3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 41
София, 24.01. 2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 5909/2014 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от Е. Василева Ц. чрез пълномощника адв. А. Т., срещу въззивното решение от 11.06.2014 г. по в. гр. д. № 1775/2013 г. на Софийския градски съд. Жалбоподателтката счита, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно – касационни отменителни основания по чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК, а относно предпоставките за допускане на касационно обжалване поддържа основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК.
От ответника по касация И. В. Ц. е получен писмен отговор със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационно обжалване, намира следното:
С обжалваното въззивно решение в сила е оставено решение № ІІ-58-49 от 05.07.2012 г. по гр. д. № 13198/2007 г. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен иск по чл. 21, ал. 1 СК /отм./ за признаване на установено по отношение на И. Ц., че Е. Ц. /сега жалбоподател/ е собственик на два апартамента, находящи се в [населено място],[жк], чрез трансформация на лично имущество, и е допусната делба на тези имоти при квоти по 1/2 ид. ч. за страните.
В касационната жалба се поддържа, че въззивният съд е постановил недопустимо решение, като е потвърдил решението на районния съд, който при допуснато съществено процесуално нарушение е разгледал предявен по реда на чл. 118 ГПК /отм./ инцидентен установителен иск с правно основание чл. 21, ал. 1 СК /отм./, и иск за делба на недвижими имоти, въпреки че не са налице предпоставките за това последващо обективно съединяване на искове – еднаква подсъдност и разглеждането им по един и същ съдопроизводствен ред съгласно чл. 103, ал. 1 ГПК /отм./. На следващо място според жалбоподателката в пълно противоречие със съдебната практика, с правилата на формалната логика и с доказателствата по делото за придобиване по време на фактическата раздяла между страните, която е основание да се приеме за оборена презумпцията за съвместен принос по чл. 19, ал. 3 СК /отм./, въззивният съд приел, че имотите не са лична собственост на ищцата по инцидентния установителен иск. На последно място, тъй като въззивната инстанция неправилно и необосновано не взема предвид фактическата раздяла между бившите съпрузи като факт с основополагащо значение за изхода на спора, неправилно приема, че презумпцията за съвместен и равен принос на двамата съпрузи за придобитото по време на брака не е оборена.
Във връзка с тези оплаквания в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката е поставила на първо място въпроса за допустимостта на въззивното решение, постановено при допуснати нарушения на законовите предпоставки и ограничения, свързани с надлежното упражняване на правото на иск и процесуалния ред за постановяване на съдебен акт по съществото на спора.
Не се разкрива вероятност обжалваното решение да е недопустимо поради недопустимо съединяване на иск за делба и иск за установяване на пълна трансформация на лично имущество. Постановление № 7/1973 г. на Пленума на ВС, т. 3а, разглежда случаите на съединяване на иск за делба на съсобственост с иск за създаването й или с иск за създаване на различни от законните дялове – т. е., когато с решението по конститутивен иск се създава съсобственост, която не съществува преди да е влязло в сила решението по този иск. Същото становище е застъпено и в решение № 619/21.07.1986 г. по гр. д. № 316/86 г. на ВС, I-во г. о. Не е такъв разглежданият случай на съединяване на иск за делба с установителен иск, какъвто безспорно е този по чл. 21, ал. 1 СК /отм./, поради което тази съдебна практика е неотносима към хипотезата, пред която страните са изправени.
С решение № 155 от 10.07.2012 г. по гр. д. № 22/2012 г. на ВКС, II-ро г. о., за допустимо е прието съединяването с иска за съдебна делба на съсобствен имот с установителни искове, макар и с друг предмет – за прогласяване нищожност на договор за покупко-продажба на идеална част от съсобствения имот, сключен между наследодателя и един от наследниците, поради липса на съгласие, или за установяване привидност на този договор за разкриване на действителното съгласие. Следователно, не се разкрива противоречие между този съдебен акт и обжалваното решение. То не противоречи и на решение № 186 от 09.07.2013 г. по гр. д. № 1303/2013 г. на ВКС, І-во г. о. Според него основно правило при обективното съединяване на искове е, че те трябва да подлежат на разглеждане по един и същ съдопроизводствен ред и доколкото делбата е особено исково производство, с нея не могат да се съединяват други искове, които се разглеждат по общия ред, както например иска по чл. 21, ал. 1 СК /отм./. Последният може да се съедини с иска за делба, само ако се поддържа при условията на евентуалност, т. е. ако не се признае пълна или частична трансформация, имотът да се включи в делбата при равни дялове за бившите съпрузи. Това решение е приложимо и в случая, макар съединяването на исковете да не е първоначално, а последващо – жалбоподателката, която е ответник по иск за делба, предявен от бившия съпруг, е предявила инцидентен установителен иск за изключителна собственост на делбените имоти в резултат на пълна трансформация на лично имущество. Ето защо, като е приел за съвместно разглеждане и се е произнесъл по установителния иск с правно основание чл. 21, ал. 1 СК /отм./, и след като го отхвърлил, е допуснал делбата, съдът в двете инстанции е постановил допустимо решение.
На второ място в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът за доказателствената стойност на мотивите към решението по бракоразводното дело по повод установената в тях фактическа раздяла между страните, по време на която делбените имоти са придобити. Жалбоподателката счита, че въззивното решение противоречи на съдебната практика /ТР № 35/1971 г. на ОСГК на ВС, решение № 186/09.07.2013 г. по гр. д. № 1303/2013 г., решение № 869/12.02.2010 г. по гр. д. № 1463/2008 г., решение № 364/29.04.2010 г. по гр. д. № 909/2009 г., определение № 439/05.05.2011 г. по гр. д. № 328/2010 г., всичките на ВКС, І-во г. о., решение № 1372/26.11.2008 г. по гр. д. № 5932/2007 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., и решение № 241/04.04.1989 г. по гр. д. № 143/1989 г. на ВС, ІІ-ро г. о./, според която една трайна и окончателна фактическа раздяла с пълна разделност на отношенията между съпрузите може да послужи като основание да се приеме за оборена презумпцията за съвместен принос по чл. 19, ал. 3 СК /отм./ при придобиването на имущество от единия от съпрузите. Сочи противоречие и с ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 12, относно необосноваността като порок на съдебното решение. Не е налице противоречие, защото въззивният съд е взел предвид установения факт, но е изложил съображения, че придобиването по време на фактическа раздяла не води автоматично до извода придобитото да е лична собственост на единия съпруг, след като той не е доказал личния произход на средствата, с които имуществото е придобито. Твърденията в тази насока на ищцата по инцидентния установителен иск /сега жалбоподателка/ са, че средствата са й били преведени по банкова сметка от И. Ц. – дъщеря на страните, и нейния съпруг М. И., като съделителят Ц. не е разполагал с финансова възможност да осигури средства за закупуването; че с лични средства – от продажба на свой сънаследствен имот, жалбоподателката е ремонтирала двете жилища. Съдът, след като обсъди данните по делото във връзка с доводите на страните, приел, че ищцата, която носи доказателствената тежест, не е установила при придобиването на имотите да са вложени нейни лични средства – да е използвала предоставените й по банков път средства или такива, придобити от разпореждане с нейно лично имущество, и това е решаващият мотив за отхвърлянето на иска на трансформация на лично имущество. Съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване може да се допусне по правен въпрос, свързан с предмета на делото и обусловил решаващите изводи на съда в обжалваното решение. В случая основното и решаващо съображение на съда е свързано с това дали средствата за придобиването са лични на ищцата, а не дали имотите са придобити по време на фактическата раздяла, поради което и по този въпрос не може да се допусне касационно обжалване.
Ответникът по касация не е представил доказателства за сторени от него разноски по водене на делото във Върховния касационен съд и искането за присъждане на такива не може да бъде уважено.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 11.06.2014 г. по в. гр. д. № 1775/2013 г. на Софийския градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: