О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 411
С., 16.07.2015 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на втори юли две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 2950/2014 година
Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на [фирма], [населено място] срещу определение № 1747 от 10.07.2014 г. по т. д. № 3800/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение подадената от същото дружество молба за изменение на постановеното по делото решение № 925 от 14.05.2014 г. в частта за разноските.
Частният жалбоподател моли за отмяна на атакуваното определение и за присъждане на претендираните от него разноски за адвокатско възнаграждение. Изразява несъгласие с извода на съда, че не е доказано извършването на разноски в полза на процесуалния му пълномощник адвокат В. И., както и че е преклудирана възможността за представяне по делото на сключените със същия три договора за правна помощ. Поддържа становище, че поради последващото му приемане, Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. на ОСГТК (т. 1), изискващо представяне на договор за правна защита с уговорено адвокатско възнаграждение, не следва да намери приложение, а че релевантна за случая се явява съществуващата към датата на приключване производството пред съответната инстанция съдебна практика, съобразно която доказателство за направени разходи за адвокатско възнаграждение могат да бъдат освен договорът за правна помощ, съдържащ разписка за плащане, но и фактура, документ за банков превод и др.
Ответникът по частната жалба – [фирма], [населено място] – оспорва същата и моли за оставянето й без уважение по съображения в писмен отговор от 23.09.2014 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Частната жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима, но разгледана по същество – същата е неоснователна.
За да остави без уважение молбата на [фирма], [населено място] за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, въззивният съд е приел, че същата е неоснователна, тъй като страната не е доказала реално извършване на разноски за адвокатско възнаграждение в полза на адвокат В. И., осъществил процесуалното й представителство съгласно представения в първоинстанционното производство договор за правна защита и съдействие. Този извод е формиран с оглед факта, че приложените фактури и платежни нареждания отразяват плащане на адвокатско възнаграждение не в полза на посочения адвокат, а в полза на адвокатско дружество „Г., Тодоров и Ко” Е., което не е упълномощено да представлява [фирма] по делото. Решаващият състав е счел, че представените с молбата на дружеството-ищец по чл. 248 ГПК три договора за правни услуги, сключени между страната и адвокат В. И., в които е уговорено, че дължимото му възнаграждение ще бъде изплатено по сметка на адвокатското дружество, не следва да бъдат съобразявани поради късното им представяне – едва след приключване на второто въззивно разглеждане на делото, когато възможността за ангажиране на доказателства за направените разноски вече е преклудирана.
Настоящият състав намира, че обжалваното определение е правилно.
При преценката за дължимостта на претендираните от страната разноски за адвокатско възнаграждение въззивният съд е съобразил задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. на ОСГТК, според които присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение на страната е предпоставено от наличието на сключен договор за правна помощ с определен адвокат, съдържащ размер на уговореното възнаграждение и изрично посочване на начина на плащането му, както и от представяне на доказателства за реално извършено плащане на възнаграждението.
Неоснователно е поддържаното от частния жалбоподател становище за неприложимост на цитираната задължителна практика, предвид приемането й след приключване на спора в съответните инстанции, за които е претендирано присъждане на разноски. Приетите от ВКС тълкувателни актове придобиват характер на задължителна за всички съдилища практика от момента, в който същите са оповестени. Именно от този момент те следва да бъдат прилагани при разрешаването на всеки въпрос, до който се отнасят, независимо дали възприетото в тях разрешение е различно от действалата в предходен момент от развитието на процеса съдебна практика. Отделно от това, напълно произволно и неподкрепено от цитираните от частния жалбоподател определения на касационната инстанция, е твърдението му, че предхождащата Тълкувателното решение практика не е изисквала представянето на договор за правна защита при доказване на разноските за адвокатско възнаграждение. Спорният въпрос във всички тези определения не е свързан с наличието или не на договор между страната и нейния пълномощник, а единствено с това, дали уговарянето на адвокатското възнаграждение е достатъчно, за да бъде присъдено, или е необходимо то да е и реално заплатено. Именно противоречието в практиката по този въпрос е послужило като основание за произнасяне от ОСГТК на ВКС и същият е разрешен с т. 1 от приетото от него Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г.
В случая е безспорно, че представителната власт на адвокат В. И. произтича от представеното с исковата молба пълномощно от 10.04.2009 г. Липсват, обаче, доказателства както за конкретно уговорено адвокатско възнаграждение, така и за реално плащане на такова в полза на посочения адвокат. Представените фактури и платежни документи установят плащане на адвокатско възнаграждение в полза на адвокатско дружество „Г., Тодоров и Ко” Е., за което липсват данни да е ангажирано от страната като нейн процесуален представител. Ето защо, тези доказателства са ирелевантни за спора относно дължимостта на разноските. Що се отнася до сключените между [фирма], [населено място] и адвокат В. И. три договора за правни услуги от 30.03.2009г., 12.09.2011 г. и 03.10.2012г., в които е договорен конкретен размер на дължимото адвокатско възнаграждение и начин на плащането му – по сметка на адвокатско дружество „Г., Тодоров и Ко” Е., същите не могат да бъдат съобразени, тъй като са представени след установения в закона преклузивен срок – приключване на устните състезания пред съответната инстанция, както правилно е приел въззивният съд.
Поради изложените съображения, настоящият състав намира, че не са налице основания за отмяна на атакуваното определение и затова същото следва да бъде потвърдено.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 1747 от 10.07.2014 г. по т. д. № 3800/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: