ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 409
София, 07.04.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на четвърти април през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 4849 по описа за 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. А. Г., действащ лично и като баща и законен представител на малолетната А.-С. С. Г. срещу решение № 110 от 13.6.2016 г, постановено по гр.дело № 154/2016 г на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 8/14.1.2016 г по гр. № 215/2015 по описа на Хасковски окръжен съд.С първоинстанционното решение са отхвърлени като неоснователни предявените от С. А., действащ лично и като законен представител на малолетната А.-С. С. Г. срещу И. Л. Б. и М. С. Б. искове по чл.135 ЗЗД и чл.26 ал.1 ЗЗД за обявяване за недействителна поради нарушение на добрите нрави на сделката, обективирана в нотариален акт № 19, том 1, рег.№ 218, дело № 9/2015 г на нотариус П. И., рег.№ 308 по регистъра на Нотариалната камара, с район на действие-района на Районен съд [населено място], по силата на която И. Л. Б. е дарила на сина си М. С. Б. недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда, находящ се в [населено място], на [улица], вх. „А“, ет.2, ап.7, респ. за обявяването й за относително недействителна по отношение на кредиторите/ищци на основание чл.135 ал.1 ЗЗД.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с процесуалния и материалния закон.
Ответницата по касационната жалба И. Л. Б. оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез пълномощника й адв. Краварски.Подържа, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.Претендира разноски, сторени в това производство.
Ответникът М. С. Б. оспорва касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез процесуалния му представител адв.Т. И. от АК-П..Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.Претендира разноски за извършено при условията на чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата процесуално представителство.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.287, ал.1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че страните по делото са съпрузи, чийто брак е сключен на 7.1.2009 г. От брака съпрузите имат родено дете А.-С. С. Г..Не се спори между страните, че са в бракоразводен процес, но няма влязло в сила решение за прекратяване на брака.
На 15.1.2015 г И. Л. Б. е дарила на сина си от предишен брак- М. С. Б. собствения си недвижим имот, представляващ апартамент с площ от 88, 93 кв.м в [населено място], [улица], вх.А, ет.2 ап.7 като си е запазила правото на безвъзмездно ползване на имота до края на живота си.Сделката е обективирана в нотариален акт № 19, т.1, рег.№ 218, дело № 9/2015 г на нотариус П. И., рег.№ 308 по регистъра на нотариалната камара с район на действие-района на Районен съд [населено място].
Съгласно сключения на 28.10.2013 г между страните брачен договор, описаният по-горе недвижим имот, макар и придобит по време на брака, представлява изключителна собственост на съпругата И. Б..Ищецът подържа, че сделката е нищожна на основание чл.26 ал.1 ЗЗД като накърняваща добрите нрави, тъй като дарителката се е разпоредила чрез дарение със семейното жилище, като по този начин е целяла да не допусне ищеца и роденото от брака дете да продължат да го обитават./Този иск е предявен от ищеца като евентуален, макар, че би могъл да бъде единствено главен, поради това, че за относително недействителна по чл.135 ЗЗД може да бъде обявена само действителна, а не и нищожна сделка/.
Като главен иск е предявен такъв с правно основание чл.135 ЗЗД, като ищецът подържа, че атакуваното от него дарение е относително недействително спрямо двамата ищци, тъй като е извършено с цел да ги увреди като кредитори-титуляри на правото по чл.56 ал.1 СК, като втората ищца по вземане за издръжка, която ответницата не била плащала от 2013 г.В исковата молба се твърди, че с договора за дарение Б. препятства изпълнението на заповед за незабавна защита, издадена по гр.дело № 2528/14 г по описа на Районен съд [населено място].
От правна страна въззивният съд е приел, че не е налице нито един от елементите от фактическия състав на чл.135 ал.1 ЗЗД, страните не са кредитори респ.длъжници, сделката на разпореждане извършена от ищцата с притежавания от нея имот-индивидуална собственост не уврежда ищците, нито пък е нищожна поради нарушение на добрите нрави, тъй като съгласно сключения брачен договор семейното жилище е собственост на Б. и тя може да се разпорежда с него без съгласието на съпруга й.
В изложението по чл.284 ал.3 ГПК са посочени касационните основания по чл.280 ал.1 т.1, 2 и 3 ГПК.
Формулирани следните въпроси :
1/ Относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност, както и възраженията на страните, както и да мотивира решението си, като по този начин е нарушил нормата на чл.235 ал.2 ГПК.Този въпрос е формулиран трикратно на стр.20, стр.26 и стр.27 от делото на ВКС.
Подържа се, че по така формулирания въпрос въззивното решение противоречи на ТР № 1/2000 на ОСГТК т.19, решение № 203 от 30.5.11 г по гр.дело № 832/2010 г на ВКС, Трето ГО, решение № 617 от 15.10.2010 г на ВКС, Трето ГО по гр.дело № 1493/2009 г и определение № 912 от 27.6.2012 г на ВКС, по гр.дело № 336/12 г на ВКС, Трето ГО.
2/Процесуалноправен въпрос, свързан според касатора с произнасяне на съда, извън предмета на делото, поради което решенията и на двете инстанции се явяват недопустими.
-противоречие с решение № 338 от 11.10.12 г по гр.дело № 1383/11 г на ВКС, Четвърто ГО
– решение от 20.2.12 г по гр.дело № 658/11 на ВКС, Второ ГО
– решение от 8.3.11 г по гр.дело № 127/2010 на ВКС, Четвърто ГО
– решение от 23.7.2010 г по гр.дело № 92/2009 г на ВКС, Четвърто ГО
– решение от 9.6.2011 г по гр.дело № 761/2010 г на ВКС, Четвърто ГО
– решение от 18.11.11 г по гр.дело № 1946/2010 г на ВКС, Четвърто ГО
3/Добросъвестността на ответниците, страни по увреждащата сделка относима ли е към фактическия състав на чл.135 ЗЗД-основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
4/Може ли съпругът-собственик да сключва сделки с имота, при положение, че със сделката се накърнява правото на съпруга-несобственик и на роденото от брака дете да ползват семейното жилище.
Въпросът е формулиран двукратно на стр.27 и стр.30 от делото на ВКС.
5/ При иск по чл.135 ЗЗД необходимо ли е увредените права на кредитора в т.число и качеството му на кредитор, както и обстоятелството, че вземането му е възникнало преди длъжникът да извърши увреждащото действие, да са установени по съдебен ред.
6/По иска, предявен от първия ищец като законен представител на малолетната А.-София, приемайки, че вземането на детето срещу майката за издръжка не е възникнало, въззивното решение, според касатора противоречи на
– определение № 196 от 13.2.2012 г по гр.дело № 1224/11 на ВКС, както и решение № 328/10 по гр.дело № 879/2009 на Трето ГО.
– решение № 122/14.3.11 г по гр.дело 1028/10 на ВКС
-решение от 23.4.2009 по гр.дело № 64/2008 г на ВКС, решения от 15.7.2010 г по гр.дело № 171/09, решение от 6.10.10 по гр.дело № 754/09 и решение по гр.дело № 551/2010 на ВКС и определение № 1267/17.11.2014 г по гр.дело 5263/14 г, решение № 552 от 15.7.2010 г по гр.дело № 171/2009 г на ВКС, Четвърто ГО.
7/ Касаторът счита, че относно приетото от съдилищата, че същият не е кредитор на ответниците, решението на въззивния съд противоречи на следната практика по чл.290 ГПК :
-решение № 131/16.6.2014 г на ВКС, по гр.дело № 4996/13 на ВКС, Трето ГО,
– решение № 224/30.10.14 г по гр.дело № 2310/14 г на ВКС, Трето ГО
– решение № 552/15.7.10 г по гр.дело № 171/09 на ВКС, Четвърто ГО
– решение № 65/25.3.16 г по гр.дело № 3800/15 на ВКС, Четвърто ГО
8/Счита, че в производството по чл.135 ЗЗД длъжникът не може да релевира възражения относно недействителността, прекратяването или погасяването на вземането на кредитора, каквито в настоящия случай, дори не са посочени от ответниците.
В този смисъл мотивите на въззивния съд противоречат на следните решения :
-163/27.7.11 на ВКС, по гр.дело № 672/10 на ВКС, Трето ГО
– решение № 122/14.3.11 на ВКС, по гр.дело № 1028/10 на ВКС, Четвърто ГО
– решение № 328/23.4.2010 г на ВКС, Трето ГО по гр.дело № 879/2009 г.
По първия въпрос.
С ППВС № 1/1953 г. и ППВС № 7/1965 г. при действието на ГПК (отм.) са дадени подробни указания относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка от инстанциите по същество, като е посочено, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Задължителни указания във връзка с правомощията на въззивната инстанция и съдържанието на мотивите към нейното решение са дадени и с приетото Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС – т. 19, с което е изяснено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция и поради това въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Задължителните разяснения и указания, дадени от Пленума на ВС и от ОСГК на ВКС, не са изгубили значението си и след влизане в сила на ГПК от 2007 г.
Всички събрани по делото гласни и писмени доказателства са обсъдени от въззивния съд, както и направените от страните доводи и възражения. В този смисъл въззивното решение не е постановено в противоречие, а в пълно съответствие с цитираната от касатора задължителна практика. Следователно не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия правен въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да обсъди по реда на чл. 235, ал. 2 ГПК всички относими доказателства, доводите и възраженията на страните. Въпросът е свързан с оплакването на жалбоподателя, че въззивният съд не е преценил правилно доказателствата по делото и доводите на страните, без да уточни в този контекст кои доводи, възражения и доказателства не са обсъдени.
По втория въпрос.
Действително в мотивите на въззивното решение е прието, че ищецът С. Г. обосновава правото си на иск по чл.135 с обстоятелството, че е лишен от възможността да ползва семейното жилище, поради което му се дължи обезщетение, което го прави кредитор на вземане.Прието е обаче, че липсата на изпратена от ищеца покана за заплащане на наем, прави твърдението му недоказано.
В исковата молба подобно твърдение няма, и не е въведено такова в хода на съдебното производство.Това обаче не прави въззивното решение недопустимо, тъй като съдът не се е произнесъл по непредявен иск.Той се е произнесъл по предявения, но е приел за наведено такова твърдение в обстоятелствената част на исковата молба, каквото в действителност няма.Поради това приложената от касатора практика във връзка с въпрос № 2 е неотносима.Същата касае хипотези на недопустимост на съдебното решение, в случаите когато съдът се е произнесъл по искове, с които не е бил сезиран, какъвто не настоящия случай.
По въпрос № 4.
Съгласно разпоредбата на чл.56 ал.1 СК при допускане на развода, когато семейното жилище не може да се ползва поотделно от двамата съпрузи, съдът предоставя ползването му на единия от тях, ако той е поискал това и има жилищна нужда. Когато от брака има ненавършили пълнолетие деца, съдът служебно се произнася за ползването на семейното жилище. (3) Когато от брака има ненавършили пълнолетие деца и семейното жилище е собственост на близки на единия съпруг, съдът може да предостави ползването му на другия, на когото е предоставено упражняването на родителските права, за срок до една година.
Бракоразводният съд е този, който изследва предпоставките за предоставяне на семейното жилище при допускане на развода.При всички положения това предполага установяване на жилищна у съпругът, претендиращ предоставянето.В разглеждания случай самият ищец многократно се позовава на факта, че притежава два жилищни имота/макар и не ремонтирани/, поради което не е в състояние да обоснова жилищна нужда.Нормата на чл.56 ал.1 и ал.3 от СК е ясна, категорична и не се нуждае от тълкуване.Следователно дори ответницата да не беше извършила разпореждането със собствения й имот, ищецът не би могъл да установи жилищна нужда с цел предоставяне ползването на бившото семейно жилище на страните.
По въпроси №№ 3,5, 7 и 8.
Относно активната и пасивна легитимация по иска с правно основание чл.135 ЗЗД. Ищец е кредитора, който атакува увреждащото действие, извършено от длъжника. Ответници са длъжникът, спрямо когото ищецът има неудовлетворено вземане и който е извършил увреждащото кредитора действие. Третото лице, с което длъжникът е договарял, ако сделката е двустранна, или третото лице, което се е възползвало от увреждащото кредитора действие на длъжника.
Твърдението, че ищецът е кредитор на длъжника може да е изразено чрез посочване на обстоятелствата, от които произтича негово неудовлетворено вземане – сделка; двустранен договор; наследяване; право, произтичащо от развален договор; договор, обявен за нищожен и други. Вземането следва да е посочено по основание и по размер, ако същото е оценимо в пари.
Съгласно решение № 122 от 13.09.2016 г. на ВКС поо гр. д. № 5533/2015 г., IV г. о., ГК предмет на иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД е потестативното право на кредитора да обяви за относително недействителни-по отношение на себе си сделките или други правни действия, с които длъжникът го уврежда.Такова увреждане е налице винаги, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява същото или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворяването на своя кредитор.С иска се цели това увреждане да бъде преодоляно като чрез обявената по отношение на кредитора относителна недействителност на действието на длъжника се даде възможност на кредитора да се удовлетвори от имуществото предмет на действието.
С решение № 46 от 7.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4352/2015 г., IV г. о., ГК, е прието, че за да са налице предпоставките на чл. 135, ал. 1 ЗЗД за успешното провеждане на иска – ищецът следва да е кредитор с вземане, възникнало преди увреждащите сделки.Втората предпоставка за уважаване на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД е кредиторът е увреден като е намалена възможността да се удовлетвори от имуществото на длъжника.
С решение № 261 от 25.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5981/2014 г., IV г. о., ГК, е прието, че увреждане по смисъла на чл. 135 ЗЗД има винаги когато възможността на кредитора да се удовлетвори от имуществото на длъжника се намалява. Увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника – когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на кредитора. Увреждането на кредитора като елемент от фактическия състав на иска е от категорията на обективните предпоставки и предполага, че чрез извършеното правното действие, длъжникът създава или увеличава неплатежоспособността си. Правноирелевантно е дали длъжникът след разпореждането притежава имущество и на каква стойност.
От цитираната по-горе задължителна съдебна практика става ясно, че ищецът няма качеството на кредитор по отношение на ответниците, нито пък те са негови длъжници.Няма извършено действие което да го уврежда, дотолкова доколкото ищцата се е разпоредила със собствения си личен, поради което и както е приел въззивният съд какво ще прави ответницата със собствената си вещ попада единствено в нейните прерогативи и съгласие за разпореждане от страна на съпруга не е необходимо.Неустановена по делото е както активната, така и пасивната легитимация по иска с правно основание чл.135 ЗЗД, поради което законосъобразно са отхвърлени.В този смисъл мотивите на въззивното решение са в съответствие с цитираната по-горе съдебна практика, обосноваваща елементите от фактическия състав на павловия иск.
Представената от касатора съдебна практика е неотносима, тъй като същата разглежда хипотези на предявени отменителни искове по чмл.135 ЗЗД, докато в случа става ясно, че не са налице нито една от предпоставките за успешното провеждане на иска.
По въпрос № 6.
Касаторът подържа противоречие на въззивното решение със – определение № 196 от 13.2.2012 г по гр.дело № 1224/11 на ВКС и определение № определение № 1267/17.11.2014 г по гр.дело 5263/14 г.Същите не се ползват със сила на присъдено нещо, не съставляват практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК и не могат да обосноват достъп до касационен контрол.
По отношение на представените от касатора решения по чл.290 ГПК важи казаното по-горе при отговора на предходните въпроси, а именно не са налице както активна материално правна така и пасивната материално правна легитимация по П. иск, поради което представената практика е неотносима.
Предвид изхода на спора и на основание чл.78 ал.3 ГПК касаторът дължи на ответницата Б. направените от нея разноски в това производство в размер на 1500 лв, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Касаторът дължи заплащане на адвокатско възнаграждение на адв.Т. И. на основание чл.38 ал.1 ЗА в размер на 1 500 лв.
Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 110 от 13.6.2016 г, постановено по гр.дело № 154/2016 г на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА С. А. Г. да заплати на И. Л. Б. на основание чл.78 ал.3 ГПК направените от нея разноски в това производство в размер на 1500 лв, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА С. А. Г. да заплати на адв.Т. И. от АК П. сумата 1500 лв за извършено процесуално представителство по отношение на непълнолетния М. Б..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.