЗЗ е изтекъл. Не са представени доказателства от ищеца, че е налице висящо административно производство във връзка с възстановяване на земеделските земи. Представеното към въззивната жалба заявление от един от наследниците не е прието като доказателство във въззивната инстанция, поради липса на предпоставките на чл. 266 ГПК /ищецът е имал възможността да го представи пред първата инстанция/. За ищеца липсва правен интерес от предявяване на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Това касае и иска с правно основание чл. 537, ал. 2 ГПК, който е обусловен от главния иск.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.
Поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правен въпрос: инициирането на административното производство по чл. 14, ал. 1 – 3 ЗСПЗЗ следва ли да бъде извършено само от общия наследодател или от прекия наследодател на ищеца, или може да бъде извършено от всеки един от наследниците на наследодателя, е относим към предмета на спора и е обусловил решаващите изводи на съда при преценката за допустимостта на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Въпросът обаче не е разрешен в противоречие с трайно установената, уеднаквена и ненуждаеща се от промяна практика на ВКС, поради което не може да обуслови допускане на касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно разясненията на т. 3А, ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГК, ВКС, установителният иск с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е недопустим, ако в полза на ищеца не е било подадено заявление в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ или не е бил предявен иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ до 12.05.2007 г. В този случай правото на ищеца да иска от поземлената комисия /сега общинска служба по земеделие – ОСЗ/ издаване на решение за възстановяване на собствеността в реални граници ще е погасено, съответно не би могло да се стигне нито до постановяване на решение на ОСЗ за възстановяване на собствеността на земеделската земя в полза на ищеца, нито до възможност за образуване в бъдеще на административно производство по чл. 14, ал. 1 – 3 ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността на ищеца върху спорната земеделска земя. Крайните изводи на съда в обжалваното решение за недопустимост на производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ поради липса на правен интерес – изтекъл срок по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ за предявяване на иск и липса на данни в полза на ищеца да е образувано административно производство за възстановяване на собствеността, са изцяло в съответствие с практиката на ВКС. Липсва противоречие на въззивното решение и с посоченото от касатора ТР № 1/07.10.1997 г. по гр. д. № 11/1997 г., ОСГК, ВС. Това е така, тъй като въпросите дали е достатъчно условие за допустимостта на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ да е било образувано административно производство по чл. 14, ал. 1 – 3 ЗСПЗЗ макар по заявление на друго лице, тъй като правото на възстановяване е относимо към всеки имот, а не към лицето, което го претендира, с оглед обосноваване правния интерес от предявяване на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗЗ и неговата допустимост, са решени с приемането на ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГК, ВКС. Освен това касаторът не е изложил и съображения как отговорът на поставения въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото с доводи относими към основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно разясненията на т. 4, ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС – неяснота или непълнота в закона, липса на практика или загубила актуалност такава, което да налага допускане на обжалването. Наличието на трайна и уеднаквена практика на ВКС относно допустимостта на иска с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, съобразена в обжалваното решение, изключва наличието на основанието за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Процесуалноправният въпрос относно възможността за събиране на доказателства във въззивното призводство по реда на чл. 266 ГПК също не обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение на соченото основание. Съгласно задължителната практика на ВКС – ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, въззивният съд е длъжен да събере относимите доказателства поискани от страната, само при въведено оплакване за допуснато от първоинстанционния съд съществено процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи на първата инстанция. Въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати нарушения от първоинстанционния съд във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В съответствие с цитираното тълкувателно решение и установената съдебна практика по приложението на чл. 266 ГПК, с оглед оплакванията във въззивната жалба, въззивният съд е приел, че в случая не е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила от първоинстанционния съд във връзка с доклада по делото и разпределянето на доказателствената тежест относно подлежащите на доказване факти в процеса, както и че не са налице хипотезите на чл. 266 ГПК за допускане доказателства във въззивното производство. Изложените съображения са, че представеното с въззивната жалба доказателство не се отнася до нови или нововъзникнали факти или обстоятелства по смисъла на чл. 266, ал. 2, т. 1 и т. 2 ГПК, нито по смисъла на ал. 3 – е останало несъбрано в първоинстанционното производство поради допуснати процесуални нарушения. Ищецът е имал възможността да го представи пред първоинстанционния съд, който не е длъжен да дава указания за представянето на конкретно доказателство, установяващо факт, че трето на делото лице е подало заявление за възстановяване на земите в полза на всички наследници на общия наследодател. Като е отхвърлил искането за събиране на доказателства при липса на предпоставките на чл. 266 ГПК, въззивният съд е дал разрешение на поставения процесуалноправен въпрос в съответствие с ТР № 1/2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС.
За пълнота следва да се посочи, че касаторът не е изяснил за кои имоти се отнася процесното доказателство – тези, посочени в исковата молба, или в уточнението към нея от 23.12.2015 г., липсват и данни по делото за идентичност на спорните земеделски земи със земите, предмет на заявлението за възстановяване в полза на М. Л. И..
Обжалваното решение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Липсват и съмнения решението да е нищожно или недопустимо, което да обуславя служебното му допускане до касационен контрол. Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и направеното в отговора на касационната жалба искане, жалбоподателят следва да заплати разноски на ответниците по касационната жалба – Н. Т. К. и Т. Л. К., [населено място], в размер на 700 лв. /седемстотин лева/ – възнаграждение за един адвокат, съгласно приложените доказателства.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 412/22.10.2018 г. по в. гр. д. № 335/2018 г. по описа на Окръжен съд – Русе.
ОСЪЖДА Л. И. Л., [населено място], да заплати на Н. Т. К. и Т. Л. К., [населено място], разноски за производството по чл. 288 ГПК в размер на 700 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: