12
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 41
гр. София, 2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪДна Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 152 по описа за 2019г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Алфа-65” ЕАД, представлявано от адв. Н. С. и адв. А. П., срещу решение № 2020 от 27.07.2018г. по в.т.д. № 6093/2017г. на Софийски апелативен съд, 9 състав, с което, след отмяна на решение № 5108 от 11.07.2017г. по гр.д. № 2619/2012г. на СГС, ГО, I-4 състав, е признато за установено на основание чл.124, ал.4 ГПК по иск на „Боляри” ЕАД против „Енерджи” ЕООД и касатора „Алфа-65” ЕАД, че следните десет документа: 1/ Анекс от 30.07.2007 г. към Договор за посредничество от 25.07.2007 г.; 2/ Приемо-предавателен протокол от 22.08.2007 г. към Договор за посредничество от 25.07.2007 г.; 3/ Допълнително споразумение от 20.09.2007 г. към Договор за посредничество от 25.07.2007 г.; 4/ Консултантски договор от 25.07.2007г.; 5/ Приемо-предавателен протокол към Консултантски договор от 22.08.2007г.; 6/ Покана-уведомление от 30.03.2011г. от „Алфа – 65” ЕАД до „Боляри” ЕАД и И. Г. Г.; 7/ Покана-уведомление от 11.04.2011г. от „Алфа – 65” ЕАД до „Боляри” ЕАД; 8/ Уведомление за прехвърляне на вземане с дата 18.04.2011г. от „Алфа – 65” ЕАД до „Боляри” ЕАД, с копие до „Енерджи” ЕООД; 9/ Покана от 18.04.2011 г. от „Енерджи” ЕООД до „Боляри” ЕАД; 10/ Писмо-уведомление от 20.04.2011г., изпратено от „Боляри” ЕАД до „Алфа – 65” ЕАД и „Енерджи” ЕООД, са неистински /неавтентични/, тъй като не са подписани от законните представители на „Боляри” ЕАД – С. А. К. и С. Р. Н..
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като е постановено по недопустими установителни искове по чл.124, ал.4, предл.1 ГПК. Поддържа, че ищецът няма правен интерес от предявените искове, тъй като съгласно константната практика на ВКС истинността на документа се проверява в хода на съдебното/арбитражното производство, в което този документ е представен, а в случая това е производството по арб.д. № 445/2012г. на АС при БТПП. Твърди още, че въззивното решение е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като съдът е отказал допускането на доказателствени средства, които са поискани своевременно, допустими са и са относими към съществото на спора – нова съдебно-графическа експертиза, която да изследва оспорените от ищеца подписи върху десетте документа. Излага и съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение не е прекомерно поради изключителната фактическа и правна сложност.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като възивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните материалноправен и процесуалноправни въпроси:
1. Следва ли при преценка на правния интерес за предявяване на установителен иск за неистинност на документ да се преценява силата на пресъдено нещо, която ще има решение по съществото на спора, което ще се постанови в друго производство, или от значение за правния интерес е обстоятелството, че документът е представен и приет като доказателство в друго производство, макар и да не е оспорен? Излага твърдение, че част от документите са били оспорени по ВАД № 2/2011г. на АС при БТПП още към датата на подаване на исковата молба, а останалата част е била оспорена със становище по арбитражното дело от 19.03.2012г. и поради това при преценката за наличието на правен интерес от предявяване на установителен иск за неистинност на документ съдът следва да изхожда от силата на пресъдено нещо в рамките на производство по чл.193 ГПК, а не от силата на пресъдено нещо, което ще има решението по главния иск. Позовава се на противоречие на въззивното решение с ТР № 5 от 14.11.2012г. по тълк.д. № 5/2012г. на ОСГТК на ВКС, решение № 238 от 03.07.2014г. по гр.д .№ 891/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 182 от 11.11.2013г. по т.д. № 350/2012г. на ВКС, ТК, II т.о..
2. Следва ли в производството по оспорване на истинността на частни диспозитивни документи съдът да извърши преценка и за приложението на презумпцията на чл.301 ТЗ? Твърди, че по въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 166 от 17.01.2013г. по т.д. № 636/2011г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 151 от 18.03.2013г. по т.д. № 609/2011г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 42 от 19.04.2010г. по т.д. № 593/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 48 от 28.02.2013г. по гр.д .№ 265/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 109 от 07.09.2011г. по т.д. № 465/2010г. на ВКС, ТК, II т.о.
3. Следва ли само въз основа на факта, че страна по делото е била задължена да представи документи в оригинал, но не го е сторила, съдът да приема за установено, че тези документи са неавтентични? Позовава се на решение № 79 от 10.09.2010г. по т.д. № 628/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 91 от 01.04.2015г. по грп.д. № 5960/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о.
4. Може ли съдът да черпи аргументи за неистинност на един документ от обстоятелството, че в рамките на друг процес обективирана в същия документ арбитражна клауза е обявена за нищожна? Твърди, че въззивният съд игнорира обстоятелството, че арбитражната клауза е самостоятелен процесуален договор, който може да бъде засегнат от пороци, които не рефлектират върху договора, в който се съдържа клаузата за арбитраж, с което се е отклонил от практиката, установена в решение № 157 от 11.01.2013г. по т.д. № 611/2012г. на ВКС, ТК, I т.о.
Касаторът поддържа, че по отношение на поставените въпроси е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като излага съображения за значението им за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Излага и довод за наличие на основанието по чл.280, ал.2 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответникът по касация „Боляри” ЕАД, [населено място], представлявано от адв. Е. Е. и адв. И. Н., оспорва касационната жалба, като излага съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Поддържа, че за него е налице правен интерес от заведените искове с оглед на бъдещ процес, който „Енерджи” ЕООД или трето лице, на което цедира вземанията си, може да заведе срещу дружеството за сумите, които вече е претендирало по ВАД № 2/2011г., производството по което е прекратено, без да е налице произнасяне относно истинността на документите, и в този смисъл неистинността на документите има значение за правоотношенията относно дължимостта на претендираните от „Енерджи” ЕООД вземания за главница и неустойка, които в момента не са предмет на висящ процес, но се претендират от ответниците и могат да бъдат предявени във всеки един момент. Твърди, че правен интерес от исковете е налице и с оглед на правоотношенията между дружеството и ответника „Алфа-65” ЕАД относно дължимостта от последното на сумата 1 955 830 лева, получена без основание във връзка с договор за посредничество от 25.07.2007г., както и законна лихва върху същата, които са предмет на производство по ВАД № 445/2012г. на АС при БТПП, образувано след завеждане на настоящото дело и спряно до приключването му. Сочи, че правен интерес е налице и с оглед правоотношенията между дружеството и А. Н. и С. К. за дължимост от последните на основание чл.240а ТЗ на вреди, произтичащи от сключване на договор за посредничество от 25.05.2007г., подписан в нарушение на устава на дружеството, които са предмет на т.д. № 246/2013г. на ОС Варна, образувано след завеждане на настоящото дело и спряно до приключването му. Сочи, че по аргумент за противното от ТР № 5 от 14.11.2012г. по тълк.д. № 5/2012г. на ОСГТК на ВКС и съгласно определение № 605 от 01.10.2013г. по ч.гр.д .№ 5864/2013г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 124 от 18.04.2013г. по гр.д .№ 783/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о. в настоящия случай за него е налице правен интерес от предявените искове за установяване неавтентичността на оспорените документи. Излага подробни съображения за неоснователност на довода за допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила, като твърди, че искането на касатора в отговора на въззивната жалба за допускане на съдебно-графическа експертиза е било неоснователно, тъй като не са били налице предпоставките на чл.266 ГПК. Във връзка с въпроса, отнасящ се до приложението на чл.301 ТЗ, сочи, че в случая не е налице действие на лице без представителна власт, а от доказателствата по делото е установено, че подписите в документите са копирани на просвет/пренесени с технически средства, т.е. въобще липсват каквито и да е подписи. Сочи още, че е налице противопоставяне от страна на ищеца на всички действия, въпреки че това е извън предмета на спора. По отношение на трети въпрос поддържа, че не е обуславящ, тъй като изводът за неавтентичност не е направен само въз основа на факта, че ответниците не са представили оригиналите, а въз основа на всички събрани по делото доказателства. Излага и съображения за неотносимост на формулирания четвърти въпрос, тъй като не съответства на мотивите на въззивния съд. Прави подробно обосновани възражения за липса на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2 ГПК.
Ответникът „Енерджи” ЕООД не представя отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд е посочил, че предмет на исковата претенция е установяване неавтентичността /неистинността/ на подписите на представляващите дружеството – ищец върху 10 броя докоменти, подробно описани в исковата молба, с твърдение, че не са подписани от С. А. К. и С. Р. Н.. Изложил е съображения, че целта на установителния иск по чл.124, ал.4 ГПК за неистинност на документ е преди да се стигне до съдебен процес, в който документът може да бъде използван, да се разреши спорът дали документът е истински или неистински, като във всички случаи на оспорване на документ същият следва да бъде свързан със спор на страните относно съществуването на едно материално право. Приел е, че в случая ищецът има правен интерес от предявяването на иска, тъй като документите, предмет на претендираната неавтентичност, имат доказателствено значение за факти, относими към твърдени спорни права на ответните дружества по отношение на ищеца. Посочил е, че се касае за възнаграждение по Договор за посредничество от 25.07.2007 г., изменен с анекс от 30.07.2007 год., по който дължимото е прието с приемо-предавателен протокол от 22.08.2007 г., и неустойки по същия договор, изменен с допълнително споразумение от 20.09.2007 г., за които се поддържа, че са цедирани на първия ответник „Енерджи“ ЕООД /от значение за последното е уведомлението от 18.04.2011г./, и на възнаграждение и неустойки по Договор за консултантски услуги от 25.07.2007г. Счел е, че в случая е допустимо разрешаването на въпроса за неистинността на документите, на които ответниците се позовават, да се извърши в настоящото производство с предмет иск по чл.124, ал.4, пр.1 ГПК, предявен от ищеца срещу ответниците, тъй като посочените спорни правоотношения, за които документите имат доказателствено значение, не са предмет на висящ процес. В тази връзка е взел предвид, че производството по ВАД №445/2012 г. на Арбитражния съд при БТПП, спряно до приключване на настоящото производство, е с предмет: иск на ищеца по чл.55, ал.1 ЗЗД за връщане на сумата от 1 955 830 лв., платена по Договор за посредничество от 25.07.2007г. Констатирал е, че в това производство ответникът „Алфа-65” ЕАД противопоставя възражение за плащане на сумата, предмет на иска, от ищеца по процесния консултантски договор, а не по договора за посредничество. Приел е, че с оглед предявеното спорно право по чл.55, ал.1 ЗЗД, от значение за обвързващата страните сила на пресъдено нещо по решението, което ще се постанови в арбитражното производство, и изясненото доказателствено значение на процесните документи за други правоотношения на страните, е изключен извод за отсъствие на правен интерес от предявените искове по чл.124, ал.4, пр.1 ГПК. По тези съображения въззивният съд е достигнал до извод, че за ищеца съществува правен интерес от установяване неавтентичността на документите, подробно описани в исковата молба.
Възивният съд е счел за абсолютно неотносими и неприложими към спора разпоредбите на чл.293, ал.3 и чл.301 от ТЗ. Посочил е, че втората разпоредба касае действията на лице без представителна власт от името на търговец и липса на противопоставяне на тези действия от страна на търговеца, при което възникват права и задължения за търговеца, но в случая не е налице действие на лице без представителна власт, тъй като ответниците поддържат, че процесните документи са подписани от С. К. и С. Н., който факт се отрича от ищеца. Поради това е счел, че, като се е позовал на посочените разпоредби, приемайки, че процесните документи материализират търговски сделки и че съставляват частни диспозитивни документи, чиято действителност всъщност не се оспорва от ищеца, първоинстанционният съд е достигнал до погрешен краен извод.
Възивният съд е приел, че в представените по делото копия на 10 бр. документи: 1/Анекс от 30.07.2007 г. към Договор за посредничество от 25.07.2007 г.; 2/Приемо-предавателен протокол от 22.08.2007 г. към Договор за посредничество от 25.07.2007 г.; 3/Допълнително споразумение от 20.09.2007 г. към Договора за посредничество от 25.07.2007 г.; 4/Консултантски договор от 25.07.2007г.; 5/Приемо-предавателен протокол към консултантски договор от 22.08.2007г.; 6/Покана-уведомление от 30.03.2011г. от ”А.-65”- ЕООД до „Боляри” ЕАД и И. Г. Г.; 7/Покана-уведомление от 11.04.2011г. от „Алфа – 65” ЕООД до „Боляри” ЕАД; 8/Уведомление за прехвърляне на вземане от 18.04.2011г. от „Алфа – 65” ЕООД до „Боляри” ЕАД, с копие до „Енерджи” ЕООД; 9/Покана от 18.04.2011г. от „Енерджи”ЕООД до „Болари” ЕАД; 10/Писмо-уведомление от 20.04.2011г., с посочване, че е изпратено от „Боляри” ЕАД до „Алфа 0 65” ЕООД и „Енерджи”ЕООД, има подписи на лица, които се сочи в документите да са били представляващи ищцовото дружество – на С. К. и С. Н.. Взел е предвид, че тези лица са разпитани като свидетели по делото и под страх от наказателна отговорност са заявили, че не са подписвали процесните документи, т.е. положените подписи не са техни. Посочил е още, че са събрани и писмени доказателства, приложени към исковата молба, от които се установява, че на датите, на които са били съставени документите, тези две лица не са могли физически да ги подпишат, тъй като са били извън страната, респ. извън Варна, където са съставени документите.
Въззивният съд е обсъдил изготвените по делото експертизи : еднолични съдебно-почеркови технически експертизи на вещото лице М. З. от 07.10.2013 г., допълнителна СПТЕ на същото вещо лице от 03.02.2014 г., допълнителна негова СПТЕ от 23.04.2014 г., според които при изследване на копията, приложени към исковата молба по делото и копията, приложени към комплексната графическа и техническа експертиза, изготвена по арб.д. № 2/2011г. на АС – София, се налагат следните констатации: автор на положения за „възложител“- „Боляри” ЕАД подпис, не е посоченото физическо лице С. К. – изпълнителен директор на дружеството – върху следните оспорени документи: Анекс от 30.07.2007 г. към Договора за посредничество от 25.07.2007 г.; Приемо-предавателен протокол от 22.08.2007 г. към Договора за посредничество от 25.07.2007 г.; Допълнително споразумение от 20.09.2007 г. към Договора за посредничество от 25.07.2007 г. и Приемо-предавателен протокол към консултантски договор от 22.08.2007 г., тъй като подписите са изпълнени чрез копиране на просвет от подпис, положен от С. К.; автор на положения за „възложител“- „Боляри” ЕАД подпис не е посоченото физическо лице С. Русалиев Н.– изпълнителен директор на дружеството върху следния оспорен документ – Покана от 18.04.2011 г. от „Енерджи” ЕООД до „Боляри” ЕАД; автор на положения за „възложител“- „Боляри” ЕАД подпис е посоченото физическо лице С. Русалиев Н. – изпълнителен директор на „Боляри” ЕАД върху следните оспорени документи: Покана-уведомление от 30.03.2011г. от „Алфа – 65” ЕООД до „Боляри” ЕАД и И. Г. Г., Уведомление за прехвърляне на вземане от 18.04.2011г. от „Алфа – 65” ЕООД до „Боляри” ЕАД, с копие до „Енерджи” ЕООД и Писмо-уведомление от 20.04.2011г., изпратено от „Боляри” ЕАД до „Алфа – 65” ЕООД и „Енерджи” ЕООД. Приел е, че неистинността на Покана-уведомление от 30.03.2011г. от „Алфа – 65” ЕООД до „Боляри” ЕАД и И. Г. Г., Уведомление за прехвърляне на вземане от 18.04.2011г. от „Алфа – 65” ЕООД до „Боляри” ЕАД, с копие до „Енерджи” ЕООД и Писмо-уведомление от 20.04.2011г., изпратено от „Боляри” ЕАД до „Алфа – 65” ЕООД и „Енерджи” ЕООД се установява от заключението на СПТЕ, изготвена от в.л. М. З., прието от съда и неоспорено от страните в с.з. от 19.02.2014г., според което подписът, който се твърди да е изпълнен от С. Н., е изпълнен чрез копиране от подпис, положен от същия, като експертът не изключва възможността да е налице копиране на просвет и последващо пренасяне на подписите с технически средства – предварително заснемане и добавяне на текстовете, принтиране, сканиране, както и от показанията на свидетеля Н., който отрича да е полагал подписа си на тези документи. Приел е, че според допълнителната СПТЕ от 23.04.2014г. подписът за „възложител“ – „Боляри” ЕАД в Консултантски договор от 25.07.2007 г. не принадлежи на лицето С. Русалиев Н..
Въз основа на приетите тройна комплексна съдебно-почеркова и техническо-документна експертиза от 18.12.2015 г. на вещите лица М. Е., Г. М. и К. С. и тройна съдебно-почеркова експертиза от 07.02.2015 г. на вещите лица М. З., И. И. и С. Х. с обект на изследване – оригинал на Консултантски договор от 25.07.2007г., е приел за установено, че подписът за „възложител” от името на „Боляри” ЕАД не е бил положен от физическото лице С. А. К. – изпълнителен директор в дружеството, нито от С. Русалиев Н..
Въззивният съд е приел, че въз основа на съвкупната преценка на обсъдените доказателства се установява, че оспорените в производството 10 броя документи, са неавтентични, тъй като подписите, положени в тях от името на С. К., респ. С. Н., като представляващи „Боляри” ЕАД, не принадлежат на тези лица. Посочил е, че индиция за това е и фактът, че с влязлото в сила решение на СГС по т.д. № 149/2012г., водено между същите страни и с предмет – обявяване за нищожна арбитражна клауза, обективирана в чл.2 на допълнително споразумение от 20.09.20007г. към договор за посредничество от 25.07.2007г., е установена неистинността на този документ, и макар с диспозитива на решението да се прогласява нищожност на тази арбитражна клауза, констатираното в мотивите на съдебния акт е в подкрепа на направения по настоящото дело извод. Посочил е, че извод за неавтентичността на оспорените документи следва да се направи и на основание разпоредбата на чл.161 ГПК вр. чл.190 ГПК, тъй като по направено с исковата молба искане с определение от 21.05.2013 и от 30.10.2013г. ответниците са задължени на основание чл.190 ГПК да представят оригиналите на оспорените документи и в с.з. на 30.10.2013г., са предупредени за последиците по чл.161 ГПК, но въпреки това оригиналите не са представени по делото, нито са предоставени на вещото лице, а едва след приемане на експертизата в с.з. на 19.02.2014г. ответниците са заявили къде се намира оригиналът на оспорения консултантски договор и въз основа на него са изготвените двете тройни експертизи.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Доводът на касатора за недопустимост на въззивното решение поради постановяването му по недопустим иск е неоснователен. По въпроса за допустимостта на установителен иск по чл.124, ал.4 ГПК за установяване неистинност на документ е формирана постоянна съдебна практика. Съгласно ТР № 5 от 14.11.2012г. по тълк.д. № 5/2012г. на ОСГТК иск за установяване на неистинност на документ по чл.124, ал.4, изр.1 ГПК е недопустим, ако ищецът извежда правния си интерес от възможността да се позове на влязлото в сила решение по установителния иск в производството по висящ исков процес, в който документът е бил представен, но ищецът е пропуснал срока за оспорването му по чл.193, ал.1 ГПК, или от възможността да ползва съдебното решение по установителния иск като основание за отмяна по чл.303, ал.1, т.2 ГПК на влязлото в сила решение по делото, по което документът е бил представен, но ищецът е пропуснал срока за оспорването му по чл.193, ал.1 ГПК. В решение № 1243 от 18.04.2013г. по гр.д. № 783/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о. е прието, че правен интерес от иска по чл.124, ал.4, изр.1 ГПК ищецът има само ако документът има значение за други правотношения между страните. Такъв правен интерес не е налице, когато ищецът се позовава на абстрактна възможност съдържанието на документа да влияе на евентуални бъдещи правоотношения, а е необходимо да се установи, че документът ще бъде използван като доказателство с оглед други правоотношения между страните. В настоящия случай е установено, че оспорените с исковата молба документи са от значение за правоотношения между страните, по които те претендират възникването на вземания, предмет на арбитражни и съдебни производства. Документите са били представени като доказателства по ВАД № 2/2011г. на Арбитражен съд София и са били оспорени от ищеца, но производството по това дело е било прекратено с определение поради непредставяне на оригинала на договора, съдържащ абитражната клауза. С оглед на това не са налице посочените в ТР № 5 от 14.11.2012г. по тълк.д. № 5/2012г. на ОСГТК хипотези и приключилото с определение за прекратяване производство не води до недопустимост на предявения установителен иск за неистинност на документите. Обстоятелството, че след образуване на настоящото дело са заведени искове, по които документите са представени като доказателства и производствата по които са спрени до приключване на настоящото дело с оглед оспорването на автентичността на документите, също не обуславя извод за недопустимост на иска по чл.124, ал.4, изр.1 ГПК. Въз основа на посочените факти следва да се приеме, че оспорените с разглеждания иск документи имат значение за правоотношенията между страните и се използват като доказателства във връзка с тях, което обуславя правен интерес за ищеца от заведения иск.
Първият процесуалноправен въпрос не отговоря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Извода си за допустимост на предявените искове поради наличието на правен интерес за ищеца от предявяването им въззивният съд е обосновал с това, че документите, предмет на претендираната неавтентичност, имат доказателствено значение за факти, относими към твърдени спорни права на ответните дружества по отношение на ищеца и че посочените спорни правоотношения, за които документите имат доказателствено значение, не са предмет на висящ процес. Въпросът си касатора поставя във връзка с твърдението, че въззивният съд е приел в решението си, че по арб.д. № 445/2012г. са били представени част от документите, предмет на настоящото дело, но в производството липсвало произнасяне относно истинността на документите и поради това бил налице правен интерес от водене на иска. Такива мотиви въззивният съд е изложил, но по отношение на ВАД № 2/2011г. по описа на Арбитражен съд– София, което обаче е приключило с определение за прекратяване на делото, а не по отношение на висящото арб.д. № 445/2012г. на АС при БТПП /което е образувано след завеждане на настоящото дело и е спряно до приключването му/.
Вторият материалноправен въпрос е обсъждан от въззивния съд, но по отношение на него не е налице произнасяне в противоречие с практиката на ВКС. Посочените от касатора съдебни решения не са постановени по искове по чл.124, ал.4 ГПК за установяване неавтентичност на документи, а по искове за разрешаване на материалноправни спорове, произтичащи от документи, чиято автентичност е оспорена по реда на чл.193 ГПК. Поради това даденото в тях разрешение във връзка с прилагането на чл.301 ТЗ по търговски спор за права, произтичащи от документ, чиято автентичност е оспорена, е неотносимо към настоящото производство, което няма за предмет такъв спор. Предвид изложеното по този въпрос не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което съгласно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК предполага разрешаването на правен въпрос, чието разглеждане допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато с оглед непълен, неясен или противоречив закон е необходимо да се създаде съдебна практика по прилагането му или тя да бъде осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай разпоредбата на чл.124, ал.4, изр.1 ГПК е пълна и ясна и по прилагането й е формирана съдебна практика, в това число относно предмета на производството по такъв иск и подлежащите на доказване факти, в които не се включват предпоставките и последиците на чл.301 ТЗ. Тази практика не се нуждае от промяна или осъвременяване, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Третият процесуалноправен въпрос не съответства на мотивите на въззивния съд, тъй като изводът за неавтенчност на оспорените с исковете документи е формиран въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства – експертизи, свидетелски показания и писмени доказателства, а не само въз основа на прилагане на последиците на чл.161 вр. чл.190 ГПК. По тези съображения не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК и четвъртият процесуалноправен въпрос – въззивният съд действително се е позовал на влязло в сила съдебно решение, с което е обявена за нищожна арбитражна клауза, обективирана в чл.2 на допълнително споразумение от 20.09.2007г. към договор за посредничество от 25.07.2007г., но само като „индиция” за неавтентичност на документа, в който е обективирана клаузата, докато решаващия му извод за основателност на иска е основан на съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства.
При липса на основната предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на първи, трети и четвърти въпроси, не следва да се обсъжда наличието на сочените от касатора допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
Изложените в касационната жалба доводи за неправилност на въззивното решение в частта за разноските поради неправилно произнасяне от съда по направеното възражение за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение не следва да се разглеждат в настоящото производство, а подлежат на разглеждане от въззивния съд по реда на чл.248 ГПК.
При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2020 от 27.07.2018г. по в.т.д. № 6093/2017г. на Софийски апелативен съд, 9 състав.
ВРЪЩА делото на Софийски апелативен съд, 9 състав за произнасяне по искането по чл.248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: