5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 41
гр. София, 19.01.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 3272 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Д. К., представляван от адв. Т. Г., срещу решение № 1330 от 27.06.2014г. по гр.д. № 1830/2014г. на САС, 8 състав, с което след частична отмяна на решение № 1257 от 24.02.2014г. по гр.д. № 8696/2013г. на СГС, ГО, I – 18 състав е отхвърлен предявеният от К. Д. К. против [фирма] иск по чл.226, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, реализирано на 25.05.2013г., за сумата 5 000 лева – разликата между уважения от първоинстанционния съд размер на обезщетението от 15 000 лева и приетото от въззивната инстанция обезщетение от 10 000 лева, и ЗАД [фирма] е осъдено да заплати на К. Д. К. сумата 1 542.31 лева – разноски в първата инстанция съразмерно на уважената част от иска, а К. Д. К. е осъден да заплати на [фирма] сумата 173.47 лева – разноски за въззивното производство, а в останата му част – в частта, в която ЗАД [фирма] е осъдено да заплати на К. Д. К. обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 1 500 лева до 10 000 лева и в частта, в която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за разликата над 15 000 лева до 26 000 лева, първоинстанционното решение е потвърдено0.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон. Твърди, че въззивният съд неправилно е приложил установения в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост и като последица е определил обезщетение, което не отразява действителната тежест на причинения противоправен резултат и не съответства на степента на претърпените от него неимуществени вреди. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК обосновава искането си за допускане на касационно обжалване с наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси, които е разрешил в противоречие с практиката на ВКС:
1. Длъжен ли е въззивният съд в решението си да се произнесе по всички наведени доводи и аргументи от страната във въззивната жалба и непроизнасянето по някои от наведените в жалбата възражения води ли до необоснованост на постановения акт – противоречие с т.8 на Постановление № 1 от 13.07.1953г. на Пленума на ВС, т.19 на ТР №1 от 04.01.2011г. по т.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 198 от 08.01.2014г. по гр.д. № 1619/2013г. на ВКС, II г.о.;
2. Следва ли съдът при приложението на чл.52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищцата неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II на ППВС № 4/1986г. и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост – противоречие с т. II на Постановление № 4/68г. на Пленума на ВС, решение № 99 от 08.10.2013г. по т.д. № 44/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 158 от 28.12.2011г. по т.д. № 157/2011г. на ВКС, ТК, т.о.;
3. Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди да вземе предвид наред с указаните в Постановление № 4/1968г. на Пленума на ВС и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица, и икономическата конюнктура в страната, съобразена с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените – противоречие с решение № 99 от 08.10.2013г. по т.д. № 44/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 66 от 03.07.2012г. по т.д. № 619/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т.о.
Ответникът ЗК [фирма] оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като в изложението не е посочено конкретно противоречие на въззивния съдебен акт с решение, постановено от ВКС. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови решението си, въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и е приел за установено, че при настъпило на 25.05.2013г. ПТП ищецът е пострадал в качеството си на пътник на задната седалка на л.а. „Хюндай“, че произшествието е настъпило по вина на водача на лекия автомобил С. А., че като пряка последица на поведението на водача А. са настъпили телесни увреждания на ищеца, както и че отговорността на виновния водач към датата на ПТП е била застрахована при ЗК [фирма]. Приел е, че правно значимите фактори за определяне на обезщетението за неимуществени вреди са младата възраст на пострадалия към датата на ПТП – 20 г., характера на телесните увреждания, а именно – мозъчно сътресение, контузия на главата, разкъсно-контузна рана на челото о0тдясно и по лицето, както и навяхване на шията, представляващи „лека телесна повреда“ по смисъла на НК, останалите козметични белези по лицето, както и това, че общият лечебен и възстановителен период е траел около два месеца. Въззивният съд е изложил съображения, че няма събрани доказателства, които да установяват, че към настоящия момент ищецът продължава да търпи интензивни или продължителни болки, както и че причинените охлузвания и наранявания са напълно зараснали, поради което е приел, че в случая се касае до нормално протекъл възстановителен процес с обичайните за подобни случаи претърпени неудобства. С оглед на това въззивният съд е достигнал до извода, че понесените от ищеца неимуществени вреди следва да бъдат обезщетени с обща сума 10 000 лева.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставеният процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивния съд в решението си да се произнесе по всички наведени доводи и аргументи от страната във въззивната жалба е важен, тъй като е от значение за решаване на спора. По него е налице постоянна съдебна практика – Постановление № 1/1953г. на Пленума на ВС , ТР № 1 от 04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 157 от 08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 217 от 09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, ГК, ІV го., решение № 990 от 24.03.2010г. по гр.д. № 47/2009г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 157 от 08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 268 от 21.11.2011г. по гр.д. № 191/2011г. на ВКС, ГК, ІІ г.о. и решение № 415 от 25.01.201г. по гр.д. № 1332/2010г. на ВКС, ГК, І г.о., решение 198 от 08.01.2014г. по гр.д. № 1619/2013г. на ВКС, ГК, II г.о. и др.. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и ал. 4 ГПК задължават въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, като в мотивите на решението си даде отговор на направените пред него оплаквания. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е обсъдил събраните по делото доказателства и е формирал собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, съобразявайки определените с въззивната жалба предели на въззивното производство и изложените от страните доводи. Доколко преценката на въззивния съд е обоснована и законосъобразна, в каквато насока са изложени доводи в касационната жалба и изложението по чл.284, ал.3 ГПК, е въпрос, относим към правилността на обжалваното решение, която не е предмет на обсъждане в стадия за допускане на касационно обжалване.
Формулираните материалноправни въпроси са релевантни, тъй като са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, но са разрешени в съответствие с постоянната практика. Съгласно Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС и създадената по реда на чл.290 ГПК задължителна съдебна практика – решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г., ТК, ІІ т.о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2979/2013г., ТК, ІІ т.о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди – морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. При определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии, като ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Въззивният съд не се отклонил от създадената съдебна практика, като при определяне на конкретния размер на обезщетенията е взел предвид момента на настъпване на ПТП и следователно е съобразил социално-икономическото състояние в страната към този релевантен момент. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника следва на основание чл.78, ал.8 ГПК да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 690 лева, определено съобразно чл.9, ал.3 вр. чл.7, ал.2, т.4 Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1330 от 27.06.2014г. по гр.д. № 1830/2014г. на САС, 8 състав.
ОСЪЖДА К. Д. К., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], ул. „12 април“ № 11, съд. Адрес: [населено място], [улица], офис 2А да заплати на ЗК [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] сумата 690 лева /шестстотин и деветдесет лева/ – юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция, на основание чл.78, ал.8 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: