О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 411
Гр.София, 12.05.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети май през двехиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д.N.5481 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. В. П. срещу решение №.50/25.05.16 по г.д.№.89/16 на Разградски окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение №.391/4.12.15 по г.д. №.655/15 по описа на Разградски районен съд за признаване за установено на основание чл.422 ГПК, че А.В.П. дължи на Е. В. Г. 5200лв. невърнат заем по договор от 1.11.11, за което е била издадена заповед за изпълнение №.178/26.01.15 по г.д.№.90/15 на Р..
Ответната страна Е. В. Г. не взема становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл.422 ГПК вр. с чл.240 ЗЗД е основателен, тъй като е установено по надлежен ред – с писмени доказателства, наличието на процесното заемно правоотношение. Ответницата е издала разписка, с която удостоверява получаването на сумата 5200лв. от ищеца във връзка с представения договор от 1.11.11 – който има характеристики на договор за заем и е подписан от нея в лично качество, а не в качеството й на търговец. Като се е позовал на задължителна практика по чл.290 ГПК /реш.№.379/ 6.01.13 по г.д.№.171/12, ІV ГО/, съдът е приел, че договорът за заем е реален – с елементи предаване в собственост и съгласие за връщане; фактическият му състав е статичен – без значение е кой от елементите му ще се осъществи пръв и след колко време ще се осъществи вторият; без значение за валидността му е и дали е подписан по едно и също време от страните – законът не е въвел едновременното подписване като условие за валидност. Самите възраженията за несъществуване на вземането поради несъвпадение във времето на насрещните волеизявления по договора за заем са несъстоятелни и опровергани от събраните доказателства. Безспорно е установено съществуването на договор за заем от 1.11.11, в който ответницата се е задължила да върне на ищеца сумата 5200лв., а с подписана от нея разписка от същата дата, препращаща към договора, се установява, че тя я е получила. При това положение получаването на сумата и основанието за това се явяват установени – като обстоятелството дали заемодателят е разполагал с такава сума, как впоследствие ответницата е решила да се разпореди с нея като физическо лице, респективно осчетоводяването й при представляван от нея търговец, е ирелевантно. Отразено е и, че получаването не се оспорва, а доколкото се твърди, че сумата не е дадена в заем, в тежест на ответницата е да докаже наличието на друго основание за получаването й. Тъй като не се твърдят и установяват плащания в изпълнение на задължението за връщане, претенцията е основателна и следва да се уважи.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
Касаторът се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като формулира следните въпроси: 1.”Може ли да се приеме, че докладът по чл.146 ал.1 ГПК на първоинстанционният съд е законосъобразен, при положение, че в него не е посочено налично правоизключващо възражение на ответника с основните му характеристики, а е посочено възражение, каквото ответникът не е правил, като въззивната инстанция не е отстранила тази непълнота и грешка в доклада?”; 2.”При предявен иск по чл.240 ЗЗД и извършено оспорване от ответника верността на съдържанието на частни документи по смисъла на чл.180 ГПК, съдържащи подписа на ответника и удостоверяващи неизгодни за него факти /че е сключил договор за заем и е получил сумата по договора въз основа на друстранно подписана разписка от същата дата/, с възражение, че тези документи са подписани по-рано от ответника и впоследствие са предадени от трето лице на „кредитора” без знанието и съгласието на длъжника, може ли да се приеме, че показанията на разпитан свидетел относно установявяането на факти за неправомерно придобиване на договор за заем и разписка за получаване на заема от кредитора, т.е. за предаването им, са недопустими, съгл. чл.164 ал.1 т.3 ГПК?”; 3. „Може ли при иск по чл.240 ЗЗД и възражение от ответника в срока на отговор на исковата молба, че ищецът не му е предал реално сумата, тъй като не е разполагал с такава сума, при посочване от ответника на произхода на средствата за заема, да бъдат събирани доказателства относно това, дали сумата от източника е достатъчна за предоставяне на заем?”.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
Първият изведен въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая поставеният от касатора въпрос не е бил обсъждан от въззивната инстанция и тя не е излагала мотиви във връзка с него /такова задължение не е и имала, доколкото подобно оплакване не е било въведено в жалбата, а въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото – т.2 ТР 1/09.12.13 по т.д.№.4/12, ОСГТК на ВКС/. Поради това и той не е свързан с решаващата воля на съда и не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване.
По аналогични мотиви неотносим е и вторият въпрос. Съдът не го е обсъждал и не е излагал мотиви, че подобни показания са недопустими /доколкото е коментирал възражението за липса на едновременно полагане на подписи е отразил само, че ирелевантно за валидността на договора е дали подписването от двете страни е настъпило едновременно във времето и че възраженията за несъществуване на вземането поради несъвпадение във времето на насрещните волеизявления по договора за заем са несъстоятелни и опровергани от събраните доказателства/. Такова задължение не е и имал, тъй като въззивната жалба не съдържа оплакване за незаконосъобразно отказан разпит на свидетели за горепосочените факти, респективно искане такива да бъдат допуснати от въззивния съд. Отделно от изложеното, въпросът е и фактически, а не общ – свързан е с конкретните факти и обстоятелства по случая. Предвид изложеното той не би могъл да обуслови допускане на касационно обжалване.
Във връзка с третия въпрос основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК отново не е налице. Липсва твърдяното противоречие с цитираната практика. Решение №.37/29.03.12 касае задължението на въззивният съд да направи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Решение №.54224/28.12.11 по г.д.№.167/11, ІV ГО, изяснява в кои случаи е налице забрана за разпит на свидетели при липса на писмен документ за предоставяне на сумата, респективно разпределението на доказателствена та тежест /задължението на ищеца по иск с правно основание чл.240 ЗЗД да установи, че е дал заемните средства, и задължението на ответника да установи възраженията си, в това число че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено, че са налице други факти съобразно наведените възражения/. Решение №.10/23.01.14 по г.д. №.3730/13, ІІІ ГО, касае задължението на въззивният съд когато възникне необходимост да бъде установен даден факт във връзка с наведено в жалбата оплакване служебно да назначи експертиза и определи задачите й на разноски на страната, която носи тежестта да докаже съответния факт. Горепосочените обсъждани в цитираните решения правни въпроси са неотносими към изведения от касатора такъв – който е свързан с относимостта на обстоятелството дали заемодателят е разполагал със сума, предмет на договора за заем – като в случая за предоставянето й е представен писмен документ. Отделно от изложеното, по въпроса за фактическия състав на договора за заем, характера и съществените му условия, е налице безпротиворечива задължителна практика на ВКС /вкл. цитирана във въззивния акт и съобразена с оглед решаващите мотиви за доказан с писмени доказателства фактически състав (при това положение погрешно отразяване, че ответницата не оспорва получаването на сумата в процеса, няма самостоятелно значение за решаващата воля и изхода на спора)/, съгласно която договорът за заем е сключен, когато заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество; той е реален, защото единият елемент от фактическия му състав е предаването в собственост, а другият елемент – съгласието за връщане. При безспорно установена кумулативна наличност на тези два елемента, извън предмета на спора е дали заемодателят действително е разполагал със сумата, която е предоставил в заем на заемателя, респективно откъде я е набавил.
С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.50/25.05.16 по г.д.№.89/16 на Разградски окръжен съд в атакуваната му част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: