6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 409
гр. София, 27.05.2019 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести март през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 4754/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 6036/18.05.2018 г. от И. И. Д. от [населено място], област Плевен, чрез процесуалният си представител адв. А. Г. от АК – С., против въззивно решение № 165 от 13.04.2018 г., постановено по в.гр.д. № 102/2018 г. на Окръжен съд – Плевен, Гражданско отделение, 4-ти състав, с което като е потвърдено решение № 1770 от 20.10.2017 г., постановено по гр.д. № 1142/2017 г. на Районен съд – Плевен, Гражданско отделение, 8-ми състав, е осъден “МПК-Плевен“ ЕООД, [населено място] да заплати на касатора сумата в размер на 40 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на трудова злополука, настъпила на 15.09.2016 г., на основание чл. 200 КТ, ведно със законната лихва, считано от 15.09.2016 г. до окончателното изплащане на вземането, като в останалата му част до предявения размер от 150 000 лв./предявен като частичен от 200 000 лв./, искът е отхвърлен като неоснователен. Касаторът релевира отменителните основания по чл. 281, т. 3 ГПК в частта, с която искът му е отхвърлен като поддържа, че присъденото му обезщетение за понесените от него в резултат на трудовата злополука неимуществени вреди е в занижен размер, спрямо вида и характера на последните, поради което не съответства на въведения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливо обезщетяване.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Във връзка с наведеното основание, жалбоподателят се позовава на противоречие с ППВС № 4 от 1986 г., решение № 158/28.12.2011 г. по т.д. 157/2011 г. на ВКС, II т.о.; решение № 177/27.10.2009 г. на ВКС по т.д. № 14/2009 г., II т.о.; решение № 31/25.03.2014 г. на ВКС по т.д. № 1203/2013 г., II т.о.; решение № 151/12.11.2013 г. на ВКС по т.д. № 486/2012 г., II т.о.; решение № 73/27.05.2014 г. на ВКС по т.д. № 3343/2013 г., II т.о.; решение № 88/17.06.2014 г. на ВКС по т.д. № 2974/2013 г., II т.о.; решение № 93/23.06.2011 г. на ВКС по т.д. № 566/2010 г., II т.о.; решение № 83/06.07.2009 г. на ВКС по т.д. № 795/2008 г., II т.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Поставен e следният правен въпрос, с твърдението, че е от значение за изхода на спора, по който се е произнесъл въззивният съд в противоречие с установената съдебна практика, а именно: за приложението на принципа за справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя по чл. 266, ал. 1 КЗ.
Ответниците по касационната жалба „МПК-Плевен“ ЕООД, [населено място] и „Застрахователно акционерно дружество Б. Виена Иншурънс Груп“ АД, [населено място], последното дружество конституирано като трето лице помагач на ответника, не са депозирали писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, настоящият състав на Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между ищеца и „МПК-Плевен“ ЕООД, [населено място] е било налице трудово правоотношение на основание трудов договор № 208 от 12.09.2016 г., според който И. И. Д. е заемал длъжността „шлосер“. Приел е, че съгласно протокол № 5103-14-27/04.10.2016 г. на комисия по чл. 58 КСО, на 15.09.2016 г., около 09:00 ч. в [населено място], по време на разтоварване на кран на три метални греди, намиращи се в транспортна количка – операция, при която на пулта за управление е бил ищецът, „щипката“ на крана закачила една от гредите, която бутнала останалите две, те паднали и затиснали ходилото на И. И. Д., който при опита му да се отстрани, се подхлъзнал и паднал, което му попречило да избяга. В протокола е отразено, че преди злополуката от работодателя са допуснати следните нарушения на нормативните актове: 1/Разпоредбата на чл.281, ал.5 КТ, чл.19, ал.1 ЗЗБУТ, 2/ чл.2 и чл. 6 от Наредба № РД-07-2 за условията и реда за провеждане на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, 3/ чл.164 и чл.166 от Наредба № 7 за минималните изисквания за ЗЗБУТ на работните места и при използване на работно оборудване. От същия протокол се установява, че на работодателя са дадени предписания за недопускане на подобни злополуки, изброени подробно в протокола. С разпореждане № 5104-14-57/05.10.2016 г. на длъжностно лице при ТП на НОИ – [населено място], възникналата на 15.09.2016 г. злополука, е призната за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО. Съдът е приел, че личното невнимание на ищеца в случая не може да се квалифицира като груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ, тъй като от него не може да се презюмира съзнание у работника за настъпване на вредите, още повече, че злополуката е станала в първите му работни дни в предприятието. Съдът е приел за установено от изслушаната и приета по делото СМЕ, че на ищеца е причинена разкъсно – контузна рана, тежко монофрагментно счупване на всички стъпални кости от предната група и размачкване на меките тъкани; че е налице причинно – следствена връзка между производствената травма, първоначално констатираните в ортопедичната клиника увреждания, настъпилите усложнения – некроза на засегнатите тъкани и ампутация на част от стъпалото; че пострадалият е приет в Ортопедична клиника на Университетската болница в [населено място], където е извършена операция, като съчленили счупените костни фрагменти със специални ортопедични игли, но че впоследствие се установило, че поради размачкване на тъканите и увреждане на малките съдове е настъпила некроза на засегнатите участъци, което е довело до втора операция, изразяваща се в ампутация на предната половина на стъпалото, вкл. всички пръсти и предната група стъпални кости на десния крак; че периодът на зарастване на раните от операцията е около 3-4 месеца; че по време на лечението и зарастването на раните след операцията ищецът е търпял болки и страдания, които могат да се определят като силни през първите четири – пет седмици, средни през следващите две седмици – две седмици и половина и слаби за още около две – две седмици и половина; през първите 3-4 месеца придвижването се е извършвало единствено с патерици; че на ищеца са причинени невъзстановими увреждания, тъй като предната половина на стъпалото до глезенната става / сгъвката/ на крака е ампутирана и тези части от стъпалото са невъзстановими; че е причинено осакатяване на десния крак, като за в бъдеще функцията на ходене може да бъде възстановена единствено с използване на помощни средства /патерици, проходилки, бастун и изработване на специална ортопедична протеза/. От експертно решение № 2871 от 25.08.2017 г., съдът е приел, че на ищеца са определени 50 % ТНР за срок от 3 години. Установил е от показанията на разпитаните свидетели, че в резултат на злополуката и получените травми, ищецът е претърпял силни болки и страдания, дискомфорт в бита, загубил самочувствието си, станал и психически неустойчив. Въз основа на приетите по делото доказателства съдът е установил, че: ищецът е претърпял две хиругически интервенции, като при едната лекарите се опитали да спасят премазаната част от крака му, а при другата е настъпила ампутация на същата; че в продължение на седмици е бил на легло, като два месеца по-късно е започнал по малко да се движи, а през пролетта е започнал да се придвижва с помощта на протеза. По делото е прието, че в продължение на няколко месеца ищецът е търпял болки, налагащи прием на обезболяващи, както и редица превръзки на раната, които също са му причинявали болки и дискомфорт в бита, както и че претърпяната телесна травма е дала негативно отражение върху психическото му състояние. Към датата на злополуката същият е бил 25-годишен млад мъж с хобита, обичал да спортува, срещал се с приятели, работел и помагал на родителите си, като неспособността да води активния си начин на живот, безвъзвратната липса на част от ходилото му, е допринесла за преживяването на допълнителни психически страдания и отдръпване от обкръжаващата го среда. Съдът, след като е съобразил тежестта на претърпените физически и психически болки и страдания от пострадалия, вида и характера на увреждането, липсата на възможност за пълно възстановяване, предвид настъпилата ампутация, както и младата му възраст, с оглед разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и съобразно обичайната съдебна практика, по справедливост е определил размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди в резултат на трудовата злополука в размер на 40 000 лева.
Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. В представеното от касатора изложение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. За да е налице основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/приложима ред. Д.В., бр.86 от 27.10.2017г./, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от материално и/или процесуално естество, от който зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС. Въпросът обаче трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.
По поставения от касатора материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил както задължителната, така и установената съдебна практика, включително и тази, посочена от касатора и в съответствие с нея и с разпоредбата на цитираната правна норма, е определил и размера на обезщетението за неимуществени вреди в резултат на трудовата злополука на сумата 40 000 лв. Това е така, тъй като когато определя обезщетението за неимуществените вреди съдът взема под внимание всички обстоятелства, които са довели до причиняването на вредите във всеки конкретен случай. По въпроса за съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД, следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които ги обуславят и в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида, характера и тежестта на уврежданията. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. В този смисъл е и приетото от въззивния съд в постановеното решение, като са отчетени обстоятелствата, установени, както от заключението на изслушаната СМЕ, така и от показанията на разпитаните свидетели, съобразена е и възрастта на пострадалия – 25 годишен мъж в разцвета на силите си, характера на увреждането, представляващо анатомична загуба за цял живот, сравнително продължителния период на търпените физически и психически болки и страдания, обстоятелството, че за в бъдеще функцията на ходенето частично може да бъде възстановена само с използване на помощни средства и изработване на специална ортопедична протеза, както и причинения му дискомфорт в бита, загубата на самочувствие, довело до асоциализация и емоционалното страдание, въз основа на което въззивният съд е приел, че сумата от 40 000 лв. справедливо ще обезщети ищеца за претърпените от него неимуществени вреди, ведно със законните последици. Следователно, присъждайки този размер обезщетение за неимуществени вреди, причинени от трудовата злополука в настоящия случай, въззивният съд е преценил всички установени по делото факти и обстоятелства, които определят тежестта на увреждането, неговите последици за здравето и личността на пострадалия, както и вида и интензивността на търпените болки и страдания с оглед установения в закона – чл. 52 ЗЗД критерий за определяне на обезщетението по справедливост, поради което приетото от него при определяне на обезщетението не е в противоречие със задължителната и установена съдебна практика, а в съответствие с нея.
Въз основа на изложеното следва, че по поставения от касатора правен въпрос от материалноправно естество не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което по него не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение в обжалваната му част.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 165 от 13.04.2018 г., постановено по в.гр.д. № 102/2018 г. на Окръжен съд – Плевен, по касационна жалба с вх. № 6036/18.05.2018 г. от И. И. Д. от [населено място], област Плевен.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: