3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№410
гр. София,12.07.2018год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и шести юни през две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова ч. т. д. N 1261 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на [фирма] срещу определение № 200 от 19.02.2018г. по т.д. № 3049/2017г. на Апелативен съд – София, с което е оставена без уважение молбата на банката по чл.248, ал.1 ГПК за изменение на постановеното по делото решение № 2067/ 27.09.2017г.
Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, поради което моли да бъде отменено и да се уважи молбата му по чл.248, ал.1 ГПК. Твърди се, че въззивната инстанция не е дала указания за заплащане на депозит от банката за особения представител на насрещната страна за тази инстанция. Излагат се съображения, че след като въззивното производство е било образувано само въз основа на жалба от особения представител на ответника по иска и крайният резултат е отхвърляне на жалбата, на особения представител не се дължи възнаграждение за тази инстанция, тъй като противното би означавало да се стимулира неоснователно упражняване на права от особения представител, изразяващо се в подаване на жалби. На следващо място се поддържа, че в случаите, когато жалбата изхожда от особения представител, адвокатското възнаграждение за него се определя от съда едва с акта, с който приключва делото в съответната инстанция, платимо от бюджета на съда, като загубилата страна трябва да възстанови така присъдената сума по правилата на чл.77 ГПК. На последно място, се сочи, че доколкото съдът не е указал на банката внасяне на суми за възнаграждение на особения представител за въззивното производство, до даване ход на устните състезания банката не е могла да направи искане за присъждане на разноски за особения представител, тъй като такива не са направени към този момент, като негативните последици от пропуска на съда не могат да са за сметка на страната.
Ответникът по частната жалба, М. П. В., не представя отговор на същата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на частния жалбоподател, приема следното:
Частната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Въззивното производство е образувано само по жалба на ответника по исковете, представляван от особения си представител, като с въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което исковете на частния жалбоподател – ищец са уважени. Със същото решение ищецът е осъден да заплати 2714 лева възнаграждение на особения представител на ответника по исковете за въззивната инстанция.
В молба по чл. 428, ал.1 ГПК се иска от банката – ищец изменение на въззивното решение в частта за разноските, като при условията на евентуалност се правят следните искания 1/ да се отмени определението за присъждане на възнаграждение на особения представител като недължимо; 2/ направените от банката разноски за особения представител да се възстановят от бюджета на съда; 3/ в случай че се счете, че възнаграждението за особения представител се дължи от ищеца, се иска да се осъди ответникът по исковете да заплати на банката разноските за особения представител.
С определение по чл.248 ГПК апелативният съд е оставил без уважение молбата като е приел, че: с разпореждане на окръжния съд молителят е бил уведомен за назначаване на особен представител на ответника и за определяне на размер на адвокатското възнаграждение; в подадената от особения представител въззивна жалба изрично се претендира възнаграждение за особения представител; в отговора на жалбата и в съдебно заседание банката не е направила искане за присъждане на разноските за особения представител. Въз основа на това е счетено, че в хипотеза на подадена въззивна жалба от особения представител на ответника и неизпълнено задължение на ищцовата страна за авансово внасяне на определеното адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, след като няма спор, че възнаграждението се дължи за всяка от съдебните инстанции и то за сметка на ищеца, а не за сметка на бюджета на съда, ищецът следва да бъде осъден да заплати на особения представител дължимото възнаграждение, а при своевременно направено искане от ищеца за заплащане на разноските за въззивното производство, тези разноски следва да се възложат на въззивника. Крайният извод на апелативния съд е, че след като банката – ищец не е претендирала разноски за въззивната инстанция, вкл. и по време на хода на устните състезания, молбата й по чл. 248, ал.1 ГПК е неоснователна.
Определението е неправилно.
Особеният представител на ответника е назначен при условията на чл.47, ал.6 ГПК, като с оглед основанието за назначаването му, разноските за него са за сметка на ищеца, а не за сметка на бюджета на съда, в която насока е и определението на окръжния съд, с което се назначава особеният представител. Възнаграждението за особения представител се дължи авансово от ищеца за всяка инстанция и не е обусловено от изхода на спора, тъй като основанието за заплащането му е възмездяване на труда на назначения на насрещната страна особен представител, който е назначен с цел разглеждане и разрешаване на спора по делото при условията на състезателност. Ето защо, не може да бъде споделено становището на частния жалбоподател, че дължимостта на възнаграждението на особения представител зависи от изхода на спора, вкл. и по подадена от особения представител жалба, който упражнява процесуалните права на ответника.
От друга страна, липсват указания от въззивния съд за внасяне на възнаграждение за особения представител за въззивната инстанция, като първата инстанция е определила възнаграждение единствено за производството пред нея. Основателно е оплакването на банката, че този пропуск на апелативния съд не може да води до негативни за нея последици. При липса на указания от въззивния съд за внасяне на възнаграждение в определен от съда размер за особения представител и осъждане на ищеца да заплати това възнаграждение с въззивното решение, първият възможен момент, в който банката може да претендира заплащането на тези разноски е молбата й по чл.248, ал.1 ГПК, с която е направено искането за осъждане на ответника да заплати разноските, който банката е осъдена да заплати на особения му представител.
С оглед изложеното, жалбата по чл.248, ал.3 ГПК е основателна, като ответникът по исковете следва да бъде осъден да заплати в полза на банката – ищец с оглед изхода на спора, присъдените в тежест на банката разноски за особения представител на ответника по исковете в размер на 2714 лева.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ОТМЕНЯ въззивно определение № 200 от 19.02.2018г. по т.д. № 3049/2017г. на Апелативен съд – София, като ПОСТАНОВЯВА
ИЗМЕНЯ решение № 2067/ 27.09.2017г. по т.д. № 3094/2017г. на Апелативен съд – София, като ОСЪЖДА М. П. В., ЕГН [ЕГН], да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], разноски за въззивното производство в размер на 2714 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.