О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 41
С., 25.01. 2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи януари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 4570/2018 год.
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Г. В. С., подадена чрез адв. М., срещу определение № 22554 от 22.10.2018г., постановено по ч.гр.д.№ 6507/2018г. на Софийския градски съд. С това определение е отменено определение № 285989 от 05.12.2017г., постановено по гр. д. № 11771/2017г. на Софийския районен съд, 114 – ти състав, в частта, с която е прекратено производството и е върната исковата молба на Г. В. С. срещу Д. К. В. по иска за съществуване на трудовото правоотношение . със същото определение е оставена без уважение частната жалба на жалбоподателя С. срещу останалата част на определение № 285989 от 05.12.2017г., постановено по гр. д. № 11771/2017г., с която е върната исковата молба по отношение на иска по чл. 71, ал.1, т. 1 Закона за защита от дискриминация /ЗЗДискр./ и е прекратено производството по иска за установяване на недопускането на ищеца до работното му място като недопустимо.
В жалбата жалбоподателят развива доводи, че исковата му молба е направена по образец за разглеждане на ЕСПЧ и отговаря на изискванията за редовност на чл. 127, ал.1 и 2 ГПК. Поддържа, че търсената от него форма на защита е предявяване на отрицателен установителен иск, а не осъдителен, за което обосновал правен интерес. Сочи допуснати процесуални нарушения от съда по даване на неправилни указания, с които се нарушава диспозитивното начало и изменя вида на търсената защита в противоречие с установената съдебна практика, обективирана в ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Жалбоподателят обжалва изцяло определението – и в частта, с която е уважена жалбата му, тъй като счита, че погрешно съдът приел, че е предявен положителен установителен иск за съществуване на трудово правоотношение, а в действителност ищецът предявил отрицателен установителен, при който доказателствената тежест се размествала. Искането е за отмяна на определението като неправилно, поради нарушение на материалния закон.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че е налице очевидна неправилност на въззивното определение, а при условията на евентуалност поддържа предпоставките на чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като в противоречие с практиката на ВКС е даденото от съда тълкуване на чл. 13 и чл. 14 ЗЗДискр. Поддържа, че извършените нарушения на съдопроизводствените правила при разглеждане на подадените в хода на производството молби и при връчване на разпорежданията на първоинстанционния съд както на ищеца, така и на служебния му защитник, освен като основание за неправилност са от значение за точното прилагане на правото, с което следва да бъдат законосъобразно, предвидимо и справедливо защитени интересите на всеки български гражданин при конкретен правен спор.
Върховният касационен съд, състав на III г. о., след преценка на данните по делото, констатира следното:
Частната касационна жалба в частта, насочена срещу определение № 22554 от 22.10.2018г., постановено по ч.гр.д.№ 6507/2018г. на Софийския градски съд, в частта, с която е отменено определение № 285989 от 05.12.2017г., постановено по гр. д. № 11771/2017г. на Софийския районен съд, в частта, с която е прекратено производството и е върната исковата молба на Г. В. С. срещу Д. К. В. по иска за съществуване на трудовото правоотношение, е процесуално недопустима – подадена е срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт извън кръга на посочените в чл. 274, ал. 3 ГПК.
Процесуалните разпоредби на т. 1 и т. 2 на чл. 274, ал. 3 ГПК очертават кръга на определенията, срещу които могат да се подават частни касационни жалби и то при наличие на предпоставките за допускане до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно: определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото, и определения, с които се дава разрешение по същество на други производства или се прегражда тяхното развитие. Определението на Софийския градски съд в посочената част, постановено по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, с което се отменя определение на първата инстанция за прекратяване на производството и делото се връща на първата инстанция за продължаване на съдопроизводствените действия, не е от категорията на определенията по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, т. е. на обжалваемите определения на въззивната инстанция с частна жалба пред ВКС, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Постановените от въззивния съд определения, с които се отменят преграждащи развитието на делото определения на първоинстанционния съд не подлежат на обжалване. В случая въззивният съд е отменил акта на първоинстанционния съд за прекратяване на производството по делото в сочената част, т. е. запазена е висящността на производството. Същото няма характер и на акт, с който се дава разрешение по същество на други производства или се прегражда тяхното развитие. Поради това въззивното определение в тази част е окончателно и не подлежи на по-нататъшен инстанционен контрол.
В останалата част жалбата е насочена против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274 ал. 3, т. 1 ГПК.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
Въззивният съд обосновал, че изискване за редовност на исковата молба по искове за установяване на дискриминация е посочването на конкретен дискриминационен признак, какъвто исковата молба на Г. В. С. не съдържа. Констатирал е, че и след ясните и точни указания на съда в тази насока, дадени с разпореждане от 11.08.2017 г., в уточнителната си молба ищецът не посочил такъв признак. След като извършил проверка на съдопроизводствените действия по връчване на указанията на първоинстанционния съд, въззивният съд приел, че е допуснато нарушение при удостоверяване на връчването на адв. М. на 28.09.2017 г. и съдът неправилно не е разпоредил повторно връчване, но независимо от това указанията му били съобщени на процесуалния представител на ищеца и за него е започнал да тече срок за изпълнението им. Определението № 249812/25.10.2017 г., с което се оставяло без разглеждане искането за продължаване на срока за изпълнение на указанията не било обжалвано. Посочено е, че с него се преодоляло действието на искането по чл. 63 ГПК и срокът при липса на други основания за спиране и прекъсване изтичал на 18.10.2017 г. Последващата молба от 07.11.2017 г. за продължаване била подадена след изтичането му и не следвала да се взема предвид, тъй като след изтичане на срока за отстраняване на нередовностите страната може да иска само възстановяване на срока. С оглед на това, че нито в срока за отстраняване на нередовностите, нито след това са изпълнени указанията на съда, въззивният съд заключил, че правилно е върната исковата молба по отношение на иска с правно основание чл. 71, ал. 1, т.1 ЗЗДиск. Обосновал, че искът за установяване на недопускането на ищеца до работното му място е недопустим, тъй като защитата срещу незаконното недопускане до работа съгласно чл. 213 КТ се осъществява посредством предявяване на осъдителен иск за заплащане на обезщетение за периода на недопускане до работа. Като второ съображение в подкрепа на извода си е изложил, че предявеният иск е за установяване на факт с правно значение, чието установяване не е предвидено да се извършва по този ред.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
В съответствие с нормите на чл. 5 и чл. 7 от ГПК съдът служебно следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, в това число и в стадия на селектиране на касационните жалби. След извършената служебна проверка съдът намира, че същото е валидно и допустимо, поради което не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Не е налице и поддържаната очевидна неправилност, тъй като обжалваното определение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Несъстоятелни са твърденията на жалбоподателя, че съдът променил заявеното от ищеца искане за защита. Когато ищецът твърди, че определено право не съществува, предмет на спора и на исковия процес е отричаното от него право. За него ще е налице правен интерес посредством отрицателен установителен иск да установи несъществуването на спорното право в патримониума на ответника, който ще носи тежестта да докаже притежанието на правото. В случая ищецът иска да се установят положителни факти и наличието на правоотношения. Предвид изложените твърдения в исковата молба и заявеното искане предявените искове са положителни установителни. Правната квалификация на спорното право се определя от сезирания съд. Тя се извежда от въведените от ищеца фактически твърдения, които очертават основанието на иска и от петитума, който определя съдържанието на спорното право и вида на търсената защита, но съдът не е обвързан от дадената от ищеца квалификация. Когато съдът се е произнесъл съобразно въведените в исковата молба твърдения в рамките на заявеното основание и петитум, дадената от съда квалификация е съответна на въведеното от ищеца субективно право въз основа на правната норма.
Единствено искът за установяване недопускането на работа е отрицателен установителен, но същият е приет за недопустим, поради наличието на предвидена друга форма на защита. Тълкувателно решение № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС е неотносимо към разглеждания правен спор, доколкото в него е разгледан въпросът за наличието на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и дадените в него разяснения не биха могли да се съотнесат към разглеждания случай поради липсата на сходство.
В случая касаторът не е формулирал правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, за който да са налице поддържаните допълнителни основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от формираната съдебна практика на касационната инстанция, според която съгласно правилото на чл. 14, ал. 1 от ЗЗДискр работодателят осигурява равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд, като по силата на ал. 3 от същия текст критериите за оценка на труда при определяне на трудовите възнаграждения и оценката на трудовото изпълнение са еднакви за всички работници и служители и се определят с колективните трудови договори или с вътрешните правила за работната заплата, без оглед на признаците по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. Правилото има императивен характер, поради което определянето на различни критерии за оценка на труда и за изпълнение на трудовите задължения, свързани в определяне на трудово възнаграждение на работниците и служителите осъществяващи еднакъв или равностоен труд, ще е нарушение на закона и ще създаде предпоставка за различно третиране на същите, а оттам и за евентуална дискриминация. Предвид на това работодателят не само може, но и е длъжен да въведе еднакви критерии за оценка на труда и за изпълнение на трудовите задължения, свързани в определяне на допълнителното трудово възнаграждение на работниците и служителите осъществяващи еднакъв или равностоен труд. По силата на изричната разпоредба на чл. 14, ал. 3 от ЗЗДискр тези критерии не могат да се основават на някой от защитените признаци по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр или макар и да не се основават изрично на тях прилагането им не трябва да поставя част от работниците, по отношение на които е налице защитен признак по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр в по-неблагоприятно положение от други такива, които са в равностойно положение. В производство за защита от дискриминация, след като страната твърди, че е дискриминирана, следва представи факти, въз основа на които може да се направи предположение, че е налице дискриминация, а ответната страна трябва да докаже, че принципът на равно третиране не е нарушен. Обстоятелството, че едно лице е поставено в по-неблагоприятно положение от друго, само по себе си, не е основание да се предположи, че е налице дискриминация. Поради това за да се възложи доказателствената тежест на ответника по иска трябва да бъде установено не само по-неблагоприятното третиране, но и други обстоятелства сочещи на това, че това третиране се дължи на някой от защитените признаци по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр, за да може са се направи обосновано предположение за наличието на дискриминация. В този смисъл в исковата си молба ищецът следва да въведе твърдения за притежанието на признак по чл. 4, ал.1 ЗЗДискр, който обусловил неравноправното му третиране.
Останалите доводи на жалбоподателя са привързани към оплакванията му за неправилност на обжалваното определение, които представляват основание по чл. 281, т. 3 ГПК и не подлежат на преценка във фазата по селекция на касационните жалби.
Обжалваното определение не може да се допусне до касационен контрол на основания, различни от формулираните в жалбата. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в частната касационна жалба.
В обобщение не са налице основанията за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частната касационна жалба на Г. С. С. в частта, насочена срещу определение № 22554 от 22.10.2018г., постановено по ч.гр.д.№ 6507/2018г. на Софийския градски съд в частта, с която е отменено определение № 285989 от 05.12.2017г., постановено по гр. д. № 11771/2017г. на Софийския районен съд, 114 – ти състав, в частта, с която е прекратено производството и е върната исковата молба на Г. В. С. по иска за съществуване на трудовото правоотношение.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 22554 от 22.10.2018г., постановено по ч.гр.д.№ 6507/2018г. на Софийския градски съд в останалата част.
Определението подлежи на обжалване в частта, с която е оставена без разглеждане жалбата, в едноседмичен срок от връчване на съобщението.В останалата си част определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: