О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№41
Гр. С., 30.01.2015год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесети януари през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Красимир Влахов гр. д. № 7338 по описа на ВКС за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Р. Д. срещу Решение № 1091/ 15.07.2014 г. по в.гр.д. № 564/2014 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е обезсилено първоинстанционното Решение № 6089/ 27.12.2013 г. по гр.д.№ 1104/12 г. на Варненския районен съд, ХІV състав в частта, с която е признато за установено по отношение на ответниците [фирма], Р. Д. Д. и Е. Д. Д., че ищецът Д. Р. Д. е собственик за разликата над 1/6 до 1/3 ид.ч. от дворно място в [населено място], м.”Т.”, ул.”8-ма” № 106, представляващо имот с пл.№ 1949 в кв.106 по плана на [населено място], м.”Т.”, нанесен в кадастралната карта и кадастралните регистри като имот с идентификатор № 10135.2520.1949, както и в частта, с която е прогласен за нищожен договора за учредяване на ипотека върху недвижим имот, сключен с Н..акт № 197, том V, дело № 4781/2008 г. за 1/100 ид.ч. от гореописания недвижим имот, като в тази му част производството по делото е прекратено като недопустимо; отменено е решението на Варненския районен съд в частта, с която е признато за установено по отношение на ответниците ответниците [фирма], Р. Д. Д. и Е. Д. Д., че ищецът Д. Р. Д. е собственик на 1/3 ид.ч. от изградената в мястото жилищна сграда на две нива с обща Р. от 191 кв.м., вместо което е постановено отхвърляне на така предявения собственически иск. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради необоснованост и нарушаване на съдопроизводствените правила, поради което се моли за отменяването му и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковите претенции бъдат уважени със законните последици, евентуално- връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване са формулирани два процесуалноправни въпроса, които според касатора са обуславящи за правилността на обжалваното въззивно решение. Тези въпроси, уточнени и конкретизирани от касационния съд съобразно задължителните постановки на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/09 г., ОСГТК на ВКС, са следните:
1. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събраните пред първата инстанция доказателства, като направи въз основа на тях собствени фактически констатации, и дължи ли служебно събиране на доказателства за правнорелевантните факти? К. поддържа, че произнасянето на въззивния съд по този въпрос е в отклонение от задължителната практика на ВКС /ТР № 1/2004 г. на ОСГК/, с оглед на което е налице основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
2. Длъжен ли е въззивният съд, ако смята за необосновано експертно заключение, дадено в производството пред първата инстанция, да изложи мотивирано съображенията си за това? Според касатора, този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК /Решение № 542 от 07.02.2012 г. по гр.д.№ 1083/10 г. на ІV г.о. и Решение № 58 жт 13.02.2012 г. по гр.д.№ 408/10 г. на І г.о./, поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответникът по касация [фирма]- [населено място] е депозирал по реда на чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор, с който моли касационното обжалване да не бъде допускано предвид липсата на предвидените в чл.280, ал.1 ГПК основания за това. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Ответниците по касация Р. Д. Д. и Е. Д. Д. не са депозирали отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира, че искането на касатора за допускане на касационното обжалване е неоснователно, тъй като не са налице предвидените в чл.280, ал.1 ГПК основания за ангажиране на правораздавателната компетентност на настоящата касационна инстанция по спора. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Варненския окръжен съд на релевираното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е обусловено от формиране на положителен извод, според който посочените правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК са от обуславящо значение за изхода на конкретното дело, като при това въпросите следва да са разрешени в отклонение от задължителната практика на ВС или ВКС. Така предвиденото в процесуалния закон изискване за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не е налице.
По същество и двата поставени от касатора процесуалноправни въпроса са свързани с релевираното в касационната жалба оплакване, според което въззивният съд не е съобразил даденото пред първата инстанция експертно заключение, че липсва идентичност между сградата, 1/3 ид.ч. от която ищецът е прехвърлил през 2006 г. в полза на ответницата Е. Д., и сградата, ипотекирана от ответниците Е. и Р. Д. в полза на ответника [фирма] през 2008 г., което според поддържаното от ищеца обуславя извода, че същият е останал съсобственик на 1/3 ид.ч. от мястото и сградата, поради което и доколкото липсва негово съгласие за учредявяне на договорната ипотека през 2008 г., същата е нищожна. Тези въпроси обаче нямат обуславящо значение за изхода на делото и като такива не са поставени в основата на изводите на въззивния съд. В мотивите на обжалваното въззивно решение е прието, че с договора от 31.08.2006 г. ищецът се е разпоредил в полза на ответницата Е. Д. изцяло с правата си по отношение на процесния имот, като този извод се основава на съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства при изследване на действителната обща воля на страните съгласно чл.20 ЗЗД, при което изрично е посочено, че даденото експертно заключение относно липса на идентичност между прехвърления през 2006 г. и ипотекирания през 2008 г. имот не се кредитира, тъй като се основава единствено на описанието на сградата в двата нотариални акта като етажност и функционално предназначение /вилна, респ. жилищна/. В този смисъл поставените от касатора процесуалноправни въпроси не са обусловили изводите на въззивния съд, който е отговорил на изрично заявеното във въззивната жалба на ответника [фирма] оплакване за допуснато от първата инстанция нарушение на материалния закон, изискващ изясняване на действителната обща воля на страните при сключване на договора, без да е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, уреждащи производството пред въззивната инстанция при условията на ограничен въззив, при който втората инстанция не разполага с възможността служебно да променя фактическите констатации в първоинстанционното решение, ако липсва съответно оплакване във въззивната жалба /т.3 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК/. Само за пълнота на изложението следва да се посочи и това, че по отношение на първия от формулираните от касатора процесуалноправни въпроси поначало не се твърди годно основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като посоченото в изложението ТР № 1/ 19.05.2004 г. на ОСГК няма отношение към въпросите на въззивното обжалване, а е посветено на някои противоречиво решавани въпроси в делбеното производство. На последно място, поставените процесуалноправни въпроси имат отношение само към обективираните в касационната жалба оплаквания за неправилност на решението на въззивния съд в частта, с която е отхвърлен установителния иск за собственост на 1/3 ид.ч. от сградата, при което по отношение на частта от въззивното решение, с която производството в останалите му части е прекратено поради недопустимост, изобщо няма правен въпрос, който да обуслови допускане на касационното обжалване съобразно основополагащото за процеса диспозитивно начало. В този смисъл са изричните указания на т.1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/09 г. на ОСГТК, според които касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение.
По изложените съображения настоящата касационна инстанция приема, че предвидените в чл.280, ал.1 ГПК основания за допускане на касационното обжалване не са налице.
С оглед изхода на производството и на основание чл.78, ал.4 във връзка с ал.8 ГПК касаторът следва да заплати на ответника [фирма] направените в производството разноски, а именно юрисконсултско възнаграждение в минималния размер, определен съгласно чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в размер на 1 670 лв.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 1091/ 15.07.2014 г. по в.гр.д. № 564/2014 г. на Варненския окръжен съд, по касационната жалба на Д. Р. Д..
ОСЪЖДА Д. Р. Д. на основание чл.78, ал.4 във връзка с ал.8 ГПК да заплати на [фирма]- [населено място] сумата 1 670 лв. разноски.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: