4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 41
Гр. София, 16 януари 2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 12.12.18 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №3568/18 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на В. Ч. срещу въззивното решение на Градски съд София по гр.д. №15977/17 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен предявеният от М. Б. срещу касатора иск по чл.93, ал.2 ЗЗД за сумата от 4650 евро , представляващи двойният размер на платения от ищцата задатък по сключен с касатора предварителен договор за продажба на недв. имот от 02.10.15 г., ведно със законната лихва и деловодните разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.3 ГПК. Поставя като значими за спора, но и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото три въпроса от предмета на делото: В случай, когато в предварителния договор за продажба на недв. имот изрично е уговорено окончателният договор да се сключи до определена дата пред нотариус, посочен от трето лице, необходимо ли е това трето лице да направи изрично изявление до всяка от страните за избор на конкретен нотариус, за да се считат те задължени да сключат окончателния договор пред този нотариус или е достатъчно представител на това трето лице да присъства на уговорената в предварителния договор дата пред конкретен нотариус, за да се считат страните задължени да сключат окончателния договор пред този нотариус? В случай, когато в предварителния договор за продажба на недв. имот изрично е уговорено окончателния договор да се сключи до определена дата пред нотариус, посочен от трето лице, валиден ли е изборът на нотариус от това трето лице, когато е направен от негов представител, който е удостоверил представителната си власт пред страните с изрично пълномощно? Длъжен ли е съдът да се произнесе със сила на пресъдено нещо при оспорване на официален свидетелствуващ документ по чл.193, ал.1 ГПК и при успешно оспорване да потвърди истинността на този документ? Касаторът сочи, че произнасянето на ВКС по поставените въпроси ще допринесе в пълна степен и осигури разглеждането и решаването на делата, според точното тълкуване и смисъл на закона и от там ще допринесе за развитието на правото в един недвусмислен и непротиворечив правен порядък и ред, като ще намали възможността да се правят произволни тълкувания на отделни разпоредби, а оттам и неточното прилагане на правото в неговия логичен смисъл. Намира още, че третият въпрос е разрешен от първата и въззивната инстанция в противоречие с ТР №5/12 г. ОСГТК.
По допускане на обжалването ВКС намира следното:
Първите два въпроса, свързани с тълкуването на чл.2 , т.1 от предварителния договор, са от съществото на спора и в поясненията към тях касаторът оспорва преди всичко фактическите констатации на въззивния съд при разглеждане на спора по същество. Затова не обосновават общото основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 ГПК – ТР №1/19.02.10 г. Въззивният съд е приел, че доказателствената стойност на констативния протокол на нотариус Ц.М. от 16.11.15 г., представен от ответника по иска и оспорен от ищцата, не е опровергана в откритата процедура за оспорването му по чл.193 ГПК и в него са удостоверени причините, поради които не е сключен окончателен договор между страните. От съдържанието на констативния протокол и от показанията на разпитаните свидетели се установява и между страните не е спорно, че на 16.11.15 г. ищцата, която при сключване на договора заплатила процесното капаро от 2325 евро, имала готовност да заплати продажната цена на имота с банков кредит, отпускането на кредита било одобрено от банката /третото лице в поставените въпроси/ и ответникът разполагал с необходимите документи за сключване на договора. Последното обаче било осуетено от възникнали разногласия между страните относно момента на предаване на владението на имота – продавачът искал това да стане след заплащане на цялата продажна цена, докато в предварителния договор било уговорено предаването на владението да стане в деня на нотариалното изповядване на договора. За да уважат иска въззивният и първоинст. съд са приели, че на 16.11.15 г. продавачът / ответник по иска/ е предявил претенции за изменение на уговореното в предварителния договор, с което купувачът – ищец, заплатил процесния задатък, основателно/ държейки на вече договореното/ не се съгласил. На осн. чл.93, ал.2 ЗЗД, ако задължението не е изпълнено от получилата задатъка страна, както е в случая, другата страна при отказ от договора може да иска задатъка в двоен размер.
Третият въпрос също не обосновава общата и допълнителните предпоставки за допускане на обжалването на осн. чл.280, ал.1,т.3 ГПК. Въпросът е разработен в практиката на ВКС- напр. опр. по ч.гр.д. №3506/13 г. на второ г.о., в което е посочено: Съгласно чл.194, ал.2 и ал.3 ГПК съдът дължи произнасяне по истинността на оспорения документ като разполага с избор да направи това с изрично определение или с решението си – само в мотивите /както е по настоящото дело/, зачитайки или не доказателственото значение на документа или и в диспозитива, който в тази си част има характер на определение. Независимо от начина на произнасяне обаче преценката на съда за истинността на оспорения документ е част от изводите му, свързани с доказването и е от значение само в рамките на конкретния процес. Мотивите на цитираното ТР №5/12 г. ОСГТК, свързани с тълкувания въпрос, а именно: допустим ли е иск за установяване неистиност на документ по чл.124, ал.4, изр.1 ГПК, ако ищецът извежда правния си интерес от възможността да се позове на влязлото в сила решение по установителния иск в производство по висящ процес, в който документът е бил представен, но ищецът е пропуснал срока за оспорването му по чл.193, ал.1 ГПК – не сочат на различен от горния извод. Прието е, че такъв иск е недопустим, когато правният интерес от него се извежда единствено от възможността за позоваване на влязлото в сила решение по него по висящ процес, в който документа е бил представен, но е пропуснат срока за оспорването му или единствено от възможността да се ползва влязлото в сила решение като основание за отмяна по чл.303, ал.1, т.2 ГПК на влязло в сила решение по дело, по което документът е бил представен, но ищецът е пропуснал срока за оспорването му по чл.193, ал.1 ГПК.
Не се установяват основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд по гр.д. №15977/17 г. от 4.06.18 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: