2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 41
С., 09.01. 2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България , Трето гражданско отделение в закрито заседание на седемнадесети ноември две хиляди и четиринадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
О. КЕРЕЛСКА
След като изслуша докладваното от съдията КЕРЕЛСКА гр.д.№ 5007/2011 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЕТ „ А. Ч. – П. Бус”,гр. С. срещу решение №211/29.05.2014 год. по в. гр.д. №172/2014 г. на Смолянския окръжен съд ,с което е потвърдено решение №99/21.02.2014 год. по гр.д. №1088/2013 год. на Смолянския районен съд в частта , с която е признато за незаконно и е отменено уволнението на Л. И. Л., извършено със заповед №5/12.08.2013 год. за налагане на наказание „дисциплинарно уволнение”и прекратяване на трудовото правоотношение и [фирма] е осъден да заплати държавна такса в размер на 100 лв.
К. прави оплаквания за неправилност на обжалваното решение.
Моли същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Претендира разноски.
С касационната жалба е представено изложение на основанията за допустимост на касационното обжалване съгл. чл.284,ал.3,т.1 ГПК.
Ответникът по касация Л. И. Л. не взема становище по допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о. с оглед правомощията по чл. 288 ГПК , приема следното :
Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приема, че по делото работодателят не е установил извършването на дисциплинарното нарушение, заради което ищецът е бил дисциплинарно уволнен ,а именно отсъствието му от работа за дните 23,27-30 май 2013 год.За да формира този фактически извод съдът се е позовал основно на извършеното от работодателя вписване в платежната ведомост за м. май 2013 год. ,където за ищеца са отразени 19 работни дни ,колкото са били работните дни през този месец .Посочено е, че платежната ведомост установява не само плащане на трудово възнаграждение , но също така и периода, за който се изплаща това възнаграждение, конкретно броя отработени дни. Поради тази характеристика на платежната ведомост, същата е и базата, на която всеки работодател изготвя и документ за трудовия стаж на работника и служителя,който е необходим при пенсиониране.Освен това съдът е направил анализ на показанията на посочените от работодателя свидетели и не ги е кредитирал ,доколкото впечатленията относно неявявяването на ищеца на работа на процесните дати не са непосредствени / св. Д./ или влизат в противоречие с отразеното в платежната ведомост / св.Ч./.
С въззивната жалба касаторът е направил оплакване за непълнота на доклада на първоинстанционния съд .Наведени са твърдения , че този съд не е дал указания за разпределението на доказателствената тежест относно установяване на конкретни факти и обстоятелства, включително и обстоятелството ,че с писмени доказателства следва да бъде установен факта на неявяване от служителя на работа за дните 23, 27-30 май , както и доказателствената тежест за установяване на отрицателния факт на неявяване на работа. С оглед на това е поискал въззивният съд да даде указания за разпределение на доказателствената тежест за доказване на отрицателния факт, че ищецът Л. И., не се е явявал на работа на посочените дати и е поискал при условията на чл. 266,ал.3ГПК да се приеме писмено доказателство, а именно удостоверение за декларирани данни от ТД на НАП [населено място], от което се установява, че за периода от 01.05.2013-13.05.2013 год.,работодателят е декларирал за Л. И. облагаем доход за 14 работни дни .С определение №510 от 25.04.2014 год. , постановено в подготвително заседание по чл. 267 ГПК въззивният съд е приел, че с изготвения от първоинстанционния съд доклад доказателствената тежест в процеса е разпределена правилно като на ответника – работодател е указано да установи законността на уволнението.С оглед на това е прието, че възможността за представяне на соченото от ответника – касатор писмено доказателство е преклудирана.
В представеното по делото изложение на основанията за допустимост на касационното обжалване, касаторът е формулирал следните прави въпроси: 1. Длъжен ли е първоинстанционния съд конкретно за всеки отделен случай да посочи в доклада си по делото подлежащите на доказване факти и да укаже на страните как се разпределя доказателствената тежест за тях. 2. Представлява ли изпълнение на задължението на съда по смисъла на чл. 146,ал.1,т.3 ГПК даване на указание работодателят да докаже законосъобразността на уволнението.3 Длъжен ли е съдът да укаже на страните и за кои от твърдените от тях подлежащи на доказване факти, те не сочат доказателства.4.В случай когато първоинстанционният съд не е указал на страните подлежащите на доказване факти, разпределението на доказателствената тежест за тях и или за кои от тях не сочат доказателства , следва ли доказателствата за тези факти да се съберат от въззивния съд ,съгласно чл. 266,ал.3 ГПК 5.Отрицателните фактически твърдения на страните в производствата по граждански дела подлежат ли на доказване , по какъв начин и как се разпределя доказателствената тежест. К. не сочи допълнителен критерий за допустимост на касационното обжалване. Доколкото се позовава на противоречие с решения на ВКС, постановени при условията на чл. 290 ГПК ,очевидно критерият, на който се позовава , е този по чл. 280,ал.1,т.1 ГПК.
С оглед въведената с ГПК / 2008 год./ предварителна селекция на касационните жалби, за да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение посочените от касатора правни въпроси следва да са били предмет на разглеждане и тяхното разрешаване да е обусловило изхода на делото. В случая формулираните от касатора въпроси нямат такъв обуславящ характер. Последното е така, доколкото още с определението си по чл. 131 съдът е указал на ответника да представи всички писмени доказателства, относими към спора. С оглед на това съдът в един по- ранен момент е указал необходимото съдействие на страните във връзка с изясняването на спора. Същевременно само по себе си представяното пред въззивната инстанция удостоверение не би могло да обуслови фактически изводи, различни от направените от въззивния съд , доколкото става въпрос за деклариране на изгодни за страната по спора обстоятелства. Поради изложеното не се налага обсъждането на посочената задължителна практика на ВКС с оглед проверка на критерия по чл. 280,ал.1,т.1 ГПК.
Същевременно ТР № 6/2013 год.ОСГК приема, че отрицателните факти подлежат на доказване и доказателствена тежест за тяхното установяване носи страната, която се позовава на тях.
С оглед на горното , изискванията ,с които законът свързва достъпът до касационно обжалване , не са налице.
Мотивиран от изложеното , Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №211/29.05.2014 год. по в. гр.д. №172/2014 г. на Смолянския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: