О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 41/18.01.2017 год.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закрито заседание в състав:
Председател: Маргарита Соколова
Членове: Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 3652 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 2280/ 18.03.2016 г. по гр. д. № 1941/ 2014 г., с което Софийски градски съд, потвърждавайки решение № II-70-159/ 16.01.2012 г., с поправена очевидна фактическа грешка с решение от 14.06.2013 г. по гр. д. № 11 961/ 2010 г. на Софийски районен съд, извършването на съдебната делба на индивидуализираните с първоинстанционното решение имоти е допусната между следните лица и при следните квоти:
· по 1/ 8 ид. части за Н. Ц. Г., И. Ц. Г., Г. П. Н., П. В. Д., В. В. Д. – В., П. В. К. и
· 2/ 8 ид. части за Д. П. Х..
Решението обжалва П. В. К. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по следните материалноправни въпроси: 1. Погасяват ли се правата на (съ)собственика, който не е владение на общата вещ повече от 10 години? и 2. Допустимо ли е наследственото правоприемство между осиновения и осиновителя, ако осиновяването е извършено през 1955 г.? Касаторът счита въпросите обуславящи изводите на въззивния съд, като извежда допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК чрез приложените влезли в сила решения. По същество се оплаква, че неправилно делбата е допусната при участието на Д. П. Х..
Ответникът по касация Д. П. възразява решението да се допуска до касационен контрол, като го намира за правилно. Претендира разноски.
От останалите ответници по касация не постъпват писмени отговори.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет. Обжалваното решение е постановено в първата фаза на особеното исково производство по делба, а в нея делбеното имущество не се остойностява парично. Следователно забраните от чл. 280, ал. 2 ГПК не ограничават упражненото право на касационно обжалване. Упражнява го легитимирана страна – касатор е съделител, който отрича материалната легитимация на един от останалите съделители. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на жалбата, но макар и двата въпроса да обосновават решението, по тях е изключено всяко допълнително основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационния контрол. Съображенията за това са следните:
С въззивното решение е признато правото на съдебна делба и на ответника по касация Д. П., като е зачетено наследственото правоприемство от нейната осиновителка А. Г. К. и е изключена възможността правата й върху имотите, обект на делбените искове, да се погасят като последица от това, че Д. П. не ги е владяла през определен период.
Въззивният съд е съобразил, че осиновяването на Д. П. е допуснато с определение за осиновяване от 1955 г., като осиновителката е починала през 1978 г., а нейният съпруг е починал през 1979 г. Достигнал е до извода, че правният режим на осиновяването по ЗЛС до изменението на Закона от 1961 г. е изключвал наследственото правоприемство между осиновения и роднините на осиновителя. Съобразил е, че възникналото правоотношение по осиновяване е заварено към изменението на ЗЛС през 1961 г, с което осиновеният е приравнен на родно дете. Съобразил е и това, че правоотношението е заварено и към влизане в сила на СК от 1968 г., а по делото липсват твърдения, респ. и доказателства страните по осиновителното отношение да са се възползвали от възможността по чл. 105 ПЗР на СК от 1968 г. да поискат по надлежния ред приложението на чл. 55 от СК, която урежда непълното осиновяване. Поради това е заключил, че осиновяването на Д. П. от А. Г. К. е приравнено на пълното осиновяване (чл. 54 СК от 1968 г.), а тя е наследник на своята майка, осиновителката А. Г. К..
Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че и двата повдигнати от касатора въпроса обосновават въззивното решение. На настоящия състав обаче не е известна практика, според която правото на съ(собственост) се погасява като последица от неупражнено владение върху имота през определен период от време. От друга страна, изводите на въззивния съд по повод осиновяването на ответника по касация Д. П., извършено през 1955 г., но заварено към изменението на ЗЛС от 1961 г. и към влизане в сила на СК от 1968 г., съответстват на практиката на Върховния касационен съд (решение № 92/ 09.07.2015 г. по гр. д. № 7177/ 2014 г. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 – 293 ГПК). Обсъдената съдебна практика настоящият състав споделя, а тази, на която касаторът се позовава, не й противоречи. Изложеното изключва всяко допълнително основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационния контрол.
При този изход на делото в тежест на касатора следва да се поставят разноските, които ответникът Д. Х. е направила в настоящото производство. Правилото на чл. 355 ГПК не се прилага, но по аналогия намира приложение предвиденото в чл. 78, ал. 3 ГПК. Това е така, защото спорът за участието на този ответник в съдебната делба е пренесен пред касационната инстанция в резултат на неоснователната касационна жалба.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2280/ 18.03.2016 г. по гр. д. № 1941/ 2014 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА П. В. К. да заплати на Д. П. Х. сумата 350 лв. – разноски в касационното производство (аналогия с чл. 78, ал. 3 ГПК).
ПРЕДЕСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.