О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№411
С. 19.11.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети септември, две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията П. гр. дело № 3791/2014г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [фирма], [населено място] и на [фирма], С., срещу въззивно решение №505/10.12.2013г. по гр. дело №699/2013г. на Хасковския окръжен съд.
[фирма] обжалва решението като неправилно с искане да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което бъде отхвърлен установителният иск за собственост. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се сочи, че са налице предпоставките на чл.280,ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. Твърди се, че проверката следва да се допусне по въпросите : След като едно писмено доказателство е прието от съда и не е оспорено от страните, може ли да бъде изключено от доказателствата по делото като нечетливо или съдът трябва да задължи страната да го представи в четлив вид; след като страните не са спорили, че това доказателство касае процесния имот, може ли съдът да приеме, че не се отнася за последния. Твърди се, че съдът се е позовал на неотносима съдебна практика, не е преценил дали е налице правен интерес от предявения иск и не е изключел от доказателствата А. №326/1983г., чийто оригинал не е представен въпреки, че страната е била задължена да го стори.
[фирма] обжалва въззивното решение с твърдение, че липсва правен интерес от предявяване на иска срещу дружеството. В изложението по чл.274,ал.3,т.1 ГПК сочи допуснати от съда нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила.
Ответникът по касация [фирма] оспорва и двете касационни жалби в становище по чл.287,ал.1 ГПК.
К. жалби са депозирани в срока по чл.283 ГПК.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е отменено решение № 175/2013г. по гр.д.№174/2011г. на Районен съд – Свиленград. Постановено е друго, с което е признато за установено по отношение на [фирма] и [фирма], че [фирма] е собственик на недвижим имот № 106019, находящ се в С., м.”П.” с площ 2000кв.м.
В. съд е приел от фактическа и правна страна, че съгласно неоспорения А. №114/1966г. за държавен е актуван имот – масивна сграда на възлова станция със застроена площ от 200 кв.м. и 1800 кв.м. незастроена площ.Стопанисването му е било предоставено на „Електроснабдяване – С.”. Съгласно А. №326/1966г. имотът е бил държавна собственост на основание чл.7 от Инструкцията за приложение на П. и е представлявал „възлова станция” към „Електроснабдяване”, включваща застроено дворно място и монолитна сграда. Ответниците по иска оспорват основанието за собственост,записано в акта, но не и последния като документ по смисъла на чл.193 ГПК. От заключението на комплексната съдебно-техническа експертиза е установено, че процесната „възлова станция 20kv” е енергиен обект от типа „електрическа уредба” – устройство, в което се преобразува и разпределя електрическа енергия по смисъла на §2 ДР на ЗЕ/отм./Като такъв енергийният обект съставлява съвкупност от два компонента – сграда и трайно прикрепено към нея енергийно съоръжение.Процесната възлова подстанция като вид енергиен обект е елемент на енергийната система.Тази съвкупност – земя и сграда е актувана като държавна собственост. Съгласно А. от 1966г. и от 1983г. възловата подстанция е изградена и въведена в експлоатация през 1966г. Земята и сградата са предадени за стопанисване и оперативно управление на държавната организация „Енергоснабдяване”. Вписването в актовете на прилежащото дворно място е в подкрепа на извода, че предвид спецификата на съоръжението, същото представлява единство на земя и сграда. Допълнителен аргумент е и скицата на имота с отбелязване, че върху имота има характерно за енергийния обект ограничение „електропровод 20 кв.” На 10 м от двете страни до крайните проводници или на 11 м от оста на електропровода не могат да се строят сгради и съоръжения. От приетите по делото доказателства е установено, че процесният енергиен обект е бил включен в баланса на ищцовото дружество към момента на преобразуването на държавната фирма в еднолично търговско дружество с държавно имущество. Договорът от 1996г., сключен между ЗК „Заря”-С. и ЗК”Земя”-С., на който се позовава ответното дружество, няма правно действие. Дори да се приеме, че касае процесния имот, въпреки че не е четлив, то кооперацията – продавач не е била собственик на имота. Последният е построен от държавата и предоставен на държавно енергийно предприятие и не са налице предпоставките на чл.2,ал.2 ЗЕ /отм./ Не е налице и прехвърляне на имота от Министъра на земеделието и хранителната промишленост в полза на ЗК”Земя” през 1997г. От една страна не е установено, че този договор касае точно процесния имот, а от друга имотът е бил изключителна държавна собственост по силата на чл.2,ал.1 ЗЕ и не е могло възможно прехвърлянето му на частни лица по този ред. По тази причина е неоснователно позоваването на придобивна давност от една страна, а от друга до предявяване на иска дори и в хипотезата на присъединено владение не е изтекъл предвидения в закона срок.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на основанията на чл.280,ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР№1/2010г. по т.д.№1/2009г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл.284,ал.1,т.3 ГПК. Той следва да се изведе от предмета на спора и определя рамките, в които ВКС селектира касационната жалба с оглед допускането и до касационно разглеждане. Правният въпрос трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Повдигнатите от касаторите въпроси относно правния интерес от водене на установителен иск не могат да обосноват допускане касационно обжалване на решението. Това е така, защото приетото от въззивния съд, че е налице правен интерес от водене на установителен иск за правото на собственост върху имота като форма на защита на накърненото право е в съответствие с приетото в т.2 на ТР №8/2013г. по т.д.№8/2012г., ОСГТК. В останалата си част изложението на касатора [фирма] съдържа само касационни оплаквания и сочи допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, които обаче не могат да послужат като основания по чл.280,ал.1 ГПК в производството по селекция на касационната жалба, а като основания по чл.281 ГПК при допуснато вече до касационно обжалване въззивно решение. Въпросите в изложението по чл.274,ал.3,т.1 ГПК на касатора [фирма], касаещи доказателствената стойност на нечетлив документ също не могат самостоятелно да обусловят допускане касационно обжалване на решението. Това е така, защото въззивният съд не е изключил от доказателствата по делото договора от 1996г., а е ценил доказателствената му стойност по реда на чл.178 ГПК. Освен това решаващите изводи са за липса на транслативен ефект на договора поради това, че прехвърлителят не е собственик на имота. Въпросите свързани с доказателствената сила на А. също могат да предпоставят допускане касационно обжалване на някое от основанията по чл.280,ал.1 ГПК. Това е така, защото в съответствие с установената съдебна практика въззивният съд е приел, че А. не създава права, но установява основанието, на което е съставен. Документът е ценен в съвкупност с останалите доказателства по делото. Не е налице соченото противоречие с решение №173/2012г. по гр.д.№668/2011г., ВКС, ІV г.о, според което последицата на чл.183 ГПК се прилага само когато оригиналът на документ не е представен при изрично искане на страната. Освен това правните изводи на въззивния съд относно правото на собственост не са изградени само въз основа на констатациите на А. №326/1983г., а въз основа на цялостния доказателствен материал, в т.ч. представения в официално заверен препис от А.№326/1966г. Останалите доводи в изложенията и към двете касационни жалби представляват касационни оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост на решението. Доколкото касаят задължението на въззивния съд да обсъди релевантните доказателства и възражения на страните, то следва да се има предвид, че въззивният съд е съобразил установената съдебна практика по прилагане разпоредбата на чл.235,ал.2 ГПК. Той е обсъдил относимите доказателства и е изложил фактически и правни изводи въз основа на анализ на доказателствения материал относно релевантните за спора факти и възражения, съобразно рамките на въззивната жалба. С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационно обжалване на решението.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №505/10.12.2013г. по гр. дело №699/2013г. на Хасковския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: