5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 411
С., 19.03. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести февруари, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 7764 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма] [населено място], чрез процесуалния си представител юриск. Я. З., против въззивно решение от 09.08.2013 г., постановено по в.гр.д. № 11298/2012 г. на Софийски градски съд, ГК, ІІІ-В състав, с което като е потвърдено решение от 05.04.2012 г. по гр.д. № 41214/2011 г. на СРС, 76 с-в, е уважен предявеният от Г. В. Г. от [населено място] срещу [фирма], иск с правно основание чл. 213, ал. 2 КТ за сумата от 16 488 лв. – обезщетение за недопускането й до работа по трудов договор № 205/14.02.2008 г. през периода от 29.09.2008 г. до 29.09.2011 г., ведно със законната лихва, считано от 21.10.2011 г. до окончателното изплащане.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно е уважен искът с правно основание чл. 213, ал. 2 КТ в посочения размер, съдът се е произнесъл по правни въпроси, които са решени в противоречие със задължителната съдебна практика, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Изведените правни въпроси са – следва ли да се счита прекратен трудовият договор в случаите, при които заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е изпратена на посочения от работника адрес, но не е получена от него, тъй като той го е променил, но не е уведомил за новия си адрес работодателя, както и може ли правото на иск за обезщетение по чл. 213, ал. 2 КТ да бъде упражнено неограничено във времето, погасява ли се по давност съгласно чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ с изтичане на три годишен срок от момента, в който работника/служителя не е бил допуснат на работа и от кой момент започва да тече въпросният давностен срок. По първия въпрос е посочил, че приетото от въззивния съд противоречи на задължителната съдебна практика и е представил решение № 39 от 27.02.2012 г. на ВКС по гр.д. № 410/2011 г., ІІІ г.о. и решение № 35 от 07.05.2012 г. по гр.д. № 1877/2010 г. на ВКС, ІV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, а за втория въпрос твърди, че разрешаването му е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответницата по касационната жалба Г. В. Г. от [населено място], чрез пълномощника си адв. П. Т. от АК-С., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 213, ал. 2 КТ, с цена над 5 000 лв., поради което е допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да уважи предявеният иск с правно основание чл. 213, ал. 2 КТ в посочения размер, въззивният съд, е приел, че в случая са налице изискваните от закона кумулативно дадени предпоставки, а именно – съществуващо между страните валидно трудово правоотношение и незаконно недопускане от страна на работодателя на работника до работа, в нарушение на основното му задължение по чл. 127 КТ да осигурява работа. В тази връзка е приел, че за процесния период от три години – 29.09.2008 г. до 29.09.2011 г., между страните е съществувало валидно трудово правоотношение по трудов договор № 205/14.02.2008 г., за което липсват данни да е било прекратено. В тази връзка не е зачел направеното възражение от работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата на 02.08.2010 г., когато на ищцата е била връчена заповед за уволнение с нотариална покана, която не й е била надлежно връчена на посочения от нея адрес, като се е позовал и на представения от ответното дружество протокол с вх. № 136 от 22.06.2011 г. на НОИ-С.. Приел е също така, че предявеният иск не е погасен по давност, тъй като установеното в чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ правило се основава на общия принцип за обвързване на началото на давностния срок с момента на изискуемостта на вземането с оглед неговото естество като в случая в хипотезата на недопускане до работа, давностният срок започва да тече от момента, в който работникът не е допуснат на работа като изискуемостта се смята настъпила в деня и за всеки следващ ден като нов правопораждащ факт, в който работникът не бил допуснат до работа. В тази връзка е приел, че по делото е установено, че ищцата не е била допусната на работа от м. септември 2008 г., което е продължило до момента на заявената от нея искова претенция на 29.09.2011 г., поради което и вземането й за обезщетяване на основание чл. 213, ал. 2 КТ не е погасено по давност.
Поставеният в изложението правен въпрос – следва ли да се счита прекратен трудовият договор в случаите, при които заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е изпратена на посочения от работника адрес, но не е получена от него, тъй като той го е променил, но не е уведомил за новия си адрес работодателя е важен, но в случая той не е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и посочените в тази връзка съдебни решения. В случая въззивният съд е приел в съответствие със задължителната съдебна практика и доказателствата по делото, че трудовото правоотношение с ищцата не е било прекратено на 02.08.2010 г., когато й е била връчена заповед за уволнение с нотариална покана, която не е била надлежно връчена на посочения от ищцата адрес, като се е позовал и на представения от ответното дружество протокол с вх. № 136 от 22.06.2011 г. на НОИ-С., съгласно който трудовият договор с ищцата Г. Г., сключен на 14.02.2008 г. с [фирма] не е прекратен, а на 30.03.2011 г. на основание чл. 62, ал. 4 КТ е деклариран трудов договор на основание чл. 123 КТ с правоприемника на работодателя [фирма] [населено място]. Вторият правен въпрос – може ли правото на иск за обезщетение по чл. 213, ал. 2 КТ да бъде упражнено неограничено във времето, погасява ли се по давност съгласно чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ с изтичане на три годишен срок от момента, в който работника/служителя не е бил допуснат на работа и от кой момент започва да тече въпросният давностен срок е обуславящ изхода на делото, но разрешаването му не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като по този въпрос съдебната практика е последователна и непротиворечива. В случая трайната съдебна практика приема, че давността по трудовите спорове е определена в чл. 358 КТ като съгласно чл. 358, ал. 2, т. 2 във връзка с ал. 1, т. 3 КТ, за исковете по чл. 213 КТ срокът е тригодишен. Установеното в чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ правило се основава на общия принцип за обвързване на началото на давностния срок с момента на изискуемостта на вземането с оглед неговото естество, т. е. с оглед на всички предпоставки, които следва да бъдат налице, за да възникне правото на работника да го претендира. Следователно, в хипотезата на недопускане до работа, давностният срок започва да тече от момента, в който работникът не е допуснат на работа и по аргумент на чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ изискуемостта се смята настъпила в деня и за всеки следващ ден като нов правопораждащ факт, в който работникът не е бил допуснат на работа. В случая въззивният съд се е съобразил с нея и е приел, че по делото е установено, че ищцата не е била допусната на работа от м. септември 2008 г., което е продължило до момента на заявената от нея искова претенция на 29.09.2011 г., поради което и вземането й за обезщетяване на основание чл. 213, ал. 2 КТ не е било погасено по давност. Предвид заявеното основание за допускане на касационното обжалване по този въпрос следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, с които съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Под „точно прилагане на закона“ най-общо се разбира еднородно тълкуване на закона, т.е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика или към преодоляване на постоянна, но неправилна такава. В случая жалбоподателят е посочил това основание, но не се е позовал нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, в които случаи би било налице основание за издаване на тълкувателно решение. Липсва и обосновка, че разглеждането на касационната жалба е от значение за развитие на правото, тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон. Тези предпоставки не са налице, тъй като нормата на чл. 358, ал. 1 и ал. 2 КТ е ясна и не се нуждае от тълкуване, а по приложението й, както се посочи по-горе има трайно установена непротиворечива съдебна практика. В случая следва да се подчертае, че релевираните в изложението твърдения, които касаят неправилност на въззивното решение, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Тези основания касаят правилността на обжалваното въззивно решение при разглеждане на касационната жалба по същество по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не са основания за допускане на касационно обжалване.
При този изход на делото на ответницата по касационната жалба следва да се присъдят направените разноски за настоящото производство в размер на 1 200 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 09.08.2013 г., постановено по в.гр.д. № 11298/2012 г. на Софийски градски съд, ГК, ІІІ-В състав, по касационна жалба с вх. № 109829/07.10.2013 г. на [фирма] [населено място].
ОСЪЖДА [фирма] [населено място] да заплати на Г. В. Г. от [населено място] направените разноски за настоящото производство в размер на 1 200/хиляда и двеста/лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: