5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 409
гр. София, 09.07.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и първи април през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2216 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. А. Т. от [населено място] срещу решение № 85 от 31.03.2014г. по в.т.д. № 8/2014г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 341 от 29.10.2013г. по т.д. № 12/2013г. на Габровски окръжен съд. С потвърденото първоинстанционно решение е прието за установено по предявения иск по чл.422 ГПК, че касаторката дължи на [фирма] сумата 48 519,47 лева просрочена главница и лихва от 1164,47 лева по договор за овърдрафт по разплащателна сметка № 96РО-АА-0155/09.08.2007г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.09.2012г. до окончателното й изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение № 4254 от 28.09.2012г. по ч.гр.д. № 2357/2012г. на Габровски районен съд.
Касаторката поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че от събраните по делото доказателства се установява, че документите по кредита са подготвени от третото лице А. Т., който е извършвал погасяването на всички вноски в рамките на близо две години и той е получил сумата при подписването на договора с изготвените от него документи, а на подписването е присъствала и кредитен инспектор Г. Д., също положила подпис върху договора, въпреки че не фигурира в адресната му част. Поддържа, че от представеното копие от „обратно писмо” е видно, че именно Т. е действителният кредитополучател по процесния договор за кредит, а касаторката прикрива истинския получател на кредитора, като всички суми по кредита са получени и дължими от него. Поради това твърди, че договорът за банков кредит – овърдрафт е нищожен като привиден на основание чл.26, ал.2 ЗЗД. Счита още, че неправилно и в противоречие със закона въззивният съд е приел, че липсват предпоставките на измамата, че доказателствата по делото не сочат на осъществяване на фактическия състав на чл.29, ал.2 вр. ал.1 вр. чл.27 ЗЗД по отношение на процесния договор за овърдрафт, че не е доказано представител на банката да е знаел или от обстоятелствата по делото да се приеме, че не е могъл да не знае за такава измама. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК твърди, че въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, решаван противоречиво от съдилищата, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че въззивното решение е в противоречие с практиката на съдилищата относно общата дефинитивност, касаеща недействителността на договори, сключени при измама, съобразно доктринално защитения фактически състав на измамата. Поддържа, че някои от съдилищата застъпват становището, че невярната представа не касае съдържанието на сключения договор /решение по гр.д. № 414/2008г. на Бургаски окръжен съд/. Други считат, че тази невярна представа трябва да се отнася до съдържанието на договора и качеството, в което той е подписан /т.д. № 12/2013г. на Габровски окръжен съд/. Трети считат, че невярната представа трябва да засяга съществени елементи на договора /обжалваното решение/, без това непременно да засяга правните му последици. Твърди, че изследвайки въпроса, налице ли са елементите на фактическия състав на измамата, което би обусловило недействителността на атакувания договор, и противно на фактите, очертани от доказателствата по делото, съдът е приел необоснования извод, че не е осъществен съставът на чл.29, ал.1 и ал.2 ЗЗД. Поддържа, че последователността и логиката на действията на третото лице Т. и кредитния инспектор на ответната банка убеждават, че няма как банката да не е знаела за измамата. Твърди, че разглежданият въпрос, касаещ наличието на измама от страна на трето на договора лице, за която банката при установените факти и доказателства не е могла да не знае, а това обуславя неговата недействителност, касае пряко основателността на предявения иск и е съществен материалноправен въпрос, по който, ако съдът би приел обратната теза, би постановил съдебен акт в съответствие с духа на добросъвестност при водене на преговорите и волята на законодателя. Излага съображения, че произнасянето по правилността на обжалвания съдебен акт и тълкуването на приложимата правна норма с оглед събрания по делото доказателствен материал осигурява разглеждането и решаването на делата според точния смисъл на законите, а това безспорно води до укрепване на авторитета на съдебната система. Не споделя изводите на въззивния съд относно липсата на посочените от законодателя елементи на фактическия състав, обуславящ наличието на измама при сключване на процесния договор за овърдрафт, и счита, че въззивното решение противоречи на принципите на равнопоставеност на стопанските субекти и на императива на закодателя за добросъвестност при водене на преговорите. Поради това поддържа, че произнасянето на ВКС по този съществен материалноправен въпрос ще бъде от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответникът [фирма] не представя отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови решението си, въззивният съд е споделил фактическите и правните изоди на първоинстанционния съд и на онование чл.272 ГПК е препратил към тях. В рамките на правомощията си по чл.269, изр.2 ГПК е обсъдил изложените във въззивната жалба на ответницата Т. Т. оплаквания за нарушения на разпоредбите на чл.12 ЗЗД и чл.27 вр. чл.29 ЗЗД, т.е. свързани с възражението й за унищожаемост на договора за овърдрафт като сключен при измама. По твърдението за недействителност на договора за овърдрафт поради нарушение на чл.12 ЗЗД въззивният съд е приел, че са изложени твърдения за недобросъвестност на трето за договора лице, а не на страните по него, както и че твърденията й във връзка с това кой е взел документите, необходими за отпускане на кредита, както и за действията на представител на банката и за неистинност на тези документи не са такива, които да водят до недействителност на договора за овърдрафт поради неизпълнение на задължението за добросъветстност при водене на преговорите за сключването му, нито обуславят отговорност на банката по чл.12 ЗЗД. Приел е за неоснователно и възражението за унищожаване на договора. Изложил е съображения, че въвеждането в заблуждение представлява създаване или поддържане на неверни представи или премълчаване на определени обстоятелства от значение за формиране на вътрешната воля на лицето, страна по договора, като при твърденията, че третото лице е въвело в заблуждение ответницата, страна по договора, то същият е унищожаем, ако насрещната страна е знаела за измамата или не е могла да не знае за нея – чл.29, ал.2 ЗЗД. Обсъдил е събраните по делото доказателства и е приел, че не е установено ответницата да е била мотивирана да сключи договора за овърдрафт от формирана от третото лице на договорната връзка невярна представа за действителното положение относно съществените елементи на договора, която да опорочи волята й до степен да не го сключи. Посочил е, че всички основания за унищожаемост за създадено у ответницата основание да се счита измамена са възникнали у нея не към датата на сключване на договора, а в по-късен момент – едва след като съдия изпълнителят я е поканил да изпълни задължението си по издадения срещу нея изпълнителен лист. Обсъдил е събраните по делото гласни доказателства и е приел, че не е доказано знание за измамата на банката или някой неин служител и такова не може да се предполага. Посочил е, че само знанието, че сумите по договора за кредит ще се ползват от трето лице, което ще заплаща дължимите вноски по него, не води до неговата унищожаемост на основание чл.29, ал.2 ЗЗД, тъй като тези уговорки не представляват умишлено въвеждане в заблуждение относно съществените елементи на сключения договор. Заключил е, че само това обстоятелство не обосновава извод, че служители на банката са знаели или е било невъзможно да не знаят, че волята на ответницата при сключване на договора за овърдрафт и постигането на съгласие по съществените му елементи е била опорочена чрез умишленото й въвеждане в заблуждение от трето лице и че договорът се сключва поради заблуждението.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя. В настоящия случай касаторката само формално е изпълнила изискването на чл.284, ал.3, т.1 ГПК за представяне на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като в него не е посочила кой е разрешеният от въззивния съд процесуалноправен или материалноправен въпрос, обусловил изхода на спора, а е повторила оплакванията си за неправилност на въззивното решение, изложени в касационната жалба. Тези оплаквания– за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон и за необоснованост, могат да бъдат обсъждани само след допуснато касационно обжалване при констатирано наличие на основанията за допускане на касационен контрол. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените в касационната жалба факти и обстоятелства.
Поради това следва да се приеме, че липсва общото основание за допускане на касационен контрол, което само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на някое от допълнителните основания за това. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 85 от 31.03.2014г. по в.т.д. № 8/2014г. на Великотърновски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: