О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 410
гр. София, 20.10.2017 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на втори октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1445 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение от 2.12.2016 год. по гр. д. № 2692/2016 год. Пловдивският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 20.07.2016 год. по гр. д. № 8040/2015 год. на Пловдивския районен съд, с което са отхвърлени предявените от П. Н. К. и Ю. В. К. срещу С. П. Н., А. Д. Н., Р. П. Б. и Т. С. Б. установителни искове за собственост на основание давностно владение на реална част с площ 197 кв. м. от УПИ І-757 в кв. 11 по плана на [населено място], [община], целият с площ от 1 145 кв. м., заключена между т. т. 3, 105, 104, 103, 4, 3 по скица № 5 към допълнителната техническа експертиза на л. 107 от първоинстанционното производство и на реална част с площ 186 кв. м. от УПИ VІІ-757 в кв. 11 по плана на същото село, целият с площ 600 кв. м., заключена между т. 2, 106, 105, 3, 2 на същата скица, представляваща неразделна част от решението и ищците са осъдени да заплатят направените от ответниците разноски по делото.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ищците П. и Ю. К., чрез пълномощника им адв. Н. А., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Допускането на касационното му обжалване касаторите обосновават с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по съображенията в приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК по формулирания правен въпрос за приложението на разпоредбата на чл. 181 ЗТСУ /отм./ в хипотезата на владение върху реална част от съседен парцел, която сама по себе си не може да се обособи в самостоятелен парцел, но е владяна заедно с площта на съседен парцел. Касаторите се позовават на приложеното Р 1262/79 год. І г. о. на ВС, в което според тях е прието, че приложението на чл. 181 ЗТСУ /отм./ в горната хипотеза е обусловено от упражнявано владение до влизане в сила на ЗТСУ върху реална част от дворищнорегулационен парцел, която заедно със съседната площ могат да образуват един общ парцел, и не е необходимо владяната реална част да може да бъде обособена в отделен парцел. Налице е позоваване и на представените Р № 999 по гр. д. № 3141/2008 год. на ВКС, ІV г. о., Р 21 от 29.01.2010 год. по гр. д. № 798/2009 год. на ІІ г. о., последното постановено по реда на чл. 290 ГПК, поради което и представляващо задължителна съдебна практика.
Ответниците С. П. Н., А. Д. Н., Р. П. Б. и Т. С. Б., чрез пълномощника им адв. Н. Ш., възразяват срещу наличието на основания за допускане на касационното обжалване по съображенията в представения писмен отговор. Излагат съображения и по същество на спора, като претендират присъждане на направените в настоящето производство разноски, съгласно представените доказателства за това.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявените от касаторите искове за собственост са отхвърлени като неоснователни въззивният съд приел, че ищците не могат да се легитимират като собственици по давностно владение върху претендираните реални части от дворищнорегулационните парцели, собственост на ответниците, независимо от релевирания довод за изтекла давност до влизане в сила на ЗТСУ от 1973 год., а съгласно чл. 59, ал. 1 от с. з. /до изм. му с ДВ бр. 34/2000 год./ съществува забрана за придобиване на реална част от парцел, а предвидените след горното изменение на разпоредбата хипотези са неотносими към настоящия спор, като в този смисъл е и последвалата уредба по ЗУТ.
Неприложимостта на разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗТСУ /отм./ е обоснована първо – с приетия от въззивния съд момент на установеното от ищците, респ. праводателите им, владение върху спорните реални части от съседните парцели – през 1975 год., т. е при действието на ЗТСУ /отм./, докато изключението от общата забрана по чл. 59 с. з. /за придобиване на реална част от парцел/, предвидено в чл. 181, ал. 1 се прилага в случаите, при които давностният срок е изтекъл до влизане в сила на този закон, и на второ място-липсата на възможност за образуване на самостоятелен парцел от владените реални части от двата парцела. Съгласно чл. 181, ал. 1 ПЗР на ЗТСУ /отм./ – Изтеклата до влизане в сила на този закон придобивна давност върху реално определени части от дворищнорегулационни парцели запазва действието си, ако частите, предмет на владението, и останалите части от парцела могат да бъдат обособени в самостоятелни парцели по правилата, които са действували досега, или съгласно този закон и правилника за неговото приложение. Тази предпоставка в настоящия случай не е налице – по действащия дворищнорегулационен план от 1943 год. са предвидени четири парцела, като е недопустимо обединяването на два от тях /тези на ответниците/ с цел приобщаване на реални части от тях към парцелите на ищците.
Следователно, изводът за неоснователност на исковете за собственост е обусловен от произнасянето по въпроса за предпоставките на поддържания способ – придобивна давност върху реални части от два парцела, като въззивният съд приел, че такива не са налице – нито съгласно чл. 181, ал. 1 ПЗР на ЗТСУ /отм./, нито при действието на ЗТСУ, както и на ЗУТ. Поставеният от касаторите общ правен въпрос за приложението на разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ПЗР на ЗТСУ /отм./ с включените в него подвъпроси относно наличието на владение в необходимия срок до влизане в сила на ЗТСУ /отм./ и запазване на действието му, както и за възможността владяната реална част да бъде обособена в отделен самостоятелен парцел, са релевантни за настоящия спор, тъй като съдът приел, че същите не са налице. Произнасянето по тях обаче не е в противоречие с цитираната и представена от касаторите съдебна практика, в това число и задължителната такава / Р № 21 по гр. д. № 798/2009 год. ІІ г. о./ тъй като една от предпоставките, за да бъде зачетена придобивната давност до влизане в сила на ЗТСУ съгласно предвиденото в чл. 181, ал. 1 ПЗР на с. з. изключение е владяната реална част от парцела /както и останалите части от него/, да може да бъде обособена в самостоятелен парцел по правилата на закона. Въззивният съд не е отрекъл възможността за запазване действието на придобивната давност, тъй като е приел, че такава не е изтекла до влизане в сила на ЗТСУ /отм./, но е обусловил извода си за неоснователност на исковете на основание липсата на възможност спорните реални части от двата парцела на ответниците да могат да бъдат обособени по правилата за площ на парцелите в самостоятелни такива, каквато възможност липсва и за останалата част от единия парцел на ответниците. Поради това и фактическият въпрос за началния момент на давностното владение се явява и неотносим, тъй като изводът не би се променил дори и да се приеме, че владението датира от края на 50-те години /или 40-те/, съгласно различните твърдения на касаторите. А по отношение изискването на законовата разпоредба на чл. 181, ал. 1 ПЗР на ЗТСУ /отм./ за възможността владяната реална част от парцела да се обособи в самостоятелен парцел, произнасянето на въззивния съд кореспондира със съдебната практика. Тезата на касаторите, че е достатъчно владяната реална част от един парцел да попадне в площта на съседния парцел, за да се зачете изтекла придобивна давност върху нея, без да се държи сметка за останалата част от площта на първия парцел, не намира опора нито в закона, нито в съдебната практика.
Поради тези съображения настоящият състав приема, че не е налице нито релевираното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито това по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Въпреки този изход на настоящето производство в полза на ответниците по касация не се присъждат поисканите разноски, тъй като не са представени доказателства за заплатените адвокатски възнаграждения, а само за уговорения им размер и начина на плащане /т. 1 от ТР № 6/2012 год. ОСГТК на ВКС/. Искането им следва да се остави без уважение.
Водим от горното, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1585 от 2.12.2016 год. по гр. д. № 2692/2016 год. по описа на Пловдивския окръжен съд по подадената от П. Н. К. и Ю. В. К., чрез адвокат Н. А., касационна жалба против него.
Оставя без уважение искането на С. П. Н., А. Д. Н., Р. П. Б. и Т. С. Б. за присъждане на претендираните разноски за адвокатски възнаграждения.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: