О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 410
София, 12.05.2017 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на девети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело №5422 по описа за 2016 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от прокурор в Окръжна прокуратура – [населено място] като представител на Прокуратура на Република България срещу решение от 05.10.2016г., постановено по в.гр.д.№1581/2016г. на Пловдивски окръжен съд, в частта, с която е потвърдено решение от 05.05.2016г. по гр.д.№11560/2015г. на Пловдивски районен съд в частта, с която е уважен иска на И. Д. С. срещу Прокуратура на Република България с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение на неимуществени вреди до размер на сумата 1 000лв, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 08.11.2013г. до окончателното изплащане.
Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба И. Д. С. не взема становище по жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение в обжалваната част е потвърдено първоинстанционното решение, в частта, с която е уважен иска на И. Д. С. срещу Прокуратура на Република България с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение на неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл.144 ал. 3, вр. ал. 1 от НК, до размер на сумата 1 000лв, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 08.11.2013г. до окончателното изплащане.
Въззивният съд е изложил съображения, че висящото и безрезултатно наказателно производство всякога води до негативни преживявания, свързани с психически тормоз и стрес, неудобство пред обществото, злепоставяне сред близки и познати, както и че в подобни случаи негативните преживявания се презумират от закона с оглед на презумпцията за невиновност и конституционно защитените основни човешки права: чест и достойнство на личността, право на лична свобода. В тази връзка е прието, че ищецът е изживял негативни емоции, съставляващи комплекс от неимуществени вреди, които несъмнено са пряка и непосредствена последица от обвинението и които следва да бъдат компенсирани. Прието, че не са установени търпени от ищеца вреди, които да надхвърлят обичайните негативни последици от незаконното обвинение. Съдът е приел, че от значение за определяне на размера на обезщетението са характерът на претърпените неимуществени вреди и техния интензитет, продължителността на периода на воденото срещу ищеца /в съответното процесуално качество/ наказателно производство – от привличането му като обвиняем на 31.05.2012г, до влизане в сила на оправдателната присъда, когато е постановено въззивното решение – 08.11.2013г; обстоятелството, че на лицето е била наложена най- леката мярка за неотклонение- „подписка”, обстоятелството, че досъдебното произвоство, както и разглеждане на делото в съдебната фаза, са приключили в разумни и сравнително кратки срокове. Отчетено е и обстоятелството, че паралелно ищецът е бил подсъдим по две дела, както и че по същото време той е бил с мярка „задържане под стража“, взета на 13.02.2012г. по друго висящо наказателно производство.
Касаторът сочи, че въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на съдилищата по въпроса за приложението на чл.235, ал.2 ГПК, т. е. за обосноваване на съдебното решение върху приетите за установени обстоятелства по делото и върху закона. Според касатора въззивният съд е направил изводи за размера на дължимото обезщетение, които не съответстват на събраните доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. По правилността на изводите на съда по предмета на спора касационната инстанция не може да се произнася в производството по допускане на касационно обжалване, а се произнася само при разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато.
Касаторът сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, по въпроса за приложението на чл.52 ЗЗД, който касаторът счита, че е разрешен от въззивния съд при противоречива съдебна практика – решение №1599/2005г. по гр.д.№876/2004г. на ВКС, ІVг.о. и решение №48/2004г. по гр.д.№2041/2002г. на ВКС, ІVг.о., постановени по реда на чл. 218а, б. „а“ ГПК /отм./. За да е налице основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК делото трябва да е решено в противоречие с влезли в сила решения на други съдилища, т.е. да е налице различно решаване на еднородни случаи, към които се прилага една и съща норма. Решаването на релевирания правен въпрос трябва да има за резултат различия в тълкуването и прилагането на едни и същи разпоредби от съдилищата. Не може да се приеме, че въпросът за приложението на чл.52 ЗЗД е разрешен противоречиво с въззивното и с приложените съдебни решения. Съгласно ППВС № 4/1968г. и постановени по реда на чл.290 ГПК съдебни решения, при определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства – тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца, а също и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. За всеки отделен случай обаче съдът прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с увреждането и вредите. Практиката на ВКС дава разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя размерът на обезщетението. Въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационното обжалване.
С оглед изложеното не следва да се допускане касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 05.10.2016г., постановено по в.гр.д.№1581/2016г. на Пловдивски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: