О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 410
София, 27.09.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на осемнадесети септември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря …………………………..……. и с участието на прокурора…….……..……………………………, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. т. дело № 1813 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на с вх. № 2551 от 2.V.2019 г. на варненското „Енерго-Про Продажби” ЕАД, подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от САК против определение № 234 на Варненския апелативен съд, ТК, от 10.ІV.2019 г., постановено по ч. т. дело № 193/2019 г., с което е била оставена без уважение частната жалба на този търговец против онази част от протоколното определение от откритото с.з. на 14.ХІІ.2018 г. на ОС-Варна по т. д. № 796/2018 г., с която първоинстанционното производство е било спряно – на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК – до приключването с влязло в сила решение по адм. дело № 8493/2015 г. по описа на Административен съд София-град /с предмет оспорване законосъобразността на Решение № СП-1/31.VІІ.2015 г. на КЕВР/.
Поддържайки общо оплакване за неправилност /незаконосъобразност/ на атакуваното въззивно определение частния касатор „Енерго-Про Продажби” ЕАД-Варна претендира касирането му и връщане на делото на първостепенния съд „за продължаване на съдопроизводствените действия”, както и да му бъдат присъдени разноски за настоящето производство по чл. 274, ал. 3 ГПК в размер общо на 2 223 лв. (две хиляди двеста двадесет и три лева), от които 15 лв. внесена по с/ка на ВКС държавна такса, а разликата – изплатен хонорар за един неговн адвокат.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към частната касационна жалба търговецът неин подател обосновава приложно поле на частното касационно обжалване с единствено с наличието на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното определение въззивната инстанция се е произнесла в противоречие с практиката на ВКС, обективирана както в ППВС № 7/27.ХІІ.1965 г. и в ТР № 1 от 4.І.2001г. на ОСГК на ВКС, така и в постановените по веда на чл. 290 ГПК решение № 443/25.Х.2011 г. на ІV-то г.о. по гр. дело № 166/2011 г., решение № 123/28.V.2014 г. на І-во г.о. по гр. дело № 7750/2013 г., а също и решение № 93/27.Х.2016 г. на І-во т.о. по т. д. № 1882/2015 г. по следните два правни въпроса:
1./ „Следва ли въззивният съд, в качеството му на контролна инстанция в частното производство, да вземе предвид и да обсъди всички наведени в сезиращата го частна жалба възражения на страните относно правилността на обжалваното първоинстанционно определение, преграждащо по-нататъшния ход на делото?”;
2./ „Преюдициален ли е по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК спорът за законосъобразността на декларативен индивидуален административен акт /ИАА/, който няма отношение към възникването или погасяването на облигационната връзка между страните в гражданския процес, но уточнява факти и обстоятелства на стабилен ИАА, който е елемент от фактическия състав на същата облигационна връзка?”
По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответното по касация „Марк`1” ЕООД-София писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационния контрол, така и по основателността на бланкетното оплакване за неправилност на атакуваното въззивно определение, претендирайки потвърждаването му. Инвокирани са доводи, че първият въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към настоящата частна касационна жалба „е лишен от практическо значение за изхода на конкретния спор, а и така зададен не би допринесъл за правилното му решаване”, докато вторият всъщност се свеждал до поддържана от частния касатор теза, че Решение № СП-1 на КЕВР, което е било предмет на обжалване по административен ред, нямало никакво значение, понеже стойностите, определени в него, можело да се определят и в хода на искови производства с помощта на вещи лица.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивното производство пред Варненския апелативен съд, настоящата частна касационна жалба на „Енерго-Про Продажби” ЕАД-Варна, ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното
касационно обжалване са следните:
За да потвърди първоинстанционното определение на ОС-Варна по чл. 229, ал. 1 т. 4 ГПК /във вр. чл. 302 ГПК/, въззивната инстанция е приела, че обжалваното пред Административен съд София-град решение № СП-1/31.VІІ.2015 г. на КЕВР, с което е било определено нетното специфично производство на електроенергия (въз основа на което са били определени преференциалните цеви в Решение № Ц-018/20.VІ.2011 г. на бившата ДКЕВР) представлява индивидуален административен акт и макар, че самото то не определя цената за изкупуване на ел. енергия, произведена от ищеца /ответното по касация „Марк`1” ЕООД/, то касае утвърдените цени с предходното Решение № Ц-018 на ДКЕВР. Ето защо евентуалната негова отмяна /като ИАА/ би имало за свой резултат отпадането с обратна сила на породените от него правни последици, разпростиращ се както между страните по административния спор в Адм. съд София-град, така и по отношение на всички, вкл. и спрямо „страните по настоящето дело”, в какъвто смисъл е установената константна съдебна практика, част от която са и двете постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на състави от ІІ-ро т.о. по т. д. № 353/2015 г. и по т. д. № 3196/2014 г.
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в съответния акт на въззивния съд, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на неговия акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждането на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай може да се констатира, че първият от двата правни въпроса, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към частната касационна жалба на „Енерго-Про Продажби” ЕАД не е такъв, който да е бил включен в предмета на спора по делото, а се отнася до правилността на атакуваното въззивно определение. Но погрешното отъждествяване от частния касатор на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол – от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния. Както вече е имал случай да посочи настоящия състав на ВКС, въпросът дали е длъжен въззивният съд да обсъди в мотивите към решението всички допустими и относими към спорния предмет искания, доводи и възражения на страните, ако те са своевременно направени, съобразени с инстанционната фаза на делото и по установения процесуален ред, не е дискусионен. Задължението на съда е пряко регламентирано от закона – чл. 236, ал. 2 ГПК, във вр. чл. 273 ГПК и неспазването му води до процесуална незаконосъобразност на съдебния акт, а ако той е въззивен – поражда касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК. Характеристиката на „правен” такъв, съгласно селективните критерии, въведени с т. 1 на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., този въпрос би имал в случай, че въззивният съд е отрекъл задължението си по чл. 236, ал. 2, във вр. чл. 273 ГПК и е мотивирал това свое становище. Пред такава хипотеза обаче, в процесния случай не сме изправени.
Що се отнася до същинския спорен по делото правен въпрос – досежно наличието или отсъствието на връзка на преюдициалност между административния спор, с предмет обжалване на решение № СП-1/31.VІІ.2015 г. на КЕВР пред Адм. съд София-град, и търговския спор пред ОС-Варна, въведен с осъдителния иск срещу търговеца настоящ частен касатор с правно основание по чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, не се констатира той да е бил разрешен в противоречие с относимата практика на ВКС към подобни случаи. Напротив, същият въпрос е бил решен в съгласие както с определението на ІV-то г.о. по ч. гр. дело № 795/2012 г., а така също и с определението на І-во т.о. по ч. т. дело № 2586/2017 г.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 234 на Варненския апелативен съд, ТК, от 10.ІV.2019 г., постановено по ч. т. дело № 193/2019 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2