5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 411
София, 16,05,2016година
Върховният касационен съд на Република Б., първо търговско отделение, в закрито заседание на единадесети април две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 2694/2015 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на С. П. П. и П. Е. П. от [населено място], подадена от пълномощника им – адв. И. К. И. против решение №352 от 05.05.2015 г. по т.д. №1364/2014 г. на Варненски окръжен съд.
Ответникът по касация – [фирма] – [населено място], чрез пълномощника си- ст. юрк. К. Х. – И. е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторите са развили защитната си теза, в която връзка са изложили оплакванията си за неправилност на решението, така квалифицирано и разгледано и от тях. С оглед оплакване за това, че „ въззивният съд неправилно и необосновано е приел за факт, че ищците претендират реално изпълнение чрез заплащане на пари в брой от банката”са развити подробни доводи за необоснованост на този извод, като лаконично е заявено, че мотивите на състава в тази връзка противоречат на решение №193/12г. на ВКС, ІІІг.о. и след подробно развитото разбиране на страната по направеното оплакване е поставен въпроса – „ Следва ли кредитора – ищец да посочи изрично в исковата молба начина, по който да се извършва заплащане на дължимата парична сума от длъжника в случаите, когато няма прекратено облигационно правоотношение между страните”.След подробно развити оплаквания, определени от касаторите като „неточности и изопачаване на факти” при описанието на фактическата обстановка и доводи за неправилност на „твърденията на въззивния съд”, като и подробни съображения за „неправилност и необоснованост” на решението в заключение кратко е заявено – „За развитие на правото, тъй като не намерихме съдебна практика н интернет страницата на ВКС, моля да разгледате изложеното в касационната жалба в тази част „. По предявените искове с правно основание чл.146, ал.1 ЗЗП, касаторите отново са развили подробни доводи, определени от тях като неправилност, необоснованост и в противоречие с материалния и процесуален закон на обжалваното решение. В заключение е посочено, че предвид тези оплаквания, настоящата инстанция следва да разгледа следния въпрос – „Следва ли потребител да се ползва от правна защита по ЗЗП при участие в програми, където получава парични награди, и които програми са във връзка с договорни взаимоотношения с търговска банка”.Страната е направила оплакване за неправилност на решението и по отношение на допълнително присъдената държавна такса в общ размер за двамата ищци от 175 лв. В тази връзка са поставили въпросите : „ Има ли право съдът да постановява в решението си събиране със задна дата на допълнителна съдебна такса при условие, че при започване на делото, съдът изрично е посочил дължимата държавна такса…” и „ Следва ли да разглежда иск когато няма изцяло заплатена държавна такса…”Други доводи по отношение основанията по чл.280, ал.1 ГПК не са развити.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Материалноправният, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТРОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. Поради така обоснованата със задължителна практика дефинитивност на общото основание се налага извод, че първият поставен от касатора въпрос не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Този извод произтича, от това, че същият не е свързан с решаващите правни изводи на съда, тъй като изцяло е обоснован с доводи за неправилност на съдебното решение и в контекста на защитната теза на касаторите, като страната не е обсъдила единствено относимото към настоящето производство по чл.288 ГПК, а именно, с които правни изводи на състава, обусловили обжалваният резултат, респективно с кое процесуално осъществено правомощие на съда е свързан така формулирания въпрос. Решаващият състав е приел, че страните изрично са договорили, че картодържателите на процесния вид карта не могат да теглят пари в брой, а от т.9.2 на Общите условия е изведено, че държателите на банкова карта My Rewards Bonus Card при отправено искане от страна на картодържател за обмяна на точки по процесната програма, поражда задължение за банката да внесе по баланса на сметката му сума равна на стойността на наградата. Така е изведен и правният извод, че в случая се касае за лично незаместимо правно действие, изразяващо се в задължаване на издателя на картата да завиши разполагаемата платежна стойност на електронното платежно средство и това изпълнение е следвало да търсят ищците, а от формулирания петитум се изяснявало, че те са претендирали реално изпълнение чрез заплащане на пари в брой. Съставът е посочил още, че евентуална основателност би могло да се разглежда, ако е било претендирано компенсаторно обезщетение, като същият е разгледал и този вид претенция. Решаващият извод, обаче, е свързан с мотивираната неоснователност на предявеният иск, с оглед липсата на конкретно насрещно поето задължение на банката, подлежащо на изпълнение. Правилността на тези изводи,подробно разгледана от касатора във връзка с неговата защитна теза,съставлява оплакване за неправилност на решението и не е предмет на разглеждане в този фаза на касационното производство. Не обосновава и допълнителен критерий посоченото решение №193/12г. на ВКС, с което състав на ІІІ г.о. е разгледал въпроса – влязлото в сила решение по чл.79, ал.1 ЗЗД за присъждане обезщетение за неизпълнение освобождава ли длъжникът от правните последици на неизпълнението във връзка с последваща претенция за пропуснати ползи. Поставеният от касатора въпрос не е разгледан с този съдебен акт, а съставът на ВОС не е разглеждал въпрос, аналогичен на този разгледан от ВКС, ІІІ г.о. След като и страната не е сочила никакви доводи, свързани с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК / изведено само от вида на сочения от нея съдебен акт – решение на ВКС постановено по чл.290 ГПК/ и при липса на каквото и да било сходство в правната проблематика, третирана от сравняваните съдебни актове се налага извод, че страната не обосновава наличие предпоставки за допускане на касационно обжалване.
По вторият поставен въпрос от касатора, съдът е приел неоснователност на обективно съединените искове по чл.146, ал.1 ЗЗП, като е мотивирал извода си, че клаузата на т.8.1. от общите условия не съставлява неравноправна клауза по отношение на настоящите касатори по смисъла на чл.143, т.10 ЗЗП, с оглед характера на процесната програма, свързан с предоставянето на правни възможности за ползване на отстъпки и преференции за картодържателите на процесната карта без да им се вменяват задължения и без да се засягат договореностите по основаното правоотношение между тях и банката. Т.е правата им по тази програма са извън установените права по основаното им облигационно правоотношение, от което те произтичат и съставляват негова последица, като дават възможност на лоялните клиенти да реализират допълнителни облаги.Освен това е прието още, че с извършените промени в общите условия банката единствено е конкретизирала видовете транзакции, за които няма да начислява бонус точки. Б. създала програмата за лоялност може да промени тази програма, респективно да я прекрати, като това не обуславя извод за неравнопоставеност между страните, тъй като не създава неравнопоставеност в правата и задълженията им. С оглед тези решаващи мотиви, въпросът би могъл да се счете за релевантен, макар и общо поставен и не мотивиран правно от касаторите, които отново са го разгледали в контекста на оплакванията си за неправилност на акта. Соченото решение на ВКС,обаче е изцяло неотносимо тъй като с него касационният състав е разгледал въпроса- неравноправни ли са клаузите в договорите за банков кредит, с които банката едностранно определя лихвен процент и такса за управление. Този въпрос не е бил предмет на настоящият спор,а още по-малко мотивираният от ВКС, ІІІ г.о. негов отговор дава общи насоки или отговаря на поставения от касаторите въпрос, поради което и цитираното решение не обосновава наличие на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Последните два въпроса са свързани с определяне на допълнителна държавна такса, присъдена от състава с решението. Дори и същите да се приемат за релевантни, сочената от касаторите в тази връзка практика, разглежда различни въпроси, свързани с това дали са оценяеми исковете по чл.307 ТЗ. Т.е. иск, който не е бил предмет на разглеждане в настоящето производство. Извън това и доводите свързани с неправилното определяне на разноски са ирелевантни, тъй като съществува друг специален ред- 248, ал.1 ГПК,в производството, по който следва да се третира правилността на решението, в частта му за разноските.
За да е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, чийто текст са възпроизвели касаторите, то те следва да установят, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не са подробно развитите оплаквания за неправилност на акта, нито възпроизвеждане на текста на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Оплакванията на страната за неправилност и необоснованост на решението, развити в пълнота от касаторите са без правно значение спрямо производството по чл.288 ГПК тъй като се квалифицират по чл.281 ГПК, а не по чл.280, ал.1 ГПК.
С оглед на изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на обжалваното решение. На основание чл.78, ал.3 ГПК, касаторите следва да заплатят на ответника по касация направените в настоящето производство разноски, съгласно чл. 78,ал. 8 ГПК вр. чл. 9, ал.3 Наредба № 1/04г. в размер на 1395, 02 лв. / равняващи се на 75 % от минималното възнаграждение определено по чл.7, ал.2 Наредба № 1/04г./
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №352 от 05.05.2015 г. по т.д. №1364/2014 г. на Варненски окръжен съд.
ОСЪЖДА С. П. П. и П. Е. П. от [населено място], да заплатят на Ю. Б.”АД – [населено място], направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 1395.02лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: